Градът на крадците

9

СОНЯ БЕШЕ СЪБРАЛА ЦЯЛА кошница трески от натрошените греди на покрива на едно училище за медицински сестри на Василевския остров, което беше сринато от бомбардировките; в печката й горяха ярки пламъци, а ние седяхме пред нея, пиехме слаб чай и гледахме изнемощялата кокошка. Бяхме й направили импровизирана клетка от една стара ламаринена кутия за бисквити, която бяхме застлали с накъсани вестници. Кокошката седеше в нея, отпуснала глава на гърдите си, и не обръщаше внимание на лъжичката смляно просо, поръсена върху уводните статии на московчаните, които ни приканваха да се държим. Шибаните московчани. Общото усещане в Питер беше, че ако се налага да има обсада, по-добре да е на нашия град, защото ние щяхме да издържим всичко, докато свинските бюрократи в столицата вероятно щяха да се предадат на най-близкия оберлойтнант, ако не си получат ежеседмичната порция есетра. „По-лоши са и от французите“, казваше Олег, макар дори той да знаеше, че това беше прекалено.

Коля беше нарекъл кокошката Любима, но в погледа на кокошката нямаше никаква любов; гледаше ни тъпо и подозрително.

— Не трябва ли да прави секс, за да снесе яйца? — попитах аз.

— Не мисля — отговори Соня, като човъркаше напуканата си устна. — Мисля, че мъжкият опложда яйцата, но кокошката ги снася сама. Чичо ми е директор на една птицеферма в Мга.

— Значи разбираш от кокошки?

Тя поклати глава.

— Дори не съм ходила в Мга.

Всички бяхме деца на града. Никога не бях доил крава, не бях чистил обор и не бях събирал слама. Когато живеехме в „Киров“, непрекъснато се подигравахме на селяните от кооперативните стопанства с техните ужасни прически и изгорели от слънцето вратове. А сега хората от провинцията се смееха на наш гръб и се угощаваха с току-що заклани зайци и диви прасета, докато ние се опитвахме да преживяваме на мухлясал хляб от дажбите.

— Няма как да снесе дванайсет яйца до четвъртък — казах аз. — Тя дори няма да доживее до четвъртък.

Коля седеше на едно стоманено столче без облегалка, протегнал дългите си крака пред себе си, и си записваше нещо в бележника със своето парченце молив, което ставаше все по-малко.

— Не се отказвайте от нея — каза той, без да вдигне поглед от бележника си. — Тя е ленинградска кокошка — по-силна е, отколкото изглежда. Нали и германците се канеха да празнуват Коледа в „Астория“?

Нацистите бяха разпечатали хиляди покани за победното празненство, което Хитлер възнамеряваше да организира в хотел „Астория“, след като завладее града, който в една реч пред авангарда на своите щурмоваци беше нарекъл „родното място на болшевизма, градът на крадците и червеите“. Нашите войници бяха открили няколко от тези покани в джобовете на убити офицери от Вермахта. Поканите бяха препечатани във вестниците и разпространени в хиляден тираж, за да ги разлепят по стените в целия град. Драскачите на Политбюро никога нямаше да успеят да измислят такава пропаганда. Сега мразехме нацистите не само за всичко останало, но и заради глупостта им — ако градът наистина паднеше, нямаше да им оставим никакви хотели, в които да пият шнапс в пиано-бара и да отсядат в луксозни апартаменти. Ако градът наистина паднеше, щяхме да го сринем след себе си.

— Може да се притеснява — каза Соня. — Може би не иска да снася яйца, защото всички я гледаме.

— Може би трябва да пие нещо.

— Хм, това е добра идея. Хайде да й дадем малко вода.

Никой не помръдна. Всички бяхме гладни и уморени и се надявахме някой друг да стане и да налее вода. Небето навън вече потъмняваше. Чувахме жуженето на загряващите прожектори, докато дебелите им жички бавно се нажежаваха. Над града кръжеше един самотен „Сухой“ и бръмченето на пропелера му беше равномерно и успокояващо.

— Ама е грозна като фъшкия, нали?

— Според мен е сладка — каза Соня. — Прилича на баба ми.

— Може би трябва да я разтръскаме и да видим дали яйцата няма да паднат от нея.

— Не, трябва й вода.

— Да, донесете й вода.

Измина още един час. Най-сетне Соня запали газените лампи, включи радиото и отля малко вода от реката от една кана в една чаена чинийка, която сложи в кутията на Любима. Любима я изгледа злобно, но не направи никакво усилие да пие вода.

Соня се върна на мястото си и въздъхна. Почака малко, за да събере сили, после се обърна към стойката за кърпене до стола си, взе един скъсан чорап, иглата, конеца и едно порцеланово яйце, което пъхна в петата на чорапа, за да опъне плата. Загледах се как работят костеливите й пръсти. Беше хубаво момиче, но ръцете й бяха като на онази с косата, останали без плът и кръв. Но пък умееше да кърпи чорапи. Иглата проблясваше на светлината на лампата, докато влизаше и излизаше от плата, навътре и навън, навътре и навън, и ме унасяше в сън.

— Да ви кажа ли кой е истинска зла малка кучка? — обади се изведнъж Коля. — Наташа Ростова.

Името ми звучеше познато, но не можех да се сетя откъде.

Соня се намръщи, но не вдигна поглед от чорапа.

— Онова момиче от „Война и мир“?

— Не мога да я понасям тази. Всички са влюбени в нея — абсолютно всички, дори собствените й братя, — а тя не е нищо повече от една празноглава идиотка.

— Може би точно това е идеята — каза Соня.

Бях полузаспал, но се усмихнах. Въпреки всичките му дразнещи качества не можех да не харесвам човек, който беше способен да мрази литературна героиня с такава страст.

Соня кърпеше дупките в чорапа с умелите си ръце на скелет. Коля барабанеше с пръсти по крачолите си и се мръщеше, докато си мислеше за Наташа Ростова и колко беше несправедливо всичко това. Любима трепереше в топлата стая и се опитваше да прибере птичата си глава още по-навътре в тялото си, все едно си мечтаеше да стане костенурка.

По радиото говореше драматургът Герасимов: „Смърт на страхливците! Смърт на провокаторите! Смърт на всички, които сеят паника и слухове! На трибунала! Дисциплина. Смелост. Непреклонност. Запомнете едно: Ленинград не се страхува от смъртта. Смъртта се страхува от Ленинград.“

Аз изсумтях и Коля ме погледна.

— Какво има? Не ти ли харесва старият Герасимов?

— Какво да му харесвам?

— Поне е патриот. Останал е тук, в Питер, вместо да отиде някъде на сигурно място с Ахматова и всички останалите.

— Аз съм съгласна с Лев — каза Соня и подхвърли още една шепа подпалки в печката.

Въглените се разгоряха и осветиха русата й коса, а малките й уши за миг станаха алени и прозрачни.

— Той не е нищо повече от продавач на партийна пропаганда.

— Даже по-лошо — казах аз и усетих как гласът ми се изпълва с гняв. — Нарича се писател, но мрази писателите — чете ги само за да провери дали не са написали нещо опасно и обидно. И ако реши, че са написали нещо такова, с тях е свършено: донася ги в Литбюро, напада ги във вестниците и по радиото. И някой някъде в някой комитет казва: „Е, Герасимов казва, че този човек представлява заплаха, а Герасимов е един от нас, значи този човек наистина представлява заплаха…“

Спрях по средата на изречението. Огорченият ми глас сякаш отекваше в малкия апартамент, но може и да си въобразявах — бях твърде засрамен от това, че бях разкрил толкова много и толкова бързо. Соня и Коля ме гледаха вторачено — тя изглеждаше разтревожена, а Коля беше впечатлен, сякаш през цялото време ме беше смятал за глухоням и току-що беше разбрал, че мога да говоря.

— Баща ти е бил Авраам Бениов.

Не отговорих, но и думите на Коля не бяха въпрос. Той закима все едно всичко му беше станало ясно.

— Трябваше да се сетя по-рано. Не знам защо би искал да криеш такова нещо. Човекът беше поет, истински поет, каквито няма много. Би трябвало да се гордееш с него.

— Няма нужда да ми казваш да се гордея с него — троснах му се аз. — Ако ми задаваш всякакви тъпи въпроси и аз не искам да им отговарям, това си е моя работа. Не обсъждам семейството си с непознати. Но никога повече не ми казвай да се гордея с баща си.

— Добре де — каза Коля и вдигна ръце. — Добре. Съжалявам. Не исках да го кажа така. Просто исках да кажа, че вече не сме непознати.

— Чувствам се като идиотка — каза Соня. — Извинявай, Лев — но не съм чувала за баща ти. Поет ли е бил?

— Велик поет — каза Коля.

— Той винаги казваше, че е средна работа. Каза ми, че в неговото поколение има Маяковски и всички останали, и той е по средата заедно с всички останали.

— Не, не, не го слушай. Беше чудесен автор. Честно, Лев, не го казвам само заради теб. „Стар поет, някога прочут, седи сам в едно кафене“. Великолепно стихотворение.

Това беше стихотворението от баща ми, което включваха във всички антологии — поне в онези, които бяха публикувани преди 1937 година. Бях го чел няколко десетки пъти, след като отведоха баща ми, но от години не бях чувал друг глас да произнася заглавието му.

— И той е бил… бил е…

Соня кимна настрани, сякаш посочваше нещо с брадичката си. Жестът можеше да означава всичко: отведен в Сибир, застрелян в главата, принуден да замълчи по заповед на централния комитет. Подробностите никога не излизаха наяве. Соня искаше да каже „премахнат“ — и аз кимнах в знак на потвърждение.

— Знам това стихотворение наизуст — каза Коля, но ми направи услуга да не го каже.

В този момент вратата на апартамента се отвори и Тимофей — един от хирурзите, с които се бях запознал предишната вечер — дойде да стопли ръцете си на печката. Когато забеляза Любима в кутията, той клекна до нея и я разгледа с ръце на коленете.

— Откъде се взе това?

— Коля и Лев са го взели от някакво момче до арката „Нарва“.

Тимофей се изправи и се усмихна широко. После извади две големи глави лук от джобовете на палтото си.

— Дадоха ми ги в болницата. Не мислех да ги деля с никого, но ми се струва, че тази вечер ще имаме възможност да си приготвим прекрасна супа.

— Любима не е за тенджерата — каза Коля. — Трябва ни заради яйцата.

— Яйцата? — повтори Тимофей и погледна първо към нас, после към Любима и накрая отново към нас.

Гледаше ни така все едно се шегуваме с него.

— Никой не вярва в Любима — продължи Коля, — но аз няма да се откажа от нея. Разбираш ли нещо от кокошки? Мислиш ли, че може да снесе една дузина яйца до четвъртък?

— Какво говориш, по дяволите?

Хирургът изглеждаше все по-ядосан. Коля отвърна на погледа му по същия начин, обиден от неговия тон.

— Не разбираш ли руски? Чакаме я да снесе яйца!

За миг си помислих, че може да се стигне до бой, което нямаше да се отрази добре на репутацията на Червената армия: народът имаше нужда от хирурзи, а Коля щеше да го размаже с един удар. Но Тимофей се разсмя и поклати глава, като чакаше да започнем да се смеем заедно с него.

— Смей се, колкото си искаш — казах му аз. — Няма да ни пипаш кокошката.

— Това не е кокошка, идиот такъв. Това е петел.

Коля се поколеба, сякаш не беше сигурен дали хирургът се подиграва с нас или иска да ни измами, за да вкара Любима в тенджерата. Аз се наведох на стола и се взрях в птицата. Не знам защо си мислех, че ще постигна нещо с това. Какво очаквах да видя, миниатюрни топки?

— Искаш да кажеш, че тя няма да снесе яйца? — попита Коля, без да откъсва поглед от Тимофей.

Хирургът отговори бавно и отчетливо, сякаш общуваше с идиоти.

— Не е тя, а той. И няма никаква вероятност да снесе яйца.