Гневът на хидрогите

5.Нира Кали

В лагера за разплод на Добро, самотна, макар и заобиколена от стотици опитни човешки същества, Нира се взираше през тънката ограда. Оградата беше само условна граница за удобство на тези, които ги държаха в плен, тъй като затворниците нямаше къде да отидат.

Лагерът се намираше сред пуста долина с пресъхнали езера в подножието на планина, чиито гладки склонове се простираха на запад. От поройните дъждове земята се беше напукала, сякаш кожата на света бе проядена от гноясали струпеи.

Вече пета година беше затворничка на Илдирийската империя, но бе съхранила вътрешното си аз и бе останала жива въпреки неописуемите гаври, които трябваше да изтърпи. Никой от надзирателите не й отговаряше, когато ги умоляваше да й обяснят защо постъпват така с нея.

Нейният любим Джора’х с положителност нямаше представа за положението, в което се намираше. Би могъл да я освободи заедно с всички останали затворници с една-единствена заповед. Нира се съмняваше, че престолонаследникът би могъл да има нещо общо с подобно пъклено дело. Беше прекалено деликатен и нежен. Вярваше го с цялото си сърце. Дали той въобще знаеше, че още е жива? Възможно ли бе до такава степен да се е заблудила в преценката си за него?

Нира не го допускаше. Бяха изпратили нищо неподозиращия Джора’х на Терок — „очевидно, за да го отстранят, та да не им попречи да ме отвлекат“. Магът-император сигурно бе скрил това от собствения си син, въпреки че тя носеше детето му.

Губернаторът на Добро, вторият син на мага-император, използваше човеците като животни за разплод за илдирийските опити. По някаква причина губернатор Удру’х смяташе Нира за най-интересната измежду всички затворници, което беше причината за огромните й страдания.

След като роди едно прекрасно мелезче, което кръсти Осира’х — „моята малка принцеса“, — губернаторът на Добро я затвори в този ужасяващ лагер и я оплождаха отново и отново като чистокръвна кобила…

Сега бе клекнала в покрайнините на отвратителния лагер и разравяше твърдата пръст около жилавите мършави шубрачета и ситни цветенца, които бе засадила. В свободните си мигове отглеждаше и поливаше всяко растение, което можеше да открие, помагайки му да разцъфти. Дори най-незабележимата зеленина й напомняше за тучните гори на Терок. Макар да бе откъсната от световните дървета и горския разум, Нира продължаваше да е зелена жрица и не забравяше задълженията си.

Смарагдовата й кожа попиваше дневната светлина, превръщайки я в енергия, но слънцето над Добро беше твърде слабо и недостатъчно, сякаш и то бе осквернено от мрачното минало на това място. Нира погледна нагоре, за да прецени колко време й остава до следващата смяна в изкопните канали.

Лагерът за разплод се бе проснал върху оградено пространство с бараки, родилни сгради, опитни лаборатории и пренаселени жилищни комплекси. Затворниците вършеха задълженията си, единственото занимание, което изпълваше ежедневието им. Някои разговаряха помежду си, а един изнемощял мъж дори се смееше, сякаш не обръщаше внимание на окаяното си положение. Човешките деца — родени принудително от подложените на опити за разплод затворници — си измисляха игри дори в такова ужасяващо място. Губернаторът на Добро настояваше за постоянно обновяване с чистокръвни питомци, за да поддържа разнообразни и процъфтяващи възможности за разплод. Но на Нира й се струваше, че човешкият дух е бил изтръгнат от тях.

Дори след изминалите пет години продължаваха да се отнасят с нея като с нещо необичайно, ексцентрично и странно, нещо неразбираемо. Слава богу, че хората поне бяха престанали да се вторачват в зелената й кожа, която се различаваше от всичко, което бяха виждали. Но не можеха да проумеят поведението й и защо отказва да се примири с положението си и да свикне с новия си живот.

Нещастните хора не познаваха по-добър.

Щом извънземните надзиратели започнаха да събират следващата работна група, Нира вдигна поглед. Опита се да се сниши, за да не я забележат с надеждата служителят да не я избере поне днес. Мускулите й бяха силни, но мозъкът й бе изтощен от продължилия години наред тежък труд — изтръгване на вкаменелости, бране на зеленчуци от бодливи шубраци, копаене на канали.

Илдирийците все пак щяха да й възложат работа — както винаги, — но тя се опитваше да си открадне всеки миг, който можеше. Ако не изпълнеше инструкциите им, само щеше да предизвика илдрийската охрана да отскубне растенията й. Бяха го правили неведнъж. Предпочиташе да открие други начини на съпротива — стига да успееше.

Когато я плениха, преди губернаторът на Добро да разбере, че е бременна, я затвориха сама в тъмна, неосветена килия — най-тежкото наказание за един илдириец, свикнал с постоянната дневна светлина. Клаустрофобичният мрак беше предназначен да съкруши духа й, а може би и да я докара до лудост. Губернаторът се нуждаеше единствено от репродуктивната й система, а не от здравия й разсъдък.

Седмици наред Нира бе мръзнала в усойния мрак, а това, че я бяха лишили от слънчевата светлина, й причиняваше допълнителни мъки. Под ослепителните слънчеви лъчи на илдирийското слънце фотосинтезиращата й кожа й доставяше ежеминутно жизнена енергия. Но сега бе захвърлена в мрака и обмяната на веществата и отделителната й система трябваше да се приспособят. Трябваше отново да се приучва да приема нормална храна. Чувстваше се ужасно зле и отслабна, но не се предаде.

Накрая губернаторът я освободи от мрака, за да извършва наблюдения и измервания върху нея. Слабото му красиво лице й напомняше за Джора’х, но изражението му бе лишено от капчица състрадание. Погледът му бе пронизващ и ожесточен и изразяваше непреклонна решителност да открие всичко, което го интересуваше в нейната биология. След като се запозна с резултатите от опитите, най-напред я изгледа обвинително, а след това със задоволство.

— Бременна си! Питомец на Джора’х?

Вместо да я хвърлят в бараките за разплод или да я пратят в работните групи заедно с другите човешки затворници, губернаторът и медицинският му екип я обсипаха с педантични грижи, редовно й вземаха кръвни проби и я подлагаха на болезнени и неспирни изследвания. Полагаха грижи, изследваха я, поддържаха здравето й за собствените си цели.

Но и Нира пазеше силите и здравия си разум по свои собствени причини.

Родилните мъки и раждането протекоха нормално. В родилната лаборатория наблюдаваше с премрежен поглед вълчето изражение на губернатора на Добро, който се бе втренчил в ревящото малко момиченце, сякаш готов да разсече детето на собствения си брат. В бебето течеше смесената кръв на надарената с телепатични способности зелена жрица и благородния престолонаследник. Съгласно фонетичните традиции на илдирийската раса Удру’х нарече момиченцето Осира’х, но Нира си мислеше за нея като за „моята принцеса“, една тайна надежда от всички книги за деца, които бе изчела на глас на любопитните световни дървета.

Съгласно установения ред за затворниците в лагер за разплод, губернаторът остави момиченцето на грижите на Нира в продължение на шест месеца, през които тя го кърмеше и отглеждаше, за да заякне. Обичаше да полага грижи за детето. След това губернаторът й го отне. Всички оцелели мелезчета биваха отделяни от майките си.

Но по отношение на Осира’х губернаторът Удру’х имаше предвид нещо специално. „Моята принцеса“.

Оттук нататък започнаха истинските кошмари на Нира.

Независимо колко упорито се съпротивляваше или умоляваше, губернаторът постоянно я оплождаше, като експериментираше с различни бащи. Всяко поражение я разнебитваше, но тя се съпротивляваше да не повехне и да не умре. Приличаше на стрък тревичка в гората, тъпкана от тежки крака и смазвана от поройни дъждове, за да се изправи отново и отново. В детството си никога не бе подлагана на подобни мъчения, но ги понасяше, приучена да се оттегля във въображението си в по-приятни места, докато станеше безопасно да се завърне.

Извънземните донори на сперма не я мразеха. Те просто изпълняваха нарежданията на губернатора. Бяха част от цялостния план, чиито подробности не познаваха. Не ги познаваше и самата тя.

Но за разлика от Осира’х, следващите принудително родени деца не бяха заченати с любов. Тя ненавиждаше насилствените съвкупления и полагаше усилия да не се привързва към своите мелезчета от мъжки и женски пол. Но се грижеше за тях, носеше ги на ръце, изучаваше чертите им… и настойчивите й опити да остане коравосърдечна оставаха безуспешни. Не можеше да се откаже от невинните рожби само защото на техните бащи бе заповядано да я изнасилват, докато не зачене отново.

Собствените й деца… макар никога да не й ги оставяха. Всеки следващ път медицинските сътрудници изтръгваха малките, за да ги отглеждат в съседния илдирийски град и да ги подлагат на своите опити и режим на възпитание.

Скоро след това решаваха, че се е възстановила достатъчно, за да я включат отново в някоя работна група и да заякне. Щом моментът за забременяване настъпеше, охраната я отмъкваше в бараките за разплод и цикълът на насилствено забременяване започваше отначало. Вече цели четири пъти…

Когато оранжевото слънце на Добро се спусна към мрачните облаци на хоризонта, Нира остави освежените си, подкастрени шубраци в малката градина и тръгна да търси други цветчета и храсти. Работните групи се върнаха от хълмовете в лагера. След поколения наред затворнически живот пленниците нямаха мечти, а само покорно търпение — ден след ден. Дори не изглеждаха нещастни.

Това бе огромната мръсна тайна на Илдирийската империя, отговор на случилото се с единствения загубен човешки заселнически кораб. Тези затворници бяха заселници от „Бъртън“ и живееха тук, скрити от останалата човешка раса вече почти две столетия.

Преди пет години Нира Кали се бе присъединила към тях. Затворниците на Добро никога не бяха виждали зелена жрица и никога не бяха чували за Терок. За тях Нира бе чужденка със смарагдова кожа.

Нощно време или в тихи разговори в работните групи тя разказваше кротко за своя свят, за разумните дървета и дори за Теранския ханзейски съюз с надеждата, че някой ще й повярва. Много от затворниците я смятаха за луда. Някои все пак я слушаха с недоверчиво любопитство. Но я слушаха и Нира продължаваше да таи надежда.

Бе родила нежелани деца, баща на едно, от които бе самият губернатор на Добро, едно бе от адар Кори’нх и две от други двама илдирийци. И макар че се бе грижила по няколко месеца за всяко, най-силно обичаше малката Осира’х. Нира сграбчи мрежата на оградата. Копнееше за своята дъщеричка, нейната принцеса. Другите затворници не разбираха нещастието й. Децата-мелези принадлежаха на илдирийците и винаги бяха отнемани. Никога дори не се бяха замисляли по този въпрос.

Нира често изпращаше съобщения в съседния на огромния лагер илдирийски град с молба да види Осира’х. Губернаторът на Добро неизменно отхвърляше молбите й, без да им отговори. Не поради някаква специална жестокост, а защото Нира вече нямаше нищо общо с отглеждането на Осира’х. Зелената жрица трябваше да ражда нови деца.

Но губернаторът усещаше потенциала на момиченцето-мелез. Дори само мисълта за това караше Нира да се усмихва. Нейната принцеса беше много повече от интересен генетичен експеримент.

„Тя е нещо специално.“