Гласовете ви чувам

LXI

Борис Глаушев помръдна устни, преди да проблесне светлинна в съзнанието му. Не можа да произнесе гласно и думата, що бе задържал сякаш до тоя миг на езика си:

— Цветко…

После дойде болката, която също жива сила напъваше да пръсне черепа му. И пак стана това, което, както му се стори в оня миг, прекъсна живота му. Тласъкът, който го ослепи, оглуши, който угаси съзнанието му. Бомбата падна на две крачки от него, до камъка в нозете на Цветко. Сега му беше ясно: за една частица от мига Цветко се поколеба, за една частица от мига Цветко се опита да го спаси от смъртта. Той повече усети това, отколкото да го види.

Светът бе изчезнал за него — и планината, и неподвижните под жаркото слънце гори, и нажеженото до бяло небе. Сега беше само тая адска болка в главата му. Стисна горещи, оловени клепки, но се разтвори с ослепителна яснота пред затворените му очи това, което стана с Цветко. С Цветко и с него — нели и той беше там.

Турците се тълпяха вече долу, току до скалата, на която бяха залегнали те двамата; притискаха се турците о камъка, да се скрият от куршумите им. Някъде отдире викаше Юнкерът:

— Нема вече време, нема време! Чупете пушките! Събирайте се насам! Насам…

Борис сложи нова пачка в пушката си. Последната. И последователно изстреля петте патрона в турската тълпа. Не беше нужно да се прицелва. Не поглеждаше и дали улучваха куршумите му. Погледна към Цветко. Гневно, с разголени, стиснати зъби, момчето дърпаше и пак връщаше затвора на пушката си. Сухо тракаше затворът на празната пушка. Борис се придръпна назад, побутна го с ръка:

— Хайде, Цветко. След мене.

— Не ще да гърми веке, мамката й.

— Имаш ли още патрони?

— Немам. Патрони немам.

Борис видя как трепереха ръцете на момчето, копчани в пушката. То нямаше сили да стане и да го последва, гневеше се на празната си пушка,която не искаше да стреля. Борис я изтръгна от ръцете му. Сложи я до скалата, замахна с две ръце и разби в камъка своята пушка. Сетне и Цветковата. Момчето не се помръдваше от мястото си, отпуснало и двете си ръце на горещия камък пред него. Нямаше сили да стане, не искаше да стане. Борис се приведе, мушна ръка под мишницата му:

— Бързо, бързо… Чакаш живи ли да ни хванат! Върви след мене. Там ще се съберем всички.

Момчето мълчаливо се повлече след него. Прехвърлиха се през една скала, минаха край друга. Излязоха на широчкото каменисто място, където бе казано да се съберат всички накрая. А краят бе дошъл; патроните се бяха свършили, турците бяха стигнали до самите скали и всеки миг ще се качат горе. Това е краят — всеки знаеше. Само Хашлакът не искаше да разбере, да се покори. Минавайки през скалите, Борис забеляза как Хашлакът, разкрачил дългите си нозе, се напъваше да търкулне един голям камък върху турците долу.

Излязоха те двамата с Цветко на определеното място. Борис пак се извърна към по-младия си другар. Нямаше нужда — Цветко го следваше послушно. Само лицето му бе побеляло като вар и очите му жадно пиеха ярката слънчева светлина. Бомбата висеше на празния патронташ, препасан върху червения му селски пояс. А пред тях, между изправените скали, всичко се виждаше. Събрали се бяха двайсетина мъже. Неколцина бяха останали мъртви оттатък, на позицията. Не бе дошъл никой и от каменната площадка, не бе побягнал насам. Умрели бяха те там до един. Лежаха вече и тук неколцина мъртви. И Кирил Кончев също, легнал кротко край една от скалите, до него блестеше на слънцето револверът му. На средата стоеше Юнкерът и викаше на всички страни:

— На смърт, момчета, до един! На смърт! Чупете оръжието да не остане в ръцете на врага!

Какъв генерал би станал той! Не можеше да го чуе Кирил Кончев. Кирил Кончев, студентът, беше вече мъртъв.

Викаха и други там. Крещяха, Чуваха се призивно

имена, неразбрани думи, някой се опитваше да запее. Прегръщаха се по двама, по трима и повече в обща прегръдка. Други, по-изпълнителни, чупеха пушките си — ще я удари два пъти и три пъти в камъка. Да не остане в ръцете на врага. На смърт, момчета! Борис видя как захапа Юнкерът цевта на черния си наган. Падна и той, Юнкерът. Насреща тресна бомба оглушително между скалите. Хвръкнаха нагоре части от човешки тела.

— Так. Так.

Изстрели. Тук и по-нататък. Сухо, късо. Борис посегна с две ръце:

— Дай бомбата.

— Не, не… Аз сам.

Те с Цветко стояха един срещу друг. Цветко все не можеше да откопчае бомбата от патронташа си.

— По-скоро, Цветко! Аскерът…

Най-сетне момчето откопча бомбата. Стисна я с двете си ръце, сякаш да не я изтърве. Отвинти капачката й. Сега работеше добре, спокойно. Удари я в камъка. И това си спомни Борис Глаушев — страшен студ прониза в оня миг сърцето му. Скова го цял. Не го остави да помисли за нищо друго. За нищо. За никого. Само това: „Защо не избухва още? Защо се бави толкова?…“ Цветко понечи да се обърне, като да искаше да скрие бомбата негде в себе си, но я изпусна. И тогава, в следващия миг, Борис усети как го блъсна страшна сила…

Не беше умрял, жив беше още. Но беше смазан, с тая непоносима болка в главата и може би едва сега умираше. Колко ли време бе минало, откакто Цветко удари бомбата в камъка? Само няколко секунди до оня тласък, който го смаза. Нямаше сили да се помръдне. Болката нахлуваше по цялото му тяло щом само се опиташе да се помръдне. Това беше, види се, смъртта, влязла бе в тялото му, „Е, добре. Ще спре болката, ще спрат всички болки и мисли и… Ангелика е също мъртва. Мамо… татко… Бих се и умрех. Това беше най-доброто, което можех да направя. Ще кажеш и ти, татко: това беше най-доброто. Но аз съм още жив…“

Той се опита да отвори очи, клепачите сами се напрягаха да се отворят. Отвори се само едното му око, отлепи се. Високо над него се ширеше небето. Никога

не беше виждал такова небе — цялото бледочервеникаво. Той не знаеше, че лицето му бе покрито със засъхнала кръв. И отвореното му око беше пълно с кръв. Потеклата сълза проми синия му гледец, изчезна червенината и от небето. Остана то бледосиньо, ведро, дълбоко прозрачно. Старото познато небе. И сякаш оттам, от високото небе, полъхваше тиха, милваща прохлада. Надигна се в гърдите му въздишка, разпъна с остра болка гърдите, а после се разля по тялото му сладостно облекчение. Отвореното му око потърси да обхване цялото небе, да огледа всичко наоколо, отново да види загубения свят. На една скала наблизу стоеше орел. Погледът му се спря върху грамадната птица, както бе изрязана върху ведрото синкаво небе. Гледаше я той със страх и с живо любопитство.

Орелът стоеше като изникнал върху високата скала, със спокойно прибрани черни крила, гордо извил дългата си гола шия, изправил глава с хищно закривен силен клюн. Блестеше неподвижно неговото кръгло око, отразило небето. Гледаха се за един дълъг миг човекът и птицата. И като че ли знаеше нещо кръглото, блеснало животинско око, нещо сурово и строго. Глаушев виждаше спокойната мощ на голямата птица. Дошла бе да се храни с месата и кръвта на мъртвите. Цар на планината. Хищник. Дошъл бе за месата и кръвта на мъртвите. С това се храни царят на планината, с кръвта на героите. Когато лети в небето, ние му завиждаме. Сега стои там, спокоен и страшен със своята сила. Да можеше да стане и да го прогони! Не можеше. И не както искаше той, а когато птицата пожела, леко, безшумно подскочи, разпери огромните си крила, сякаш да затули цялото небе, размаха ги и литна, мигом изчезна зад скалите. Полъхна го хлад от крилата й. Омразен, страшен хищник, който се храни с кръвта на героите, омразна, страшна сила, която закрива небето. Някъде отблизу долетяха гарвани и накацаха върху същата скала, на която бе стоял орелът. С безшумен размах на черните си крила. Ето ги и тях… Черните гарвани. Те са винаги там, където има битки и мъртви. Да пият очите на мъртвите.

— Гагааа…

Долетяха и други от съседната скала. Викаха се, събираха се.

4ГЮ

Борис се опита сега да стане, разтворил окървавено-то си око, ала убийствената болка в миг облада цялото му тяло и той потъна в черен мрак…

Слънцето едва що бе залязло. След пукота през целия ден над планината се бе разляла дълбока тишина. Прогонени бяха малките птички, които пълнеха преди гъсталаците наоколо с веселия си цвъркот и отдалеко чакаха да се спусне топлата лятна нощ, за да се приберат по напуснатите гнезда. Бавеше се някъде и вечерникът. По източния склон на Стражица мълчаливо се изкачваха върволица селяни, все по-стари мъже. Вървяха един след друг, някои бяха надигали копачки и лопати. Тихо шумеше в босите им нозе топлата папрат, завехнала под слънцето през деня. Те знаеха накъде вървят и какво ще видят. Спряха се един подир друг пред каменната площадка, свалиха лопатите и копачките, подпряха ръце на високите им дръжки. Някой шумно подсмръкна. Дигна ръка, прекръсти се, после и другите се закръстиха с бързи, сдържани движения, току пред лицето, по селски.

— Ех… мъки християнски… — въздъхна най-старият .

Заприказваха и други:

— Ей го Ицо Нешков… и той. Ей го там и Журовчето…

— Съблекли са ги турците. Боси са ги оставили, голи.

— Изяли са ги до един.

— Що кръв…

— Сега… нека що да гледаме повеке. Кажете къде да ги закопаеме. Докато е още видело. Нема да ги оставиме на орлите.

— А там горе има и други.

— Има та. Войводата каза: четириесет и двоица са останали тука.

— Гледай ги, що златни момчета, що юнаци! Някои минаха предпазливо между мъртвите тела,

покатериха се горе, изчезнаха зад скалите. Литнаха над главите им ято гарвани. Един от селяците скоро се върна, замаха от една скала, подвикна изтихо, боеше се да не би гласът му да се чуе по-далеко:

— И тука сички са избити, ама… — трепна радостно сподавеният му глас — ама двоица са още живи. Не мърдат, ама са живи, познава се.

Провряха се нататък и останалите селяци. Лопатите им почукваха звънко по скалите. Чу се и говор:

— Живи… дай боже! Ще ги скриеме ние от душманите. Само да се стъмни.

Събраха се горе селяците, около празното място между скалите, където бяха налягали останалите защитници на Стражица. В черния мрак, в който бе потънал, Борис Глаушев чу неясни човешки гласове. После усети как две ръце се мушнаха под мишниците му, подигнаха го, ала жестоката болка наново го прониза и той пак загуби съзнание.