Гневът на хидрогите

21.Естара

Естара бе седнала върху балдахина на гъстата световна гора на покрива на света. Искрящото от слънчевите лъчи ясносиньо небе се простираше до потъналия в мъгла хоризонт. Тя освободи въображението си и осъзна, че звездата на Терок е незначително блясъче в Спиралния ръкав, а самият той — само малко късче от галактиката Млечен път, една от милиардите подобни огромни галактики.

До нея бе седнал по-възрастен зелен жрец, неин безмълвен компаньон в мигове на размисъл. Росия беше самотник и ексцентрик дори сред онези, които бяха посветили живота си на световната гора. Бе кацнал като птица на крайчето на най-тънкия клон, оставяйки се на разперените като ветрило папратови листа да го крепят, без ни най-малко да го е страх да не падне.

Кожата на Росия бе тъмнозелена от поглъщаната години наред слънчева светлина. Очите му, големи и кръгли, сякаш щяха да изскочат от орбитите, докато подскачаха насам-натам, оглеждайки върховете на дърветата, цветята и суетенето на насекомите. Естара го наблюдаваше. Знаеше причината за безпокойството му.

— Пак ли следиш за уайверни?

Той се обърна към нея.

— Връхлитат от ясното небе. Няма да ги видиш, преди да е станало твърде късно.

Той потърка неловко с длан грозния белег, който покриваше по-голяма част от бедрото му и приличаше на кратер. Тъкмо тази бе причината за накуцването му. Естара потрепери при мисълта за зейналата човка, отнесла такъв огромен къс месо от крака му.

— Нямам намерение да им дам втори шанс.

И отново насочи огромните си очи към небето.

Уайверните бяха най-опасните хищници на Терок, огромни нападатели с широки криле, направени сякаш от скъпоценни камъни и броня, и зорки очи, които забелязваха всяко помръдване. Но човешката плът не беше обичайно меню за тях поради противната си за тези хищници миризма. Ако се случеше да отхапе от нея, недоволният уайверн обикновено захвърляше хапката от огромна височина върху дърветата.

Един-единствен терокец — Росия — бе оцелял след подобно изпитание. Полетялото му надолу тяло, все още живо, бе паднало в световната гора и зелените жреци бяха закърпили ужасяващата рана. Макар дърветата да му бяха разрешили да стане един от техните зелени жреци, Росия вече не бе същият, тъй като освен крака бе наранена и душата му.

Естара се запита защо Росия прекарва толкова много време на открито, щом изпитва такъв силен страх от уайверните.

— Та… какво искаш да постигнеш в своя живот? — попита тя, за да се разсее.

— Служенето на световната гора не е ли достатъчно важна задача? Защо трябва да търся други цели?

— Защото мисля за моето бъдеще и не знам какво да правя. — Тя харесваше Росия и след завръщането си от пътуването до Огледалните езера и други горски градове често излизаше с него, просто за да си поговорят и да се поучи. Липсваше й времето, което прекарваше заедно с Бенето.

Бенето винаги бе искал да е служител на световната гора и беше щастлив да служи на една малка ханзейска земеделска колония на далечния Гарванов пристан. Той никога не изпита съмнение по отношение на призванието си, така както Рейналд никога не се усъмни, че ще е следващият терокски вожд. Сарейн пък винаги се бе интересувала от търговия.

Докато Естара, макар да се интересуваше от всичко, нямаше нито една конкретна наклонност. Вече бе навършила осемнайсет, което бе пълнолетната възраст на Терок, и много скоро трябваше да избере как да продължи живота си.

Бенето й липсваше. Той често изпращаше съобщения чрез световната гора, споделяйки със семейството си дребните, но удовлетворяващи го дейности, които запълваха дните му. Естара бе очаквала да се завърне след някоя и друга година — най-малко на гости, — но заради ограничаването на междузвездните пътувания се боеше, че ще остане на Гарванов пристан още дълго време.

И вместо с него разговаряше с Росия.

— Просто искам да постигна нещо в живота си. Ще посветя целия си живот и цялата си енергия… само да открия на какво.

Знаеше, че той няма да сподели с никого размишленията й.

Накрая той престана да се взира в небето и я погледна с изпъкналите си очи.

— Всеки живот е предопределен, Естара. Важното е да го разбереш, преди да е дошъл краят му. В противен случай ще умреш с прекалено много разочарования. — Усмихна се странно и отново погледна към небето. — Може би целта на моя живот е била да дам възможност на поредния уайверн да опита противната на вкус човешка плът. — Разпери ръце, балансирайки рисковано върху тънките зелени папратови листа. — Кой знае?

Тя избърса с ръка потта от лицето си и отметна назад тежките си плитки.

— Надявам се да направя нещо малко по-… съществено.

Сега и двамата гледаха небето.

— Аз също — отвърна той.