Гневът на хидрогите

92.Нира

Сутринта алармите завиха, свиквайки всички човешки и илдирийски работни групи. Уморените пленници заизлизаха от общите бараки — мъже, жени и деца се заблъскаха един през друг, отзовавайки се послушно на призива.

— Избухнал е пожар! Всички на работа!

Преди две седмици тялото на Нира изхвърли плода от съвкуплението й с люспестия самец. Пет дни я държаха заключена със съсухрения мъж-влечуго… но помятането протече още по-тежко. Когато видя безформеното телце, си помисли, че все пак е по-добре, че е абортирала. На Добро нямаше никаква милост…

Все още бе отпаднала и се възстановяваше, но се присъедини към останалите, без да залита. Медицинският екип я бе обявил за достатъчно здрава, за да работи като всички.

Придружени от плещестата охрана, илдирийските надзиратели крачеха край оградата, изпълнявайки вродените си организационни умения, за да съберат работните групи, които при нормални обстоятелства трябваше да вадят вкаменелости, да копаят в мините или по напоителните канали. Днес имаше по-неотложна работа. Бе настъпил сухият сезон и навсякъде избухваха пожари.

Зората започна да руменее на хоризонта и Нира забеляза черните пушеци по хълмовете на изток. Усети острата миризма на изгоряло дърво. Болезнено й липсваха световните дървета, докосването до златистата им кора и сливането на съзнанието й с мрежата на гората. Точно сега имаше голяма нужда от нейната сила.

Когато затворниците се строиха, губернаторът на Добро застана върху наблюдателната си платформа оттатък оградата и ги изгледа с хладно, безизразно лице.

— Пожарите отново избухнаха и са толкова опасни, колкото не са били много отдавна.

Нира ненавиждаше Удру’х, но вдигна брадичка и заби поглед в него. Макар съвкуплението с люспестия самец да бе отвратително, по най-ужасяващия начин досега я бе изнасилил губернаторът на Добро. Изглежда, изпитваше истинска ярост към нея и непоколебима решимост да я подчини. Сякаш по този начин можеше да докаже превъзходството си над по-големия си брат.

Още по-отвратително бе, че тъкмо той възпитаваше любимата й дъщеря Осира’х, нейната принцеса, присвоявайки си ролята на милосърден баща. Дали проявяваше толкова голям интерес и към другите деца от смесени връзки? Или към собствения си син, когото тя му бе родила?

Щом небето изсветля, мускулести илдирийски работници донесоха лопати и кирки. Охраната и надзирателите бяха облечени в огнеустойчиви униформи, а на хората раздадоха само кърпи за лицето за защита от праха, пушека и пламъците.

— Вие сте нашият защитен фронт — отсече заповеднически губернаторът. — Трябва да изкопаете канавки, за да преградите пламъците, така че пожарът да не стигне до насажденията и лагера.

Губернаторът на Добро очакваше и от човешките затворници, и от илдирийските работници да изпълнят заповедта му, дори да припаднат от изтощение или от обгаряния. Нира вече бе вършила тази неприятна работа и знаеше колко е опасна. Но бе готова да се заеме пак заради растенията си, не заради губернатора.

Натоварените с огнеборци коли потеглиха към премятащите се над хълмовете пламъци. Въздухопланите щяха да кръжат над пожарищата и да ръсят химикали и вода, за да се опитат да спрат разпространението на огъня.

Горещият въздух бе наситен с пушеци. Вятърът се носеше над каменните зъбери, откъртвайки остри парчета слюда и кварцови люспици, които се забиваха в лицето й като жила на пчели. Нира нагласи кърпата върху носа и устата си, но очите й изгаряха от болка. Както у всеки зелен жрец, и у нея пушекът предизвикваше инстинктивен панически страх. Въпреки това тя приведе глава и продължи напред към огнения фронт.

Наблюдаваше как пламъците поглъщат съсухрената трева и храстовидните дръвчета отново се досети с болка за световната гора. Съчувстваше безмълвно на агонията на извънземните шубраци. „Огънят е най-ужасният кошмар, по-ужасен и от изнасилване…“

Един от илдирийските стражи й тикна в ръцете лопата и тя продължи с останалите работници, твърдо решена да спре бушуващите пламъци. Най-после можеше да направи нещо добро тук, да спаси няколко живи дръвчета, дори да са безкрайно далечни роднини на световната гора. С това би се заела с готовност.

Копаеха траншеи, оскубваха съсухрената трева и опожаряваха площите на пътя на пламъците с превантивни пожари. Нира забеляза как огънят напредва към една долинка, обрасла с ниски тъмни дръвчета. Макар връзката й със световната гора да бе прекъсната, стори й се, че усеща ужасеното им и отчаяно изтръпване, щом пламъците ги погълнаха.

В борещите се с огъня групи видя малки дечица, много от тях очевидно със смесена кръв, което личеше по странните форми на телата. Стигаха без страх до самата огнена граница и я обливаха с противопожарна пяна.

Нира ги оглеждаше едно по едно, опитвайки се да отгатне възрастта им. От смъдящите сажди от големите й очи бликаха сълзи, но не само пушекът бе причина за тях. Губернаторът на Добро нямаше капка милост и използваше всеки, както сметнеше за необходимо. Някои от тези деца може би бяха нейни, но тя никога не би могла да ги познае. А и това изобщо не би впечатлило губернатора.

Нира изпита болка за всички около себе си и й се прииска да им помогне по някакъв начин. Но не бе в състояние да се справи с всичко. Трябваше да действа последователно.

Бореше се с огнената стихия, обхванала хълмовете на Добро, напълно загубила представа колко часа вече води тази ожесточена битка.