Гласовете ви чувам

XLIV

Те навлязоха едва на другия ден в засегнатата от въстанието област. Беше доста късно следобед, когато завиха по стръмния каменист път за към първото от пострадалите села, които искаше да посети о-ският митрополит. Никой не излезе да ги посрещне, макар селяните отдалеко да бяха забелязали кервана и сега скришом следяха приближаването му. Отдалеко се виждаха и опушените стени на изгорели къщи, набързо приправени колиби по пепелищата, но се виждаха и здрави жилища, някои по на два ката, с каменни огради. Тук, сред планините, селата бяха по-спретнати от чифликчийските села низ полето. Оттук тръгваха много гурбетчии и когато се връщаха след години по родните си села, строяха и редяха домовете си според това, което са виждали по далечни градове. И още по-грозни бяха тук следите на опустошението, които не можеха да се заличат за две или три години след въстанието.

Едващо бяха навлезли пътниците в улицата, която кривуличеше през цялото село край един поток, срещу тях притича задъхан немного млад мъж със сухо лице и живи, черни очи. Беше селският организационен ръководител. Дотичал бе, види се, отдалеко и попита забързано:

— Ти ли си, господин Глаушев? Борис посочи с ръка;

— Ето дедо владика.

Селянинът поприведе глава, свали капата си:

— Благослови, дедо владика… — После сложи отново капата и продължи: — Ние знаехме, че… но като видехме толкова коне, рекохме си…

— Къде е тук църквата или училището? — попита от коня си владиката.

Селянинът протегна ръка към най-високата част на селото:

— Те… изгореха, сринаха ги съвсем. — После бързо добави: — Ние сме ви приготвили къща, ще приберем и конете.

Туктам по улицата се показаха и други люде — мъже, жени и повече деца. Владиката бързаше:

— Хайде, води ни! Някъде на по-широко място. Нека се съберат там всички. — Той се поизвърна към онбашията, който бе спрял коня си тъкмо зад неговия кон и гледаше селянина навъсен: — Настанете най-напред онбашията, дайте му да се нахрани. Цял ден е гладувал.

Това беше, за да отстрани турчина. По дяволите! — би казал онбашията; той беше наистина гладен и премръзнал. Да вървят по дяволите мръсните гяури със своя баш папаз1!

Излязоха на неголемия селски мегдан, някъде към долния край на селото. Като слезе владиката от коня, Петко, слугата му, донесе подплатена с кожи шуба и го наметна. Донесоха и два стола — за владиката и за Глаушев. Събра се наоколо цялото село. Там, на единия край на мегдана, бяха и конете, все още с товарите си. Конярите бързаха да надянат на главите им пълни зобници и хокаха младия си помощник, сърдити на владиката, че не позволяваше да разтоварят добичетата. Но владиката бързаше повече от тях.

Той не седна на поднесения му стол и наметнат с дългата шуба, изглеждаше като вкопан дълбоко в земята дънер. Извърна се, огледа селото и хоризонта наоколо, после свали тежкия си, взиращ се поглед върху събралите се там селяни — купчини деца отпред, мъже и някои от тях със свалени капи, жени, които надзъртаха иззад рамената им. Тихо беше по площада при толкова люде, само някой от конете ще изпръхти, ще изцвили хрипкаво, треперливо, усетил мирис на ечемик, преди да надянат зобник и на неговата глава.

Предната нощ бе валял проливен дъжд и толкова

---

Баш папаз — главен поп.

продължителен, час след час, че след яростна борба докъм полунощ обилната вода удави вятъра. Пътниците тръгнаха отново на разсъмване. Владиката бързаше. Дъждът бе престанал, но мътната утринна светлина бе озарила ниско надвесени облаци, от които всеки миг можеше пак да потече вода. Така по целия път до това село. Прокиснало бе всичко и тук в студена влага. Над полуразрушеното село, над щръкналите опушени стени, над главите на събралите се люде тежаха като че ли все същите тъмни облаци. Владиката гледаше лицата на селяните — изпити, само кожа и напиращи кости, прозрачно бледи детски личица, посивели, брадясали лица на мъже, скръбни, уплашени лица на жени. По мършавите тела висяха влажни дрипи, някои от людете са стъпили боси в калта — помръдват мокри пръсти, червени, посинели от студ, с черни нокти. Само очите греят от някаква надежда, дъхът е спрял в очакване. Заговори владиката, равен беше силният му, дълбок глас, натежал от скрита мъка и от мисъл да зарадва тия люде в неизмеримата им беда:

— Късно идваме, със закъсняла милост и помощ, но братската любов е голяма и ще дойде при вас един ден още по-силна, макар сега да се показва късно и по-слаба. — Глаушев слушаше с наведени очи. Селяните слушаха владиката, но гледаха повече в него, научили бяха един от друг, че е от Организацията. Владиката продължи и едва сега събра върху себе си всички погледи, припламнали с нова, по-голяма надежда, с плаха радост: — Вашите братя от свободна България пращат по нещо на тези от вас, които нямат нищо, които всичко са загубили. Но братската любов на свободните ваши сънародници е много по-голяма от това, което ви пращат и което е само видим знак на тяхното състрадание към вас. Кажете сега вие самите кои са най-нуждаещите се между вас, защото туй, което ще ви предам, не може нито да ви облече всички, нито да ви нахрани, нито да събере изгорелите ви домове.

Заоглеждаха се един друг селяците, размърдаха се, зачу се шепот. Ала никой не излизаше да застане пред владиката, да протегне ръка. Тогава Борис Глаушев кимна на селския ръководител и те двамата влязоха между селяците. Борис каза:

— Нека излезат напред децата и жените на убитите, после и тия с изгорените къщи.

Ръководителят след него побутваше напред едно или друго от децата, дваматрима от мъжете, търсеше с очи между жените, заобаждаха се някои и между селяните, посягаха да му помагат:

— Ха ти, Трифуне… Дъмбев, излизай! Марийо, Ано…

Със скрита почуда гледаше владиката как тия люде не се решаваха да излязат напред, колебаеха се и дори се отказваха. Мина доста време, докато се събраха пред него купчина деца, няколко жени, които срамежливо криеха лица под придръпнатите над очите им черни забрадки. Застанаха там, зад тях, и двама от мъжете с извърнати глави — не смееха да погледнат никого, щом бяха дошли да чакат милост. Очите на владиката заблестяха по-силно от появилата се в тях влага. Той също пристъпи и посочи с ръка още няколко от децата, още други две жени и двама мъже, за които никой не каза, че бяха загубили всичко, ала отдалеко личеше по тях нищетата им.

Конярите и техният помощник под шумните команди на владишкия слуга довлякоха два големи вързопа и един сандък. Развързаха ги, разковаха сандъка. Натрупаха на купчини горно и долно облекло, чорапи, обуща; торбички и книжни кесии с брашно, фасул, ориз, захар. Някъде сред струпалите се по-назад селяци се чу плачлив детски гласец:

— Мамо. …. Ами за нас?