Гласовете ви чувам

XXXIV

На другата сутрин Борис Глаушев скочи от леглото си още по тъмно — да се обръсне, да се приготви за излизане, докато не беше се още развиделило. И щом започнаха прозорците да белеят, той все попоглеждаше нататък, после отиде и седна на миндера, леко приподигна завесата. О, тя беше вече там! Лицето й, нощната й дреха се белееха ясно през стъклото на прозореца. Тя стоеше там неподвижна, не се усмихваше, не правеше никакви знаци. Само го гледаше, гледаше в неговия прозорец, види се, цяла вдадена, ненаситна след толкова продължителна раздяла. Той също се приближи досам стъклото на своя прозорец, да я види по-ясно, да вижда всяка черта, всяка промяна по милото лице. Колко време продължи това взиране през стъклата, през още пустата улица? После се бялна и ръката й, размаха я тя за поздрав и той сякаш чу и гласа й, както много пъти преди: „Добро утро…“

Той си мислеше: „Виждам те, любима, виждам те през тия стъкла, но не мога да те чуя. Искам да хвана ръцете ти, искам да си съвсем близу до мене, да чувам гласа ти, да чувам думите ти. Да ми разкажеш за болките си, да ми кажеш сега, че всичко е минало, че си вече здрава…“ Подигна и той ръка, размаха и той ръката си, видя как тя се усмихна. После изеднаж лицето й се промени, като че ли угасна, тя замаха с ръка бързо и някак уплашено, а в следващия миг изчезна от прозореца. Малко по-късно там се появи не тя, а баща й. Борис не се отдръпна — нима ще бяга, ще се крие? Но видя той колко строго, колко гневно беше лицето на Костас Милонас. И не се задържа много старият човек на прозореца — види се, само за да провери дали и той, Борис, беше там и да му покаже недоволството си, гнева си срещу него. Борис също се отдръпна от своя прозорец. Излишно беше да чака — нямаше да позволят на Ангелика да се покаже отново.

Той се спря сред стаята, мушнал ръце дълбоко в джебовете на сакото си. Една и съща мисъл бе заседнала в ума му: „Аз требва да туря ред в тая работа. Не мога повече така. Въпреки всичко!“ Какво беше това… всичко? Една тъмна, една непреодолима стена. Там беше бащата на Ангелика, братята й, там бяха всички пречки, които трябваше да преодолее. Там беше и Ангелика и най-напред нея трябваше да изведе от тая тъмнина.

Отвън се чуха стъпки. Той се спусна да посрещне хазайката си, която му носеше закуската. Пусна я вътре, взе подноса от ръцете й, затвори вратата с гърба си:

— Почакай, тетко Фотино, искам да те попитам нещо. Сложи подноса на масата, обърна се към нея. Фотина стоеше с наведени очи, лицето й беше все още тъжно и като че ли сега някак недоволно, студено. Тя се боеше за Ангелика и Борис още от самото начало, ала много по-голямо беше доволството й от това, което ставаше между тях, и тъкмо защото Ангелика беше гъркиня като нея, а той беше българин; голяма беше и радостта й от техните срещи, от тяхната обич. Тя беше жена и виждаше как расте пред очите й една любов и още по-хубава, още по-възхитителна, понеже беше застрашена. Но последната й среща с Костас Милонас, гневните думи, които чу от него, засилиха повече страха й от досегашната й радост, от желанието й да им помага, да ги насърчава. Тя като че ли отеднаж отрезня и сега виждаше всички опасности и по-добре от тях самите. Фотина си мислеше с тъга и страх: „Меракът им може да ги погуби и двамата. Боже, меракът им ще ги погуби!“

— Тетко Фотино… Голема молба имам към тебе: кажи ми всичко, всичко ми кажи.

— Казах ти. Болна е Ангелика.

— Но нели е вече по-добре. И аз самият я видех. Ето и тая сутрин на прозореца.

— По-добре е.

— А после? Ти криеш нещо от мене, тетко Фотино. Защо… Аз требва да знам всичко. Така не може да върви повече.

Тя отстъпи, тя се покори. Ами тя беше на негова страна с цялото си сърце. На негова страна, също на

страната на Ангелика. Как бе оглупяла толкова! Той наистина трябваше да знае всичко, за да се пази. Костас Милонас искаше да вземе главата му, синовете на Костас — още повече. А тя крие заканите им! И дигна още по-уплашени, широко разтворени очи към младия човек, посегна и да го докосне:

— Ти остави Ангелика, тя само за тебе мисли и за нищо друго не мисли. Ами баща й, братята й… ще те погубят, Борисе! Сам Костас, баща й, ми каза: „Да се маха веднага от твоята къща, от О. да се маха, ако му е мил животът.“ Леле, даскалче! И те ще го направят, да знайш! Братята й ще го направят. Аз, вели, ще ти плащам кирията, докато си намериш друг кираджия. А братята й всичко могат. Когато беха деца, целата махала бе писнала от них.

— Това ли е всичко? А ти какво мислиш, пъдиш ли ме?

— Не, не… но за тебе. Страшно е за тебе да стоиш тука повеке. Казах ти аз сичко, а ти помисли добре. Не те пъдя, аз тебе като син…

— Е, щом не ме пъдиш и аз нема да си отида. Тук ще стоя. И ще си взема Ангелика, Ангелика ще бъде моя.

Фотина изхлипа, очите й бързо се наляха със сълзи — и пак от страх, от радост, от обич.