Гневът на хидрогите

113.Зет Келъм

Наблюдаван от кометната ареола далеч над Оскивъл, газовият гигант не представляваше нищо повече от ярко и кротко петно светлина. Опасващите го пръстени бяха природно чудо, което отразяваше златистата слънчева светлина и хвърляше тъмна сянка по продължение на екватора. Вледенените лунички блещукаха около тях.

Възстановените съоръжения на корабостроителниците също проблясваха със своите работилници, топилни и сухи докове.

Зет Келъм се съмняваше дали системата ще възстанови изцяло производствения си капацитет, но скитниците както винаги се справяха с препятствията и трудностите, отправили поглед към бъдещето, вместо да оплакват минали трагедии. Пътеводната звезда й показваше, че народът й има достатъчно причини за печал.

Кометните водородо-извличащи съоръжения бяха приведени в действие първи. Щом се измъкнаха от убежищата, Дел Келъм изпрати екипаж смелчаци към отдалечения Куипъров пояс. Макар да имаше още огромна работа по възстановяването на корабостроителниците, разтрошаването на кометите осигуряваше жизненонеобходимото космическо гориво.

Докато прекарваше първия товар екти, произведено от започналите отново да действат кометни съоръжения, Зет наближаваше пръстените. Количеството беше символично, но щеше да въодушеви изтощените скитнически бачкатори. Космическото гориво отсега нататък щеше да се прекарва с ескорт — в разтърсения от военни действия Спирален ръкав всяка капка имаше значение.

Зет бе включила основната работна честота. Работните екипи си разменяха застъпващи се съобщения, разпореждания и новини. Пръстените отново гъмжаха от активна дейност. Фермите и херметическите камери бяха измъкнати от укритията си сред скалните отломъци и космическите площадки бяха възстановени парче по парче. Възстановени бяха и основните компоненти на частично готовите космически кораби и конструкторите работеха денонощно, за да наваксат изоставането.

Някои от скитниците бяха предложили на баща й да вдигнат и преместят корабоработилниците на друго място, да намерят друга планета с пръстени или астероиден пояс и да започнат всичко отначало.

Зет не го бе виждала толкова гневен.

— Да захвърлим всичко? — изрева той. — След като всички до един пълзяхме и лазехме седмици наред, за да скрием всяко съоръжение и да защитим работата си и инвестициите си, напъхвайки се в миша дупка? Видяхме как направиха зевесетата на пух и прах, задигнахме разбитите им кораби и сега, когато почти се изправяме на крака, искате да побегнем някъде другаде?

Зет се безпокоеше, че ханзейските военни ще се върнат. Бе въпрос единствено на време, но кланът Келъм щеше да фалира, ако загубеха корабоработилниците на Оскивъл.

— Просто си отваряйте очите — изръмжа баща й и ги прати обратно на работа.

Дел Келъм наблюдаваше работата на всички работни групи от контролния си център в една масивна куха луна като истински тиранин.

— Искам поне един завършен нов кораб до края на седмицата. Ако го довършите по-рано, за всеки има премия.

— Никакъв проблем, Дел — отвърна нечий неприветлив глас. — Просто ще се откажа от всичките си кафе паузи.

— Шиз, тук вече падаме от изтощение — добави друг работник. — Може би трябва да се науча да бачкам и насън.

— Ще чуете ли какво искам? — отвърна Дел. — Искам един от нашите собствени кораби да достави следващата пратка кометно екти в разпределителния център в Рандеву.

Зет чукна бутона на предавателя и ги стресна.

— Ей, по-добре побързайте — нося екти.

Докато кацаше в контролния комплекс и паркираше товарния кораб, слушаше нескончаемите спорове, изстреляните разпореждания и развойните доклади. Обичайната работа.

Влезе енергично в контролната стая, където баща й преглеждаше аналитичните карти на системите на съоръженията, топилните и суровинните запаси. Пунктирани линии и параболи отбелязваха притока на преработени материали. Помощните екрани показваха ситуационните доклади и графиците за бъдещи проекти.

— Всичките ти работници ще хванат язва, тате — подхвърли Зет и го целуна по бакенбарда. — Как вървят нещата с компитата, които прибрахме от разрушенията на зевесетата?

Келъм се извърна и погледна към ярко осветената шумна товарителница.

— Почти приключихме с препрограмирането. Скоро ще ги включим в работа. — Той се усмихна кисело. — Поне те няма да се жалват от свръхнорменото работно време.

Зет погледна редиците дребни механични служители, компетентни компютъризирани компаньони, оцелели сред експлозиите и декомпресията, ликвидирали толкова много войници на ЗВС.

— Изглежда, са пет различни модела. — Някои бяха все още деформирани и повредени, други бяха излъскани и ремонтирани. — Никога не съм виждала тези, които приличат на военни.

— Бойни компита — отлично пригодени за тежък труд, ако питаш мен. С механичните изменения ще справим лесно. Може да се наложи да заменим някои части и компоненти, за да направим от тях пълноценни функционални машини. Изглежда, Голямата гъска е по-напреднала в това производство от нас.

— Можем да се научим, тате. — Зет беше работила с компита в корабостроителниците, но никога не бе имала собствено компи.

— Разбира се, ще се наложи да изтрием паметта им и особено на бойните — добави Келъм. — Няма съмнение, че зевесетата са ги наблъскали с всевъзможни странни програми. Дори моделите „приятел“ и „слушател“ може да са със специални системи за спешни случаи. Нямам им доверие.

— На нищо не можем да имаме доверие, тате. Ще превърнем компитата в лоялни съюзници с малко ремонт и с много любов.

Дел Келъм се начумери.

— Това е по-лесно от проблемите, които възникват с другите ни пленници. Как да препрограмираме трийсетината зевесета в лазарета?

Зет му отвърна с усмивка.

— Може би със същата тактика.

И излезе с енергична крачка.

Патрик Фицпатрик III се бе възстановил достатъчно, за да се надигне от леглото в тясната стаичка. Огледа със смътно любопитство аквариума пред вътрешната стена, — акулките се стрелкаха в него, непрестанно изследвайки ограничения си свят. Чу стъпки и с инстинктивна бдителност се обърна, но щом позна Зет, се успокои.

— Виждам, че си на крака и се разхождаш.

Тя му се усмихна, но Фицпатрик не отвърна с добронамерено отношение.

— Доколкото ми позволява тази килийка — отвърна той.

— По-широка е от животоспасяващата ти капсула. Можех просто да те оставя да се носиш в пространството с развалената ти животоподдържаща система.

— Да, можеше. Все пак си чергарка.

Тя се ядоса.

— Много съм слушала за безпардонността на зевесетата и ти си съвършено доказателство за това. Всеки порядъчен човек би ми благодарил, че съм го спасила.

— Зависи какво смятате да правите с мен.

— Всичко по реда си. Повтаряй след мен: „Благодаря, Зет, че ми спаси живота“.

— Така ли се казваш? Зет?

Тя вдигна пръст и смръщи вежди. Мъчеше се да не се издаде, че той я забавлява.

— За офицер не реагираш адекватно на заповеди. Както вече казах: „Благодаря, Зет, че ме спаси“.

— Благодаря — измърмори той.

— А сега ми кажи как ти се нрави гостоприемството ни.

— Престани да ме разиграваш.

— Тогава престани да се държиш като обиден. Знам, че си преживял сериозно изпитание, затова ще бъда по-мека. И знам, че си объркан.

— Не съм.

— Добре. В такъв случай си пъзльо. Много ти отива.

Той я изгледа изненадано.

— Виж какво, мантата ми бе разрушена от дрогите. Нямам представа колко кораби сме загубили и колко жертви сме дали, но със сигурност ни направиха на кайма. Трябва да се върна на Земята и да докладвам за случилото се.

— Довери ми се, че вече знаят — отвърна Зет. — Значителна част от вашите се измъкнаха. Побягнаха и оставиха ранените си, без дори да се опитат да спасят капсулите. Оставиха на скитниците да ви приберат и да ви лекуват. — Зет метна тъмната си коса върху рамената и го погледна право в блесналите очи. — Имаш адски късмет, че те намерихме.

Фицпатрик присви очи.

— А какво точно правите на Оскивъл? Според нашите сведения тази система е необитаема. Дрогите, които нападнаха Буунов брод, се прибраха тук.

— Съжалявам, но не мога да ти отговоря — отвърна Зет. — Голямата гъска ни създава предостатъчно проблеми. Ако им се даде и най-нищожния шанс, ще се опитат да откраднат производството ни или да ни натресат невъзможни такси, или да изпратят зевесетата, за да ни турят военно управление. Не щем. — Тя отстъпи към вратата. — Мисля, че ще е по-добре да си легнеш и да си починеш.

— Чакай! — Фицпатрик явно бе жаден за новини. — Колко войници спасихте?

— Съвсем малко — отвърна тя. — Повярвай ми, че се грижим за тях според силите си. Не биха могли да се надяват на по-добро медицинско обслужване.

Фицпатрик се навъси, но кимна.

— Признавам, докторите на ЗВС не са особено любезни с болните.

— Ще откриеш доста изненадващи и приятни неща при нас — добави Зет. — Само почакай.

— Не искам да чакам. Трябва да се върна на Земята.

— Командващ Патрик Фицпатрик III, твоят кораб бе унищожен, екипажът ти загина, а ти самият се броиш за мъртъв. ЗВС побягнаха от Оскивъл с подвити опашки. Никой не те очаква да се завърнеш. Никога.

И излезе, скрила усмивката си, предизвикана от опуленото му изумление. Добре бе да остави младия офицер да си поблъска главата сам известно време. По-късно може би дори щеше да успее да го научи на полезни скитнически умения.