Гневът на хидрогите

60.Естара

Близките й си мислеха, че новината ще я зарадва. Рейналд й съобщи за предложението с разцъфнала върху лицето усмивка.

— Винаги съм мислил, че аз пръв ще се оженя, Естара. Сега всяка млада жена в Спиралния ръкав ще ти завиди.

Двамата седяха високо на едно световно дърво, където можеха да се люлеят на провисналите лиани и да берат сочни светлолилави епифити. Баба им вареше от сока на цветчетата лека спиртна напитка. Естара бе усетила по превъзбуденото му поведение и закачливия поглед, че ще й разкрие някаква тайна.

Но не и тази.

— Крал Питър е приблизително на твоята възраст, красив, здрав, интелигентен — много приятен мъж, според мнението на всички. — Рейналд забеляза смайването й и изражението му поомекна. — Можеше да е много, много по-лошо, Естара. Постепенно ще свикнеш с тази мисъл.

— Можеше да е по-лошо? — Тя не знаеше какво да си мисли. — Не ме чака нищо хубаво, ако това е най-доброто, което можеш да кажеш за него.

По-късно Сарейн започна да я успокоява — бърбореше за чудесата, които Естара щяла да види на Земята, и за новите отговорности, които щяла да поеме.

— Не познавам Питър много добре, но Базил никога не е казвал лоша дума за него. Той е велик крал на Теранския ханзейски съюз, в края на краищата. Не би могла и да мечтаеш за по-добър брак.

Наскоро оттеглилите се Идрис и Алекса направо се пръскаха от гордост и моментално обявиха ново всеобщо празненство. Макар много дълго да бяха следвали политика на краен изолационизъм по отношение на Ханзата, не изглеждаха притеснени от възможни промени и последици от брака на дъщеря си в кралското семейство на Земята. Просто бяха възбудени от самия брак. Двамата ръководеха украсяването на града за годежния празник — обкичваха клоните с гирлянди от разкошни пъстри цветя, ленти и завързани кондорови мухи. Дори старците Ютеър и Лиа кимаха важно в знак на абсолютно одобрение на такава мъдра сватба…

Естара повече от всякога имаше нужда да остане сама. Затича навътре в гората, както бе правила като момиченце. Искаше да поскита по тихите пътеки, да помисли за ангажимента, който трябваше да поеме поради обстоятелствата на раждането си.

През безгрижното й детство терокските гори бяха за нея велика загадка, която искаше да изследва постоянно — въвираше носа си във всяко ъгълче. Споделяше откритията си с брат си Бенето, единствения член на семейството, освен нея с отворени очи за чудесата.

Стигна до едно високо, гостоприемно световно дърво и се покатери по стърчащите издатини върху кората му, като внимаваше да не нарани израсналите от пукнатините му клонки. Когато отидеше да живее в Двореца на шепота, трябваше да облича натруфени рокли и да се кичи с бижута, да присъства на дворцови церемонии и дипломатически приеми. Щеше ли отново някога да има възможност просто да тича из гората, да се катери по дърветата и да изследва тайните кътчета? Това със сигурност щеше да й липсва най-много от всичко.

Избутваше листака встрани и се катереше нагоре. Стигна върха на зеления балдахин и небесната синева и слънчевата светлина озариха лицето й. Тя затвори очи и пое дълбоко дъх, наслаждаваше се на хладния ветрец и на опияняващия въздух. Разбираше защо зелените жреци обичат да прекарват дните си тук горе.

— Очаквах да дойдеш, Естара. Дърветата ми казаха да те изчакам тук.

Толкова се уплаши, че се изпусна и за малко да полети надолу, но клоните сякаш се протегнаха да я, задържат. Естара се извърна и видя белязания Росия — седеше с кръстосани крака на площадка от сплетени листа. Той огледа внимателно небето, после обърна кръглите си очи към нея и накрая отново вдигна поглед нагоре.

— Исках да остана сама, Росия.

Зеленият жрец се изкиска.

— Дърветата имат милиарди очи. Къде ще се скриеш?

Думите му неочаквано я успокоиха и тя се настани до него.

— Чу ли новината? По всяка вероятност ще отида на Земята и ще се омъжа за крал Питър.

Жрецът сведе плешивата си глава в комичен поклон.

— Удостоен съм с присъствието на кралица.

— Радвам се, че си доволен, Росия — както и всички останали.

— А ти не си ли?

Росия я гледа съсредоточено цяла минута, сякаш забравил да вдигне очи към небето.

— Не е мое решение. Всъщност никой дори не ме попита. Теб не би ли те притеснило?

— Да, да… но да оставим това. Ти си дъщеря на властващото семейство и цял живот си знаела, че това неминуемо ще се случи. Имаш ли някаква истинска причина да си разочарована от крал Питър като потенциален съпруг, или се съпротивяваш просто ей така?

— Очаквах по-голямо съчувствие от теб, Росия.

— Търси го другаде. — Той потърка лъскавия като восък белег на крака си. — Ти не разсъждаваш, Естара, а само реагираш. Разбирам колко си стресната, ядосана и уплашена от тази внезапна промяна. Но знам, че не си обещала сърцето си на друг млад мъж. В такъв случай защо да не дадеш шанс на този крал Питър?

Естара обходи с поглед просторния син небосвод, за да види дали няма уайверни, както правеше винаги, когато бе с Росия. Мина й през ума, че точно в този момент би предпочела някое от тези месоядни насекоми, отколкото назидателната му лекция.

— Но аз не го обичам!

— О, любовта! Това може да се научи. Ти си умно момиче.

Той оглежда небето достатъчно дълго, за да й даде възможност да си спомни един подобен разговор с баба й и дядо й, и отново я погледна.

— Отиваш на Земята, центъра на човешката цивилизация, родното място на нашата раса. Ще се омъжиш за красив млад крал и ще живееш във великолепния Дворец на шепота. Ще имаш възможността да повлияеш на живота на повече хора, отколкото всяка друга жена на твоята възраст. Можеш да изпращаш светлинка на всички народи из Спиралния ръкав и винаги ще разполагаш със зелен жрец, когато имаш нужда да поговориш с него. — Той се навъси. — Защо тогава очакваш състрадание? Не бъди хленчещо момиченце.

И Естара най-после въздъхна и се усмихна. И вдъхна свежия ароматен въздух, изпълнен с уханията на световната гора.

— Добре, Росия. Ще бъда внимателна и ще се срещна с крал Питър, преди да взема решение. Каквото и да е то.