Гневът на хидрогите

94.Кото Окая

На Исперос сякаш и адът се бе надигнал срещу скитниците. Бедите не свършваха, трупаха се една подир друга по-бързо, отколкото Кото Окая бе в състояние да предприеме нещо. За първи път през живота си беше на косъм да се предаде.

Щеше да отнеме най-малко шест месеца, за да поправи или да конструира отново повредената метателна релса, а междувременно изгребващите повърхностния пласт минни машини бяха натрупали цяла камара кюлчета и бяха блокирали. Основните дейности по поддръжката изоставаха от работния график и дори най-оптимистично настроените инженери в екипа смятаха, че базата е обречена. Кото усещаше, че всичко се изплъзва между пръстите му.

Сега бе тръгнал на рискована обиколка върху изпепелената повърхност, облечен в отражателен костюм, поради което приличаше на ходещо огледало. Лъчите на яростното слънце рикошираха от горния пласт.

Напрегнат и съсредоточен, Кото обикаляше открития терен. Каменните блокове бяха заплашително меки, толкова близо до границата на топене, че имаха плътността на глина. Огромното слънце над главата му клокочеше като плазмен котел, слънчевите петна и магнитните бури бяха сякаш дихание на дракон. Короната сияеше сред черното кадифе на пространството. През последните месеци слънчевата активност се бе повишила и радиационните потоци надхвърляха техническите възможности на увеличените до пълна мощност охладителни системи на скитниците. Сякаш всичко бе тръгнало с главата надолу.

Преди години майка му Ихи Окая бе говорила в негова защита, убеждавайки другите кланове да инвестират на Исперос, тъй като произвежданите метали и изотопи си заслужаваха риска. Кото бе положил максимални усилия, танцувайки на границата на невъзможното.

Но сега почвата под краката му бе станала твърде несигурна.

Разпръснати из равнината от втвърдена лава, стърчаха тънки триъгълни кървавочервени ребра. Напомнящите плавници на изчезнали динозаври термични радиатори имаха предназначение да разпръсват излишъка от горещина. Два от радиаторите бяха рухнали от сеизмичните трусове, повредили релсата, и бяха занижили техническите възможности за поддържане на поносима температура в колонията. Кото трябваше да определи екипи за завършването на тези ремонти най-напред и преди настъпването на нови поражения.

А такива винаги настъпваха.

Като младеж обичаше постоянно да бърника из машини и електрически системи. Природните му физикоинженерни умения нямаха нищо общо с школуваното обучение. Той имаше дарба да открива нови възможности и безгранична изобретателност в съчетание с необходимото ниво на прагматизъм. Не си позволяваше неоправдани рискове със своите приятели скитници, които му поверяваха живота си.

Но понякога дори и най-добрите му идеи бяха неосъществими.

Комутаторът му изпращя. Въпреки че причината за смущенията бяха яростните слънчеви бури, в гласа на обаждащия се прозвуча тревожна нотка.

— Кото, трябва веднага да слезеш долу! Имаме пробойна в склад номер три. Едно от помещенията се напълни с лава и стените в генераторното отделение се разпукват.

— Генераторното отделение? Как е могло да стане? Ако лавата удари там, ще изгубим двайсет процента от животоподдържащите си мощности.

— Не знам, Кото. Под земята прониква термична струя. Не я засякохме, но се придвижва много бързо. Горещият поток е достатъчно мощен, за да пробие скалната изолация и керамичните стенни плочи.

Кото вече тичаше към заключените врати, които водеха към подземния комплекс. Посрещнаха го трима инженери със сиви, плувнали в пот лица не само от жегата вътре.

— Този път е наистина лошо, Кото.

Той свали ръкавиците и остави шлема си настрана, докато сваляше огледалната униформа, изгаряйки пръстите си от все още горещата й повърхност. В първия момент ги засмука, но след миг преодоля режещата болка. Последва инженерите, докато продължаваше да смъква костюма — захвърляше частите му по пътя.

На третото ниво инженерите се струпаха пред затворената врата на разрушеното вече складово помещение. Кото огледа екраните в контролната стая, свързани с камерите в склад номер три. Видя рухналите метални стени, тлеещите пакети и снаряжение. Яркочервената магма нахлуваше през пробойната като струя артериална кръв, изгаряйки всичко, върху което попадаше.

— Може да е краткотраен термален поток — каза един от инженерите.

— Макар мен да ме считат за оптимиста тук — отвърна Кото, — не вярвам да е така. Дайте генераторното отделение.

Един от техническия персонал занатиска бутоните, сменяйки изображенията. Някои вече бяха статични, тъй като камерите се бяха стопили от неистовата горещина. В генераторното отделение, където функционираше един комплект енергийни конвертори и животоспасяващи системи, се видя тлеещата изолация и омекналите и деформирани масивни стенни плочи, които бяха станали кървавочервени.

Това беше краят на Исперос.

Дебелите циркулационни тръби по коридорите ревяха от фучащите в тях като окислена кръв охладители, увеличени на максимални обороти да изхвърлят смъртоносната жега по-бързо, отколкото тя се повишаваше. Кото знаеше, че системите няма да издържат. Не и повече. Със сърцето си усети, че колонията, неговата налудничава и изумителна идея, рухваше.

— Вземете цялото продоволствие, което е възможно. Запечатайте долните нива и блокирайте стените. Може би ще задържим лавата достатъчно дълго.

Започна да прави изчисления наум — опитваше се да определи колко време ще е необходимо, ако според законите на звездната механика спасението въобще беше възможно.

— Вземете най-бързия кораб. Да замине пратеник до Рандеву и да помолим останалите кланове за помощ. — Той преглътна: все още не искаше да го каже. — Ще се наложи да напуснем Исперос.