Гневът на хидрогите

78.Антон Коликос

Окъпани от ярка светлина, двамата разказвачи седяха върху една площадка под куполите на маратанския Прайм и се усмихваха на насочилата вниманието си към тях публика. Антон и Вао’сх се редуваха да забавляват съсредоточените си слушатели с необикновените митове и легенди на своите народи. Антон се наслаждаваше на най-прекрасния период от живота си досега.

— „Свирачът на флейта“ е поучителен разказ, уплашил немалко деца и родители. — Антон не притежаваше месестите многоцветни лобове на паметител, но полагаше всички усилия да привлече вниманието на публиката си с жестикулации. Разказваше за покрития с кръпки странник, направил сделка със старейшините на нападнатия от плъхове град, и за ужасното възмездие, с което ги наказал, когато бил измамен.

Благородниците, чиновниците и прислугата бяха едновременно увлечени и объркани. Антон често трябваше да прекъсва разказа, за да обяснява, че плъховете са животни, които разнасят болести, че хората не усещат с помощта на тизма, когато някой ги мами, че един надут кмет не е същото като маг-император или губернатор. След като разказа докрай как отмъстителният странник отвел децата в каменната планина и оставил само едно куцо момченце, слушателите забъбриха развълнувани.

— Но това наистина ли се е случило? — запита един чиновник, седнал до очарователна плешива жена с шарени рисунки по лицето. — Това случка от вашата история ли е?

— Не, това не е случка. Просто измислица.

Това още повече смути аудиторията.

— Но как е възможно една история да не е истина?

— Истина е в известен смисъл. Поуките без съмнения са важни както за хората, така и за илдирийците. На Земята понякога си измисляме истории за развлечение или за да изследваме нови посоки на мисълта. Истината в тях не е непременно в подробностите, а в посланието. — Той се усмихна и повдигна вежди. — Но ви бе интересно, нали?

Вао’сх заобяснява на слушателите:

— Хората имат по-различно отношение към разказите. Ние имаме своята Сага за седемте слънца, а те имат много приказки, които не са свързани в едно цяло. Нито един човек все още не е осъзнал тяхното единство, включително паметителят Антон.

За да намали объркването им, Вао’сх разказа популярна хумористична история от Сагата, на която Антон се забавляваше много. Човешкият учен вече бе разказвал забавни притчи и приказки, като се започне с „Андрокъл и лъвът“ и се стигне до „Червената шапчица“. И макар курортистите на Марата да бяха възрастни, възторгът им беше детински. Всяка от старите му истории беше съвсем непозната за илдирийците.

След като публиката се разпръсна, двамата с Вао’сх тръгнаха да се поразходят. Антон ежедневно отделяше много часове за напрегнато изучаване на Сагата за седемте слънца, но отделяше време и за разговори с историка, за да поглъща и осмисля илдирийската култура.

Безгрижни илдирийци се шляеха наоколо и се смееха, играеха на разни игри, хранеха се в изискани заведения. Антон никога не си бе позволявал излишества с храната, тъй като университетската му заплата не му позволяваше безразсъдни волности. Но тук на Марата бе решил да се докосне до всички аспекти на илдирийската култура.

Когато се върнеше на Земята, съзнанието му щеше да е препълнено с нова информация, щеше да е научил неща, непознати за всички останали учени. Можеше да дълбае тази бездънна мина през цялата останала част от кариерата си, да изписва тонове страници и трактати, а можеше и да преразкаже някои от най-добрите илдирийските истории за широката публика.

Вао’сх го поведе из задните улички на Марата към претъпканите общи жилища на слугите, помощниците, готвачите и поддържащия персонал.

— Тъй като Сагата за седемте слънца е притежание на всеки илдириец, всичко това са детайли и нюанси, които ще ми дадат възможност да разказвам по начин, съответстващ и смислен за всички съсловия.

Влязоха в едно преходно помещение в покрайнините на купола. Вао сх беше силно развълнуван.

— Сега ще те изведа навън и ще разбереш защо толкова много илдирийци идват тук.

С помощта на паметителя Антон постави върху лицето си мазен жилав сребрист пласт. Вао’сх му показа как да нагласи пластичната мембрана върху устата си. Тъмни очила покриха очите му и той не виждаше почти нищо. Застанал пред люка, който извеждаше навън — „външния курорт“, както го наричаха маратанците, — Антон пое дълбоко дъх през мембраната.

Вратата се плъзна и го плисна златиста вълна от светлина и жега. Допреди миг очилата му се струваха непроницаеми, но сега примигна от яркия пейзаж, осеян с черни и пурпурни скали, светлокафяви пустини и блещукащи легла на пресъхнали езера.

Куполите зад гърба му сияеха като диамантени фасетки в златни полусфери, които отразяваха слънчевите лъчи обратно към небосвода. По балкони и платформи илдирийци в сребристи одежди си подхвърляха меки топки с цвят на мед.

— Чувствам се като мравка под лупа — каза Антон. Не можеше да си представи, че това е подходящо място за почивка. — Как издържате на това слънце?

— Нали е чудесно? — Двамата крачеха през ослепителния зной към дълбока димяща цепнатина върху повърхността на Марата. — Вероятно никога няма да проумея принципите ти на забавление, но си мисля, че ще ти е интересно да видиш каньоните. Дълбините им тънат във вечна сянка дори през най-ярките дни.

Двамата историци бяха станали изключително близки приятели. Различията между тях бяха повод за постоянно изумление, а много често и ги забавляваха. Незначителните на брой сходства — най-вече на биологично ниво — бяха твърде удивителни.

След първите контакти с древните заселнически кораби някои илдирийци се бяха запитали дали човешката раса не е загубено разклонение от собствения им галактически епос. Но когато илдирийските паметител и се бяха запознали със земната история, се бяха смаяли. Човешките стремления им се струваха безразборни и нецеленасочени. Историческите описания на различните нации имаха коренно различаващи се фабулни разклонения, смущаващо много безсмислени хроники за възхода и падението на абсолютно незначителни империи. Илдирийците имаха чувството, че хората са загубили връзката със собствената си история — човешката Сага.

Стръмна пътека отвеждаше надолу по скалистите склонове от ръба на каньона. От дълбините се издигаха облаци влага и въздушните течения ги завихряха във въртележката си.

Антон запухтя, щом се заспускаха по склона. Температурата си оставаше потискащо висока, а влагата сякаш проникваше през дихателния му филтър.

Покрити с броня ракообразни растения се подаваха от пукнатините. Прикрепените по стената молюски протягаха цветове като морски анемонии от кварц. Някои от цветчетата подрънкваха и се разтваряха като ветрила. Дребни като комарчета създания пърхаха из изпаренията и гладните цветове ги налапваха.

Вао’сх протегна ръка и тупна едно от цветята. То изщрака и се сви в телескопичното си стъбло, скривайки се в перлената си раковина.

— Наричаме ги ч’канхи — живи крепости. Когато падне нощ, затварят чувствителните си тъкани и заспиват зимен сън.

Антон се изненада от гъсталака бронирани анемонии в дълбочините. Твърдите цветя стигаха до раменете му и се полюшваха в зловещата тишина. Той се усмихна зад дихателната си маска.

— Не е ли удивително на какво са способни тези създания, за да оцелеят?

— Отчаянието много често води до изумителни видоизменения.

Когато най-после се върнаха в Прайм, срещнаха пет кликиски робота, които се прибираха от работните зони. Придвижваха се в пълен синхрон. Извърнаха геометричните си глави и червените им оптически сензори проблеснаха.

Антон си свали маската и се втренчи в бръмбароподобните роботи. Вао’сх се обади:

— Връщат се от нощна работа в Секда. Много кликиски роботи се трудят на обекта в тъмнината.

Антон свали очилата и избърса потното си лице.

— Докъде са стигнали с работата там?

— Илдирийските контролни екипи няма да могат да разберат, докато на работния обект не настъпи ден. Но според роботите основните куполни конструкции би трябвало да бъдат завършени преди края на следващия маратански дневен цикъл.

Черните насекомоподобни роботи влязоха с маршова стъпка в залите за поддръжка. Два от тях изчезнаха през люковете, които отвеждаха към енергийните генераторни шахти. Изглежда, имаха достъп до всяка зона, в която искаха да проникнат.

— Искаш да кажеш, че строят вашия град абсолютно сами — без никакъв контрол?

Вао’сх се изненада.

— Нито един илдириец не би стъпил там в мрака, а роботите могат да работят и през нощта. — Той се усмихна. — Трудят се там повече от десетилетие и се придържат към плановете ни абсолютно точно.

Антон се оживи от хрумналата му идея.

— Можем ли да отидем до Секда? Двамата с теб и някои любопитни гости бихме могли да огледаме какво става там.

Вао’сх явно се притесни.

— Хиляди илдирийци пристигат тук всяка година, за да се наслаждават на постоянната дневна светлина, а ти искаш да посетиш някакъв пуст град в тъмнината?

Антон го тупна по рамото.

— Да! Не мислиш ли, че ще е адски забавно?