Гласовете ви чувам

LII

Валията на О. даваше прием. Тия приеми ставаха два пъти в годината в едно широко помещение на долния кат на конака. Валията даде последните си нареждания и вече се готвеше да се прибере в едно от задните отделения на конака, където беше частното му жилище, за да облече парадното си облекло, когато дотича башполицът Сабри ефенди.

— Вали паша ефенди… току-що стана убийство в чаршията при часовника.

Шефът на о-ската полиция бе облякъл най-новата си униформа и като че ли беше недоволен тъкмо защото му пречеха да вземе участие в тържеството. Валията помръдна устни — синкави и влажни, ясно очертани между подстриганите мустаки и кръглата прошарена брада. Той каза:

— Днес ли намериха…

— Убит е, вали паша ефенди, Ставрос Петракис. Един от най-богатите гърци в О.

— Знам го. Българският комитет, нали?

— По всичко изглежда.

— Никой не е заловен, а?

— Още никой, вали паша ефенди.

— Направете нужното. Но без много шум. Днес… без много шум. Те като че ли нарочно…

— Не вярвам, вали паша ефенди. Нели знаете, не е за пръв път. Избиват се… гърци, българи…

— И добре правят, но днес… Ще се помисли, че нарочно. За да бъде и срещу нас. Изпълнете дълга си, башполиц ефенди.

Сабри ефенди излезе на площада пред конака и тръгна надолу по улицата край реката, следван от един полицейски юзбашия и няколко заптиета. Къде ще търси убийците, щом вече са успели да избягат? Потъваха вдън земя, дяволите да ги вземат, и от едната, и от другата страна. Имаше къде да се крият — цели махали техни сънародници, наежени едни срещу други, убиецът може да влезе във всяка порта, стига да е от неговите. Оставаха пак обиските по махалите: когато убиецът е българин — по българските махали, когато е грък — по гръцките. И винаги с едни и същи резултати, тоест с никакви резултати. Работата на полицията санким беше да покаже, че не гледа само сеир със скръстени ръце. Знаеха се главатарите и на едната, и на другата страна, Сабри ефенди познаваше и мнозина от хората им, но… трябва да ги заловиш на самото място. И после, нели каза и вали паша ефенди: нека се избиват, нека се изтребват взаимно, така и за дьовлета е по-добре.

Свечеряваше се. Тая най-оживена улица от двете страни на реката тежеше от люде и особено по това време, когато всеки бързаше да привърши своя ден. Сред общата врява и тропот, през непрестанния шум на пълноводната пролетна река, който изпълваше дълбокото й корито, тук се дочуваха и трите езика на пъстрото население на О., най-вече българският със своето изобилие от ясни звуци. На български говореха и тия, които не можеха да се разбират с другите на собствения си език — евреи, власи, ариаути, цигани. Башполицът вървеше бързо през навалицата, всеки му правеше път, после мнозина се извръщаха да погледнат още еднаж полицаите. Разчуло се бе за новото убийство, някои бяха чули изстрелите, други бяха видели убития, както бе легнал насред улицата, досам него бе паднала в праха и една едра охридска белвица1, която едващо бе купил от насрещната рибарница.

Башполицът и людете му изчезнаха надолу. Бързо се затвори сред навалицата и пътеката след тях — нямаше време да мисли човек дълго за други неща освен за работата, която трябваше да свърши, преди да се стъмни. На един от многобройните дървени мостове тук бяха се спрели двама млади мъже и нещо се препираха. Никой не се заслушваше в разпрата им, бързаха людете край тях, та и ги побутваха в бързината си на тесния мост. От аптеката срещу моста излезе доктор Василис Фотиадис — висок, сух мъж със строг поглед, рано още облечен в светъл, добре скроен европейски костюм, прихванал тънък бастун от абаносово дърво с дългата си жилеста ръка, която беше прихлупена до китката от колосаната, снежнобяла ръкавела на ризата му.

Щом доктор Фотиадис стъпи на моста, единият от спорещите там рязко се отдели от другия, пресрещна доктора и от две стъпки извади срещу него револвер.

---

1 Белвица — вид сладководна риба.

Бързо се сляха с шума на реката три изстрела. Доктор Фотиадис трепна, изпъна се с широко разтворени очи, сякаш не можеше да се начуди на станалото пред него. Силната му ръка хвана по-здраво бастуна и натисна върха му връз протърканите греди на моста. Това беше за единдва мига, до третия изстрел. После докторът се просна възнак с целия си ръст между двете разкривени перила на моста, бастунът му светна със сребърната си ръчка и отскочи встрани. На закопчаното му сако бързо се появи влажно кърваво петно. Минувачите бяха отворили широк кръг наоколо и като че ли най-напред искаха да видят всичко докрай, едва след това се развикаха, заозъртаха се, някои се спуснаха да помагат на падналия:

— Бре, що стана?

— Умре човекът…

— Я що кръв!

Доктор Фотиадис лежеше неподвижен, около него се насъбраха още повече люде, нямаше ги само двамата млади мъже — убиеца и другия, — които се бяха спрели на моста, за да дочакат жертвата си.

И когато беше всичко свършено, любопитните на моста бяха влезли вече в оживен, шумен разговор, през поразредената върволица по улицата се зададе Сабри ефенди, башполицът, с празничната си униформа. Бързаше до него и юзбашията, след тях без нужда подтичваха заптиетата.

Докато се мръкна съвсем, убити бяха още трима гърци, а други двама бяха ранени. По улиците, в магазина на единия от убитите, друг бе убит пред портата му, тъкмо бе понечил да влезе в своя дом. От убийците не беше заловен нито един. Разчу се, че бил ранен един от тях, ранил го нападнатият, който също бил успял да извади оръжието си. Тая вечер улиците на О. опустяха по-рано. По всички чаршии, та и по махалите пукаха револвери, падаха люде. Никой не се спираше да погледа дори лъскавите файтони на руския и на австрийския консул, охранените атове, които тракаха с подкованите си копита и дигаха искри по калдъръмите накъм конака на вали паша ефенди.

Въпреки тревожната вечер гостите в конака се събраха до един. И когато бе влязъл вече и последният в широкото приемно помещение, разтвори се вътрешната му врата, показа се там самият вали паша в парадното си облекло, цяло отрупано със сърма и злато, с рубини и брилянти по многобройните медали и звезди на гърдите. Аленееше се на силната светлина високият, сложен право над очите фес на валията, изпод дългия черен сюртук се червенееха широките лампази на немного добре изгладените панталони. Той огледа помещението и най-напред двата кристални полилея, провесени от дървения, синьо боядисан таван, многобройните ламби по стените. Всичко беше в ред. Зад домакина стояха и други о-ски сановници — белееше се голямата чалма на главния мюфтия, стърчеше високо сивият кавалерийски калпак на пашата на дивизията, жълтееха се лицата на люде, които цял живот прекарват на затворено, под сянка, пушат непрекъснато цигари и наргилета, изпиват по двайсетина кафета всеки ден, а някои тайно се наслаждават на силна ракия или афион.

Гостите се бяха наредили в широк полукръг и никой не искаше да остане зад другия — гологлави, с напомадени коси, с навирени краища на мустаките, във фракове, в колосани бели ризи с бисерни или брилянтени копчета или в униформи, извезани със злато и сребро. В отделна група, току до чужденците, стояха пет-шест души офицери и по-млади турци с фесове, но също във вечерно европейско облекло. Там наблизу бяха застанали и двама чуждестранни офицери, изпратени като инструктори в Турция. Срещу по-младите турци и по-далеч от тях, но близу до вътрешната врата, от която влезе валията, стояха една по-голяма купчина от местните най-първи бегове и агалари, турци и арнаути, в разкошните си носии от злато и коприна. В залата нямаше нито една жена. Валията помръдна със синкавите си устни, като да се усмихна, кимна приветливо на разни страни и се приближи първом към германския консул, който и без това се бе изправил най-близу. Домакинът, следван от главния мюфтия и най-близките си помощници, се ръкува редом с всички чуждестранни гости, размени по няколко любезни думи на хубав френски език. Той се ръкува най-после с българския княжески търговски агент, който и сам бе застанал на края на редицата. Те само си кимнаха — сдържано, студено, без да си кажат ни една дума. О-ските турски и арнаутски първенци гледаха със застинали, недружелюбни лица как вали паша ефенди се поздравяваше с чужденците по техния скверен обичай; валията, санким, и мустаките си стрижеше по гяурски. Той поздрави приветливо, макар и без да се ръкува, и групата на турските офицери и по-млади турци, които също бяха облечени в зевзешки „френски“ дрехи, оставаше само да хвърлят и фесовете си. Към тях, най-първите хора на О. и на целия вилает, валията едва на последно място отправи тържествено темане. Язък за исляма и за дьовлета, щом се вмирисва от главата! Но… де бакалъм1 докъде ще докарат работите тия стригани мустаки и тесни панталони… Все пак аллах няма да изостави своите правоверни!

Засноваха слуги с огромни, лъснати на силната светлина подноси, пълни с различни кристални и порцеланови чаши, чинии, със сребърни лъжички по тях. Слугите разнасяха мълчаливо, неуморно между гостите и чак до самия край на приема ракии и коняци, скъпи, прочути вина, пенливо шампанско, а още повече благоуханни, разноцветни, пресладки шербети, различни сладкиши, тежки на вкус и на вид, пропити обилно с чисто овче масло и гъсти сиропи. От време на време подносите тръгваха пълни с кръгли чашки горчиво и сладко кафе и после пак с напитки, шербети, сладкиши. Купища папироси се виждаха навсякъде и не се свършваха, а някои от бейовете и агаларите измъкнаха дългите си чибуци от абанос и орех, от кехлибар и филдиш, от сребро и злато, да има гяурите на що да се чудят, като лапат цигарите си направо в устата. За късо време синкав тютюнев пушък изпълни залата, смесвайки се с непреодолимата миризма на газ от многобройните ламби, които нагорещЯваха все повече въздуха в затвореното помещение.

Гостите скоро се разделиха на по-малки и по-големи групички. Валията се разположи на грамадно меко кресло в единия ъгъл, седна до него и главният мюфтия, прибирайки скромно дългите поли на широката си горна дреха от лъскав черен плат. Гостите се редуваха да поприказват с валията и най-продължително гръцкият и сръбският консул, които проявяваха особена почтителност към високия представител и пълномощник на негово императорско величество султана. И не гъркът, който си оставаше сдържан, строг, дори мрачен човек, а сърбинът се опита, макар и отдалеко, да спомене за убийствата по улиците на града тая вечер.

---

1 Де бакалъм — де да видим.

Валията тутакси го прекъсна с нескривано недоволство:

— Консул ефенди… Вие няма от какво да се оплачете, а другото си е наша работа.

Не се отчая, не се стъписа сръбският консул и никой не би подозрял у него сега, по лицето му, размазано от угодлива усмивка, суровата придирчивост, с която се отнасяше в работата си, към своите подчинени, дори и към всецяло предания сръбски книжар в О. Пера Джамбазович. Той каза на валията:

— Бог ми е свидетел, вали паша ефенди… От нищо не можем да се оплачем. Но ние сме искрени ваши приятели и се измъчваме, когато злосторници се опитват да смущават реда и спокойствието в държавата ви. Те са посегнали и на един от нашите хора, книжарина ни в града, но той успял да се запази.

— Знам. И бъдете спокоен, всеки ще си получи заслуженото.

Присъединиха се и други от гостите, валията се по-нзвърна гърбом към сърбина и поведе разговор с тях. Одобрително клатеше главният мюфтия бялата си чалма едва ли не на всяка дума на валията, при все че не разбираше ни дума от френския му разговор с тия високомерни гяури.

Друга, по-голяма група се бе събрала около представителя на могъща Русия. Там се присъедини и сръбският консул, застана току до руския си колега и като че ли нямаше никакво намерение да се отделя от него, следейки разговорите му с живо, макар и мълчаливо участие. По-весела, но не и шумна група се бе образувала около английския консул, който стоеше неподвижен, изправил високо червеното си, избръснато до кръв лице, преструвайки се, че нищо не чува, нищо не вижда. Неколцината турски офицери и тия от чуждестранната мисия по гръмко прогласените реформи в Турция непрестанно се дебнеха, но не се спираха да поприказват, презирайки се взаимно. Само австрийският и италианският консул шетаха непрекъснато по всички посоки в залата, като да беше тук тяхно място, минаваха от група на група, почетоха дори и мълчаливата, мрачна тайфа на бейовете и агаларите и където беше единият, там бързаше да отиде и другият. Дебнаха се и те и се надпреварваха в лошо прикривано съперничество

при всяка среща, при всеки разговор както с турците, така и с колегите си.

Единствен българският княжески консул (или агент) стоя дълго уединен сред тия отделни купчинки. Той и по облеклото, и по цялата си външност беше някак отделен от другите в залата. Облечен беше наистина по всички правила, но костюмът му не беше много нов, твърдата му непокорна коса не беше добре вчесана, не беше и наскоро подстригвана. Самият той беше едър, плещест мъж, с големи ръце и стъпала, с умен, понякога уплашен поглед, широкото му лице не изглеждаше да се усмихва често. Той беше стеснителен, неразговорлив и дори плах сред всички тия чужденци, нужни му бяха големи усилия, за да се държи като тях. И тъкмо поради своята нерешителност не се присъединяваше към нито една от групите, ала тия насреща мислеха за него различно: че е високомерен, че е прекалено самонадеян, упорит, необщителен, прикрит, коварен, че е просто глупав. Което бяха дочували за народа му, за прословутия тогавашен княз на България, приписваха го и на него. И всички бяха убедени, че се меси в революционните борби в Македония, че ги ръководи, че за това именно е изпратен в О., което беше самата истина, обаче не за него, а за двамата му колеги — гърка и сърбина. Той се срещаше рядко с другите консули, канеше още по-рядко в българското консулство, общуваше с малцина от колегите си и малцина го познаваха такъв, какъвто беше наистина.

Българският представител навсякъде привличаше чуждите погледи, но още повече сега, на тая среща. Никой тук не се съмняваше, че той единствен знае всичко за днешните убийства, при все че той не знаеше нищо повече от другите в залата; революционните комитети в О-ската област се отнасяха с нужната почтителност към българския консул, но никога не споделяха с него своите планове. А той сега, усамотен в тая по своему тържествена зала, изглеждаше на всички, чак и на вали паша ефенди, тайнствен и страшен, човек с голяма сила в непохватните си ръце. Дълго време не се приближи никой да му заговори. Дори и слугите се спираха по-рядко пред него със своите подноси, макар че той единствен от чужденците им говореше на турски:

— Достатъчно. Взех си вече…

Пръв стана и пристъпи към българина чак на другия край на залата руският консул. Тоя път сърбинът не можа да придружи руския си колега, а остана като затънал в дебелия килим на пода, както бе скочил от мястото си, за да последва русина. Все пак той не го напущаше от погледа си, не можеше да прикрие също и своята ревност. Русинът и българинът останаха сами, изправени един срещу друг, докато всички там следяха бдително всяко тяхно движение и дори се ослушваха отдалече, като се преструваха, че нищо не забелязват. Русинът заговори на своя си език и това беше цялата му предпазливост:

— Не се е случвало да поговорим за това, но аз съм възхитен от храбростта и себеотрицанието на вашите революционери. Спомням си и сега за четата на Узунов в село Цер, за самоубийството й. Безпримерен героизъм, господин княжески агент, но вие, българите, не можахте да ги използувате достатъчно за своята кауза, както биха направили други, например гърците или сърбите. Да. Това обаче, което стана тази вечер по улиците на града, това аз не одобрявам. Християни, избиват се взаимно и в чия полза?

— Това е работа на революционната организация, господин консул. Гърците не остават по-назад. Гръцките чети избиват мирното българско население, палят селата.

— Знам. Но трябва да разберете и вие, и те: от вашето взаимно изтребление печелят други. Не вие.

— Сърбите следват примера на гърците. Организацията, изглежда, е принудена да се защитава.

— Сърбите… И те не слушат.

— В Македония нямаше сърби, господин консул. Доскоро нямаше никакви сърби.

— А сега има! Нужно е да се съобразяваме с фактите, нели?

Българинът замълча, но личеше усилието му да се сдържа. Замълча и русинът, но после каза с позатихнал глас:

— Моето отечество ви мисли само доброто.

— Да. Ние очакваме само добро от вашата велика родина. И справедливост тоже.

Руският консул кимна и се оттегли. Сърбинът побърза пак да се присламчи към него.

Започна нещо като поклонение пред българина, предпазливо или уж някак случайно. Най-напред се приближи италианският консул — твърде жив, макар и вече немного млад човек, приветлив, засмян, той сякаш се радваше, че бе изпреварил другите си колеги. Надалеко се чу френският му говор с подчертан италиански акцент:

— Вие сте толкова самотен, господин консул, защо стоите така, да не би да не сте разположен, здравето е, което обуславя всичко и особено при нашата…

— Не, не… Добре съм — едва успя да каже българинът.

— Да… Турските сладкиши са чудесни, само че малко тежки, нужно е да се консумират по-бавно, на почивки, и това, разбира се, не е случайно, отговаря напълно на темперамента на източния човек. Все пак превъзходно нещо е италианският вермут, питие божествено, възхитително, чудно, омайно, разлива се като огън по жилите, вдъхновява, буди радостни, мечтателни, крилати, смели мисли. Нели така? — Той завъртя твърде подвижните си очи, да огледа залата, и като спря неспокоен и някак заговорнически поглед върху лицето на събеседника си, продължи с понижен тон: — Казвал съм ви и друг път, ние сме ви най-добрите, най-безкористните приятели, винаги сме във ваша защита, винаги и навсякъде, и това не е случайно, съдбата на Италия напомня вашата съдба и още преди векове, по времето на Рим, ние сме живеяли в една могъща общност, заедно с цялото Средиземноморие. Нищо не ни разделя и сега, а по-скоро ни свързва едно здраво приятелство, учител на вашите революционери е нашият велик Гарибалди, едно име, което…

Австрийският консул, който не изпущаше от очи тия двама свои колеги, не можа, изглежда, да чака повече. Приближи се направо — какви поверителни разговори можеха да се водят на такова място? Той издържа спокойно съкрушителния поглед на италианеца и дори му кимна приветливо. Италианецът рязко се обърна и се отдалечи, а той го проследи за миг с ироничен поглед, после лицето му придоби съсредоточен, малко угрижен или може би съчувствен израз. С това лице се загледа австриецът в българина и като да очакваше предварително неговото съчувствие.

— Вие знаете — започна той с една все пак сдържана интимност, — знаете за техните намерения да скочат на Балканите, тесен им е, стиска ги техният ботуш. Те впрочем не са толкова страшни за нас, не са страшни те за никого. Господин колега… — Тук австриецът се опита да докосне с ръка българина, но изеднаж дръпна ръката си и я притисна към копринения ревер на своя безукорен фрак, пое въздух с тънките си, леко потрепващи ноздри и продължи: — Господин колега… Вие, българите, пък и всички по-малки славянски народи имате само един наистина опасен враг: руската мечка. Пазете се да не ви погълне.

— Не го чувам за пръв път, уважаеми колега — възрази нетърпеливо и доста рязко българинът. — Ние не се боим от никого, ние се осланяме на нашата национална правда.

— Правда, правда — усмихна се тънко австриецът. — Господин колега… силата е, която решава всичко. Вие сте малък народ, вам ви е нужно да се опрете на нещо по-солидно.

— Разбирам. Ами какво ще кажете за солунското пристанище?

Австриецът стисна устни, тънките му устни съвсем изчезнаха. И като че ли искаше да промени разговора:

— Австро-Унгарската империя е до голяма степен, до твърде голяма степен славянска държава. Поляци, чехи, словаци, словенци, хървати, сърби… Никъде славяните не са така свободни. Нито дори в Русия, която… Австро-унгарската монархия е монархия либерална в най-добрия смисъл на тая дума.

— Да, да… — отвърна разсеяно българинът, отправил поглед някъде край събеседника си.

Приближи се един от чуждестранните офицери. Австриецът млъкна и се обърна към него, офицерът кимна и на двамата, после заговори с българина и с някаква подчертана откровеност.

— Ние сме тук по силата на мюрнбегските решения1 на двамата императори и трябва да кажа, че дойдохме с най-добра воля, но усилията ни не дават очакваните резултати. Не ни се дава отникъде необходимото съдействие.

---

1 По името на австрийския град Мюрнберг, където през есента на 1903 г. е станала среща между руския и австрийския император и където е била изработена програма за реформи в Македония.

Дори и от ваша страна, господин консул, от страна на тукашното българско население, което е най-заинтересовано. Днешните изстрели тук, във вилаетския град, потвърждават това. Жалко, господин консул, жалко. Вашите революционери пилеят напразно силите си и отегчават още повече положението на християнското население. Смели хора, ще кажа като войник, но безполезно ще остане тяхното себеотрицание. Борбата им се изражда в междуособици, които правят все по-трудна всяка външна помощ. Българинът приподигна рамена:

— Тукашното българско население не намира за много ефикасна външната помощ. Поне досега. Стигна се само до някакви реформи, които засягат… пъдарите, полските пазачи. Нарекоха ги пъдарски реформи. Е, да, вашето присъствие, присъствието на чуждестранните военни мисии все пак вдъхва по-добри надежди сред тукашното християнско население, доколкото…

Край тримата мъже някак внезапно изникна един от турските офицери. Той бе дочул последните думи на българския консул и с това започна.

— Господа, прощавайте, че се намесвам, но… не.щастията на Турция започнаха, откакто некадърни наши управници, хора изостанали, назадничави, допуснаха да се месят в нейните работи, да се разпореждат с нейните съдбини чужди, външни сили. Коя друга държава би позволила подобно нещо? — В смелото възражение на турчина нямаше ни следа от предизвикателство, някак прекалено изискана беше и цялата му външност, всеки негов жест, както и парижкият му френски говор. Той продължи, като задържаше пламналия си поглед все по-дълго върху българина: — Нашата страна трябва да бъде и ще бъде обновена коренно, ще се намерят сили, които ще изградят едно здраво вътрешно сцепление и ще изведат държавата ни по пътя на напредъка. Това и само това ще бъде от обща полза за всички населяващи Турция народи, които, схванали веднаж общите си интереси, могат да стигнат й до едно общо обединяващо име.

Българският консул, към когото всъщност беше насочено това изказване на офицера, подхвана колебливо и твърде дипломатично!

— Ние случайно попаднахме на тая тема., . Моята

дейност тук, в качеството ми на княжески търговски агент, се ограничава…

Сега турчинът изеднаж разкри като че ли друг свой образ — той прекъсна българина с един неочаквано рязък жест:

— Не, не, господин консуле! Ние с вас, българите, можем да се разберем най-добре и трябва да се разберем.

Застаналите там трима мъже чуваха не за пръв път проповед на един младотурчин, но сега я чуваха в конака на валията. Приближи се и представителят на Франция, мълчаливо усмихнат. Той, види се, бе решил, че може да направи това сега, без да предизвика каквото и да е подозрение. Ала в същия момент един далечен и сякаш подземен мощен гръм изпълни залата, заглуши тихата, неравна врява между стените й.

Турският офицер млъкна и се ослуша. Заоглеждаха се и всички там, но в следващия миг всеки побърза да покаже по някакъв начин, че нищо не е чул, нищо не е забелязал. Само откъм ъгъла, където се бяха умълчали сред облак тютюнев дим о-ските агалари, долетя издебело несдържан глас:

— Бомба. А? Я гледай ти…

Приемът не продължи още много. Сякаш всички гости отеднаж забелязаха, че вали паша ефенди беше вече уморен.