Гласовете ви чувам

XXXI

О. го посрещна в страшен студ, с плътно затворени врати и прозорци, с полуспуснати кепенци и ролетки на дюкяните, с почти пусти улици посред бял ден. Небето беше ясно, изцъклено, и сякаш от самото начало на света, синееше се ледено, смразяващо над града, който се спотайваше едва забулен от лека, бяла мъглица, и би помислил човек, че самият въздух бе замръзнал. По улиците лежеше падналият неотдавна сняг — твърд, излъскаН; — редките минувачи влачеха разтреперани нозе, разминаваха се, като да не се забелязваха един друг, наоблечени, накачулени, с посивели, помодрели лица, и току бързаха да се шмугнат някъде.

Затворени бяха прозорците и на къщата на Милонас, затворена беше здраво и вратата на балкона — приближавайки се по улицата, Борис хвърли нататък бърз поглед и вече не подигна очи. Хазайката му излезе да го посрещне едва горе, когато затропоти той по чардака пред самата й врата, измъкна се след нея и хазаинът му ведно със струя топъл въздух, който лъхна от стаята.

— Измрехме си, даскале — усмихна се хазаинът весело при тия страшни думи. — Как си се решил на път в такова време…

— Утре започваме училище — отвърна Борис машинално, а погледът му беше насочен към хазайката, по нейното лице искаше да прочете той нещо по-важно.

Затворено и тъжно беше лицето на Фотина, но тя му рече приветливо:

— Влезни у нас, даскале, докато ти запаля печката. В стаята ти не се влиза, като е стояла толкова време без огън.

— Не, не… аз там ще почакам.

После, докато палеше печката в стаята му, Фотина каза негли между другото:

— Болна е. Ангелика е болна. — Болна! Много ли е болна?

— Още като замина ти — продължаваше да се занимава с печката Фотина. — Пратила да ме повикат. Кажи му, вели, че съм болна. Ама ти беше заминал веке. Отивам аз у них секой ден. Тя иска така и секой ден ме пита: върна ли се, кога ще се върне.

— Искам да я видя!

— Що думаш, учителе! Как тъй… нихните не те и знаят. — Печката запръпка, забуботи бързо, теглеше добре на студа. Защо се бави толкова тая жена! Най-сетне Фотина се изправи, подигна очи към него: — А ти защо мълча, даскале, толкова време, защо не каза, че си… че си с дете и… Нихните най-напред за това ще се хванат.

— А тя? Тя какво каза?

— Тяааа… Нищо, вели. Не му се сърдя, че е скрил. Скрил е, за да не ме уплаши.

— О, милата… Искам да я видя!

— Ама ти… Мислиш ли що искаш? — И Фотина пак се върна на предишната си мисъл, но лицето й се проясни, съживи се и тя самата: — Аз заради вас… за нея, за тебе, като виждам колко се искате. Още като ми каза за обувките де, дамла като да ме удари. Тя, нели си е още дете, а ти, сички вие сте като слепи. Премислих аз сичко. Да оставим другото настрана, че си българин и… Баща й ще каже: на вдовец ли ще дам аз Ангелика? Баща й, майка й, братята й.

Борис Глаушев като да не я чуваше. Той попита някак присмехулно:

— А другото?

— Другото — отвори широко очи Фотина и разтърси с два пръста края на подплатената си горна дреха: — Папапа! Боже, пази! Другото е страшно. Като се омъжих аз навремето за българин, сички гърци се отрекоха от мене, не искаха да ме погледнат. И най-близките ми роднини. Та и сега още ме мразят. А сега още повеке, като се гонят толкова гърци и българи. За другото ти по-добре и не питай. Мене сърцето ми трепери от страх… Да знайш само братята й какви са! Целият град ще се дигне, даскале. Гърците, искам да река, сичките гърци.

— Друго тя не каза ли, когато с обувките… и аз заминах?

Не можах, вели, да го изпратя. Той сега е при майка си, вели, как ли му се радва неговата майка! И сетне, когато отивах да я видя, се за тебе ще спомене, щом останем сами. Тя и баба й там, баба й сичко знай. Друг никой.

— Иди, иди сега да й кажеш, че съм се върнал. И че искам да я видя. Нема ли да се покаже на прозореца?

— Не може да става, не й дават да става. Като вейка е станала, не може да се държи на нозете си.

— Толкова ли е болна?

— Много. Майка й се плаче.

— Много ти се моля, тетко Фотино… Иди да я видиш, да й кажеш… И веднага се връщай, не се бави много.

Хазайката излезе от стаята. Борис съблече бързо

балтона си, захвърли го на леглото, дръпна завесата на един от прозорците и седна там, на миндера. Да чака кога ще отиде хазайката у Милонас, кога ще се върне. Но къде се бавеше тя още? Най-сетне Фотина прекоси улицата и влезе насреща. Облякла бе по-нова горна дреха, сложила бе на главата си пъстър шал. Борис приближи още повече лице до заледеното стъкло на прозореца, което започна да сълзи от бързия му горещ дъх… От портата у Милонас се влизаше в мрачен трем, постлан със сини и бели, овлажнели плочи, на двата му края, вляво и вдясно, се виждаха отдавна затворени врати. Няколко мраморни стъпала водеха към друга, двукрила врата с цветни стъкла. Фотина се изкачи по стъпалата и влезе в неголямо преддверие с други две врати, пак вляво и вдясно, а насреща гостоприемно се разтваряше широка дървена стълба за горния кат с изкусно изработени дървени парапети. Случи се тъй, че тук гостенката бе посрещната от стария Милонас. Тъкмо минаваше той от едната стая в другата, когато чу пиринченото звънче, окачено на горния праг на портата, и се спря да види кой влиза. Прибрал се бе рано от магазина поради големия студ, наметнал се бе и тук, вкъщи, с кюрк върху всекидневния си костюм, обул бе топли везани чехли, с плитко домашно капе на главата. Беше към шейсетгодишен мъж, среден на ръст и сух, с бледо, възмургаво лице и големи, черни очи, със смръщени черни, гъсти вежди и дълги, едва позасукани мустаки, които бяха започнали да побеляват. Виждаше се още на пръв поглед, че Ангелика приличаше на него, колкото и да бяха изразителни, дори остри мъжките му черти. С неприветливо лице посрещна той съседката, с тежък поглед.

— Калимера, кир Костас — поздрави Фотина утодливо и продължи все така на гръцки: — Дойдох пак да назърна за малко Ангелика…

— Качи се.

Костас Милонас ненавиждаше тая изменила на своите гъркиня, но щом идваше от обич към Ангелика… Ангелика беше най-любимото от децата му и за нея беше сега, на стари години, всичката топлина на сърцето му, цялата негова бащина нежност. Казал бе той на щерка си еднаж, та и два пъти:

— Какво ти Ангелика, много често отиваш у тая…

Фотина. Какво ще научиш от нея, опростачи се тя със своите българи.

— Цветя има тя хубави, татко. Дава ми да си пресаждам. И от кепета разбира, от гергеф също.

Той нищо не можеше да откаже на Ангелика, в нищо не можеше да я спре. Ангелика трябваше да залъгва майка си по-изкусно за своите зачестили посещения у съседката, но пък майка й беше и някаква далечна роднина на Фотина.

По широкото преддверие на горния кат, дето се виждаха други четири врати, също и тая за балкона, Фотина срещна снахата на Ангелика, която й кимна отдалеко и влезе в една от вратите. Фотина влезе тъкмо насреща, в стаята на Ангелика. Още от вратата я посрещнаха очите на болната, станали сега още по-големи и като две ярки светлинни в засенчения отсрещен ъгъл на стаята. Девойката дори се опита да се приподигне, ала натежалата й глава се отпусна върху широката бухнала възглавница.

— Познах — чу се слабият, напрегнат глас на момичето. — Познах! Дошъл си е!

Фотина се огледа, притисна с гръб вратата. В стаята беше само бабата на Ангелика, на своето вечно легло в другия ъгъл. Гостенката закима със смешно, уплашено лице, но със засмени очи, просъска през разредените си зъби:

— Току-що си дойде. И веднага ме накара: „Иди да видиш Ангелика. Да й кажеш, че съм си дошъл.“ Нямаше търпение ни да поседне, от вратата още: иди, та иди.

Ангелика слушаше неподвижна и поглъщаше всяка нейна дума, гъстите й черни мигли потрепваха бързо, отсечено — тя не искаше да изпусне от погледа си Фотина нито за миг. Зениците й, облени в сълзи, заблестяха още по-силно, търкулнаха се сълзи и по хлътналите й бели страни. Фотина проточи устни и рече поучително:

— Ти недей така, Ангелика. Не плачи, ще си навредиш. Ами той ме праща, като луд е по тебе. Ти пък… плачеш!

Болната девойка сякаш сама беше изненадана от сълзите си, но ги остави да текат:

— Не… Аз от радост. После? Какво друго ти каза, какво ти каза още той?

— Искам да я видя, казва, искам да я видя. Луд човек!

— И аз искам да го видя! — понечи пак да стане болната и отдалеч личеше силата на порива й при нейното изтощено тяло, почти загубено под копринения йорган.

Фотина завъртя кръгли очи най-напред към бабичката в другия ъгъл, от нея да потърси съдействие, после разшири пръсти срещу Ангелика:

— Ама вие и двамата… Как ще го видиш, Ангелика? Тук той не може да влезе. Почакай, като оздравееш…

— Къде е той сега? — прекъсна я Ангелика.

— Ами у нас. В стаята си.

Ангелика протегна ръце — голи поради смъкналите се ръкави на нощницата й, — тя нямаше дъх да заговори, виждаше се как бързо се вълнуваха гърдите й, после рече:

— Подигни ме! Той е там на прозореца. Там е той!

— Ангелика! — прошепна Фотина ужасена. — Какво мислиш да правиш! Не бива да ставаш. И може да влезе някой! Майка ти или…

— Подигни ме! Малко само. Кой може да ме спре сега? Аз и сама…

Фотина не можеше да устои повече; тя само извърна глава към затворената врага, ослуша се за миг и бързо пристъпи към леглото на момичето. Ангелика я обхвана през врата, стисна я, като че ли се боеше да не побегне — боже, каква сила в тия изтънели ръце, какъв горещ дъх! — и сама се надигна, та Фотина лесно, неусетно сякаш, я свали на пода. Докато я поддържаше тя през кръста със силната си ръка, девойката несъзнателно някак се опитваше да пооправи косата си, поопипа нощницата си отпред, а очите й, огромни, жадни, окъпани в сълзи, бяха втренчени в светлината на прозореца. Ангелика пристъпи нататък, Фотина старателно, съсредоточено я следваше, като да се боеше да не се спъне в нещо; следеше движенията й също и бабичката от леглото си с кротки, засмени очи. Ангелика дръпна завесата и опря двете си ръце върху студеното стъкло, сведе, притисна там лицето си.

— Ето го! — изгугука тя; дълбок, затихнал, премалял беше гласът й от прекомерно вълнение, от прекомерна радост.

Надзърна през нейното рамо и Фотина. Насреща Борис Глаушев бе разтворил прозореца и стоеше там неподвижен, отдалеко личеше силно побледнялото му лице. Нямаше ли да махне с ръка, да се усмихне? Затихна и Ангелика и всичката сила на душата й сега се бе събрала в нейния поглед.

— Хайде, стига вече — изшушука в ухото й Фотина. И добави по-високо, сякаш да уплаши момичето: — Ами той ще изстине там, на тоя студ! Прозорецът му е отворен, той е без дреха.

В следващия миг Фотина усети, че в стаята зад тях стана нещо. Извърна се. Сред стаята стоеше Костас Милонас, все така наметнат със своя кюрк. Влязъл бе неусетно, затворил бе вратата зад себе си и сега гледаше също през прозореца. И бе видял всичко, чул бе и последните думи на Фотина. Това личеше по цялата му външност, по видимото усилие да се сдържа, да не извика, да не се нахвърли върху тях двете. Фотина дръпна момичето от прозореца, рязко, едва ли не насила, поведе го към леглото му. И чак когато седна на леглото, Ангелика видя баща си. Все още унесена, все още в своята преголяма радост, девойката му се усмихна. Проясни се за един миг и неговото лице, като да го озари щастливата усмивка на Ангелика, но силният напор в него не отслабна.

— Легни си — каза той с чужд, премного спокоен глас. — Нели докторът не позволява да ставаш…

— Аз съм вече здрава, татко — рече уверено девойката.

Шегуваше ли се тя? Не забелязваше ли, не се ли досещаше, че той бе видял всичко? Той повтори, като че ли не можеше да измисли друга дума:

— Легни си.

В следващия миг Костас Милонас се обърна към Фотина, без да я погледне, и рязко кимна накъм вратата: — Ела с мене. В тоя кратък, рязък жест, в приглушения му глас пролича всичкият му гняв. Фотина се отправи покорно към вратата, а Костас Милонас се обърна на другата страна и спря върху майка си поглед, който искаше да я изгори. Зад него се чу тих и ясен гласът на Ангелика:

— Татко… — Той пристъпи към вратата след Фотина, но гласът на Ангелика го сподири по-силен и още

по-ясен: — Татко, почакай. Искам да ти кажа нещо.

— После, после — отвърна бащата, без да се обърне.

— Чуй ме, татко! Моля те…

Сега той не можеше да не се обърне. Такъв беше гласът й. И кога й бе отказвал нещо, кога бе помислял да й откаже? Обърна се Костас Милонас, но тая там, на леглото, беше друга някаква Ангелика. Същата негова Ангелика — най-милото му дете, галената негова щерка, но и по-друга сега, чужда, непозната, с някакво ново лице, с нов поглед и не само негова, тя не е вече неговото гальовно, нежно дете. В очите на стария човек се появиха сълзи. Ангелика подигна ръце, опита се да стане — как би се хвърлила на врата му, как би го прегърнала, но не й стигаха сили да се изправи. Отпусна ръце на гърдите си и заговори, заговори оная, новата, чуждата Ангелика:

— Винаги съм мислила да ти кажа. Никога, с нищо не съм те лъгала. А това… това, защо трябва да го крия? Но и аз самата не го знаех, не бях сигурна. После дойде и болестта ми. Аз вече не съм малка, нели? Ти го видя на прозореца. Аз го обичам. И най-напред на тебе исках да кажа. Кой друг ще ми помогне? Не ми се сърди, татко. Кира Фотина не е виновна. Аз сама ходих там. И баба не е виновна. Никак. Аз сама ходих там. Да го търся. Да го видя. Не можех да се спра. Не можех.

— Влизала… — започна Костас Милонас, но гласът му изневери. Той повтори: — Влизала ли си при него… в стаята му?

— Не.

Отново мина за един къс миг светлиика по лицето на бащата. Той рече строго:

— Ти не знаеш що си вършила. Той… — Старият човек рязко се обърна, замахна накъм Фотина, която се бе присвила до вратата и сякаш да изчезне: — Тръгвай с мене!

Костас Милонас въведе кира Фотина в друга стая насреща — широка, мрачна, студена, отрупана с мебели, с двойни завеси, с дебел килим до четирите й стени, с портрети и картини по стените в позлатени рамки, с кръгла маса по средата, покрита с атлазена покривка, на шарения таван висеше тежка ламба от бяло стъкло и бронз. Гостната им. От Коледа не беше палено. Старият Милонас се отпусна в едно кресло, придръпна краи

щата на кюрка си, загърна се. Едва след това се сети да покани уплашената жена:

— Седни! — Фотина седна послушно на крайчеца на един виенски стол до вратата. Той продължи, гледайки с мрачни, гневни очи някъде над главата й: — Ти се отдели от рода си заради един българин, сега искаш да повлечеш и дъщеря ми. Мълчи, мълчи! Знам аз, виждам. Тя те защитава, а ти къде беше да дойдеш да ми кажеш? Сега пък и на прозореца си я изправила, да му я показваш. Ще кажа на синовете си, на парчета ще те насекат, с мъжа ти заедно.

Уплашена беше много Фотина, засрамена, но все намери сили да отговори:

— Кир Костас… доскоро и аз нищо не забелязвах. После… що можех да сторя? Млади. Залюбиха се. Жално ми беше. — Тя продължи с още по-голяма смелост: — Едно време и срещу мене се дигна целият ми род, целият град. Защо? Християни сме и ние, и те, българите. Аз не сгреших с мъжа си, и сега го казвам. Само дето деца не ни даде господ, но то е вече божия работа.

— Какво друго ще чуе човек от изменница като тебе? Християни били! А те, празна главо, са смъртни душмани на елините, те, твоите българи. Той… нели е българин.

— Българин е. От Преспа.

— Български учител.

— Учител.

— Така научихме и ние, като дойде у тебе. А щом е учител, той сигурно е и в техния комитет.

— Не знам. Не разбирам аз от тия работи.

— Не разбираш, а? Не ти ли трепва сърцето, като падне някой елин на улицата? През седмица, през две те убиват по някой от нашите най-добри хора.

— Ами те, и от техните също, кир Костас. Сърцето ми се къса, като чуя и за нашите, и за техните. Всички са от майка родени.

— Какво съм седнал да те слушам! Ти вече и своя майчин език си забравила, не говориш вече чисто на елински, нели виждам. Обърнал те е твоят българин.

— Аз съм си чиста гъркиня, кир Костас. Това е само, че няма омраза в сърцето ми. И те са хора досущ като нас, нели сред тях живея вече от толкова години.

— Мълчи! — махна ядно с ръка Костас Милонас.

Фотина не искаше да млъкне, дори се понадигна на стола си:

— Аз и до днес в елинската църква си ходя. Моят не ме спира, върви, казва, ваша си е, на ваш език ще ти пеят.

Костас Милонас вече наистина не искаше да я слуша.

— Стига! Дърдърдър! — Той плесна с длан върху облегалото на креслото и зареди дума по дума: — Ще му кажеш още утре да се махне от къщата ти, да се махне от нашата улица, да се махне и от града ни дори. Да се махне час по-скоро, ако… ако му е мил животът. Чуваш ли?

— Чувам, кир Костас. Ще му кажа. — Тя изеднаж трепна, съживи се, бързо добави: — Ами той… майка му, майка му е гъркиня!

Костас Милонас се загледа в нея за миг, като да премисляше нещо, ала сетне отсече рязко, с презрение:

— Гъркиня! Кой я знае каква гъркиня е тя. Гъркиня, пък той български учител.

— Много добър момък е. И какъв е хуубааав!

Старият човек я гледаше с погнуса, с присвито от погнуса лице. И не се прикриваше. Дойде му друга мисъл:

— Наема на стаята аз ще ти го плащам, докато си намериш друг кираджия.

— Добре, кир Костас — въздъхна с примирение Фотина, наведе очи.

„Лъже ме тая ехидна“ — помисли си Костас Милонас и скочи, размаха бързо, отсечено ръка, задъхвайки се от нов пристъп на гняв:

— Така ще му кажеш." ако му е мил животът! Пък и ти добре си помисли за тая работа, за тая беда, която внесе в къщата ми, за тоя огън! Ха си върви сега!