Гневът на хидрогите

15.Адар Кори’нх

След избора на екип, който най-добре би изпълнил задачата, адар Кори’нх взе седемдесет войници, работници и инженери от военните си лайнери и поведе разрушителната група към скрития „Бъртън“.

Макар да не се противопостави на губернатора на Добро, Кори’нх не бе убеден в необходимостта от операцията. Заселническият кораб бе стоял тук, студен и безмълвен, много години. Изучаването на извънземния колос би могло да подскаже на илдирийските учени някои технически новости за илдирийските космически кораби.

Но империята Илдира упорито се съпротивляваше на промените вече поколения наред. Магът-император не се интересуваше от усъвършенствания, тъй като това би означавало, че тяхната цивилизация все още не е достигнала апогея си. Поради което „Бъртън“ се носеше из пространството, без никой да му обърне внимание, а сега на адара бе заповядано да го разруши. Абсолютен позор.

Совалките се промъкваха между космическите отломки, обградили тромавия „Бъртън“ като димна завеса. Разрушителната група доближи призрачния изоставен кораб и адарът заоглежда подробностите, които бе пропуснал предишния път. Мускулестите воини и инженерите около него разглеждаха съсредоточено и с възхищение ръждясалия колос.

Това бе паметник на изгубени мечти, изоставен град, в който някога бяха живели стотици изпълнени с надежди колонисти. Дръзките пионери бяха напуснали родната си планета и бяха полетели към неизследваната пустош без никаква основателна надежда за откриване на обитаем свят. Какво фантастично безразсъдство! Откога ли Илдирийската империя не си бе позволявала подобна рискована дързост? Кори’нх нямаше търпение да стъпи на кораба.

Адарът изпрати първия екип специалисти. В тежките условия на абсолютен вакуум инженерите се мъчеха да отворят старовремските земни люкове, като отстраняваха външните плочи за достъп и проверяваха и ремонтираха електрическата инсталация.

„Бекх!“

Той едва сдържаше нетърпението си, докато наблюдаваше работата им.

— Бавно. Никакви грешки.

Най-накрая инженерите успяха да отворят външните люкове, зад които се разкри огромна площадка, достатъчна да побере всички илдирийски совалки.

— Щом се вмъкнат корабите ни, изпратете трима системни специалисти. Проверете дали можем да изравним атмосферното налягане във вътрешността.

След час площадката на „Бъртън“ бе обляна от жълта светлина.

— Кислородната проверка е завършена, адаре — съобщи един инженер. — Изглежда, успяхме да задействаме атмосферните системи. Да активираме ли целия кораб? Застоялият въздух трябва да се филтрира. Сигурен съм, че „Бъртън“ разполага с резервни припаси.

Кори’нх вирна брадичка.

— Да направим всичко необходимо. Междувременно ще сложим лицеви защитни маски, но искам „Бъртън“ да бъде събуден, активиран и готов за един последен полет.

Инженерният екип действаше, сякаш се намираше на почивка на курортния свят Марата. Втурнаха се из пустите коридори, някога изпълнени с човешки колонисти. Стъпките им отекваха в студения въздух, способни да събудят духовете, които може би бяха останали на напуснатия кораб. Кори’нх беше чел, че хората не вярват в Извора на светлината и горното ниво на блясък след смъртта, а в призраци и странстващи духове.

В двигателното отделение на „Бъртън“ инженерите с любопитство огледаха архаичните двигателни системи. Познаваха основните принципи на човешките космически съдове от контактите си с Ханзейския съюз, а и двигателните механизми бяха прости и можеха да се задействат.

Облякъл защитен костюм и сложил маска, адар Кори’нх лично обиколи пътническите помещения и площадките. Дори когато останеше сам, усещаше присъствието на другите илдирийци наоколо и успокоителния телепатичен тизм като гъделичкане с пера.

Но усети и човешко присъствие, сякаш мечтите на хората бяха оставили осезаема следа. Що за безразсъдни грандиозни стремежи, що за наивен оптимизъм на младоци, изоставили родната планета и дръзнали да потеглят към изпълнения с опасности Спирален ръкав! Толкова амбициозни, толкова дръзки.

Кори’нх огледа всички каюти, херметически затворените складове, общите помещения, игралните площадки, библиотеките… повечето съвсем пусти. Спря в наподобяваща пещера трапезария и огледа съборените столове и разпилените отломки. Размирици или тържество? Или самите илдирийци го бяха направили преди векове, когато бяха задържали нищо неподозираните колонисти на „Бъртън“?

Толкова много можеше да се види и да се научи… и всичко това щеше да бъде пропиляно, щом приведеше в изпълнение заповедта за унищожаване на кораба.

Даде си сметка за скандала, пред който щеше да се изправи Империята, ако хората някога разкриеха какво са направили на Добро техните предполагаеми съюзници. Преструвайки се на техен спасител, Слънчевият флот бе отвел колонистите до мястото, което им бе обещано за колония. Но вместо това те бяха превърнати в животни за разплод и експерименти.

Сърцето на Кори’нх се сви. Това беше брутално и недостойно.

Докато обикаляше с благоговение кораба, адарът си представяше играещите на гоненица деца, които поколения наред се бяха раждали, пораствали и умирали далеч от родната планета, без краката им да докоснат твърда земя. От време на време отваряше някоя жилищна секция и се опитваше да си представи семействата, които вероятно бяха живели в тях… опасяваше се да не открие мумифицираните останки на някой забравен корабокрушенец.

Минаваше покрай стари картини, портрети на герои и любими, избелели тъкани, непонятни играчки, сувенири от древната Земя. Всяка от тези вещи имаше някакво значение за хората, живели тук, и историята бе препредавана от родители на деца.

Тези колонисти бяха възнамерявали да създадат нова Земя в един нов свят. Но поданиците за разплод на Добро бяха лишени от своето минало и не знаеха нищо за своя произход. Всичко това бе изчезнало безвъзвратно…

Най-после стигна до помещението, което хората бяха използвали за команден център — наричаха го „пилотска палуба“. Стоеше изправен сам, загледан в потъмнелите контролни табла, и си представяше съобщенията от старовремските прибори и предаватели. Тук бяха живели и работили много командири, които бяха издавали добри и лоши заповеди, бяха остарявали и предавали работата си на своите приемници. Кори’нх се зачуди за имената им. Нима бяха забравени, а животът им бе покрит от праха на историята? Човешката раса нямаше еквивалент на Сагата за седемте слънца.

Пое дълбоко дъх през лицевата маска и се загледа в празния команден стол. Гигантският кораб беше болезнено пуст от много време. Тишината бе надвиснала като мълния, нарушавана от време на време от слаби стенания и шепоти от затопления въздух и присъствието на чужденци сред заспалата дълбок сън конструкция. Щеше да им отнеме известно време да прогонят летаргията и вкочанеността от системите й.

Макар да не му бе разпоредено да действа така, адарът нареди на войниците си да обиколят всяко помещение и да съберат всеки предмет, който би могъл да представлява технически и културен интерес. Зарече се тези артефакти да не изчезнат завинаги. Някой паметител все още можеше да ги разгадае, да ги използва като улики за по-дълбоко опознаване на теранските им двойници.

Щеше да е престъпление да унищожи всичко, все едно никога не е съществувало… макар тъкмо това да искаше губернаторът на Добро.

Жизнените системи на „Бъртън“ бяха активирани и Кори’нх вече нямаше други извинения за отлагане, така че отиде на пилотската палуба и лично насочи изоставения кораб. Огромната машина се измъкна от астероидния облак и се отправи към горещия център на системата Добро. Адарът усети мощта в ядрата на колосалния съд, този тромав подслон за стотици човешки същества в продължение на толкова много десетилетия.

Стоеше, обкръжен от спомените на хората, рискували живота си заради изобретателността на своите командири. Адарът винаги се бе увличал по легендарни герои, но това, което вършеше в момента… по-добре да бъде забравено. Никой не трябваше да узнае какво е сторил…

— Курсът е определен, адаре — каза един от инженерите. — Гравитацията ще свърши останалото.

Кори’нх погледна към бушуващия океан на слънцето на Добро. От такава близост оранжевите пламъци приличаха на газообразна лава, пещ, в която нищо не можеше да оцелее.

— Пригответе „Бъртън“ за отпътуване. Информирайте септата, че се връщаме.

Мускулестите илдирийци изглеждаха необичайно, помъкнали шарени играчки, кукли и други човешки принадлежности към площадката за кацане. Кори’нх се забави, остана последен в пилотската кабина на „Бъртън“. Оглеждаше контролните прибори и горещото слънце, изригващо пламъците си все по-близо и по-близо. Накрая се прехвърли в совалката си.

И дори когато изостави заселническия кораб, Кори’нх не откъсваше очи от напуснатия колос, неудържимо пропадащ в гравитационния слънчев кладенец. От плазмената повърхност се надигнаха ярки пламъци, като нокти на гладен хищник. Ръждясалото туловище на „Бъртън“ се нажежи до кървавочервено, след това премина от жълто в ослепително бяло, гмурна се в звездната хромосфера… и накрая се пръсна в разтопени отломки. Последните останки се стопиха в тъмна следа, която моментално изчезна…

И остави в съзнанието и въображението на адар Кори’нх незаличима следа, за която нямаше да узнае никое живо същество.