Градът на крадците

1

ТИ НИКОГА НЕ СИ бил толкова гладен; никога не ти е било толкова студено. Когато изобщо успявахме да заспим, сънувахме пиршествата, които бяхме поглъщали толкова небрежно преди седем месеца — хляба и маслото, картофените пелмени, наденичките. Бяхме ги изяли, без да им обърнем внимание, бяхме преглъщали, без да усетим вкуса им, бяхме оставяли големи трохи и мазнина в чиниите си. През юни 1941 година, преди да дойдат германците, ние се смятахме за бедни. Но до зимата юни вече ни се струваше рай.

Нощем вятърът духаше толкова силно и продължително, че човек се стряскаше, когато спре; пантите на капаците на прозорците на изгорялото кафене на ъгъла спираха да скърцат за няколко зловещи секунди, сякаш се приближаваше някакъв хищник и малките животинки притихваха от ужас. Самите капаци на прозорците бяха откъртени за подпалки още през ноември. В Ленинград вече нямаше дървен материал. Всички дървени табели, дъските на пейките в парка, паркетът от бомбардираните сгради — всичко вече беше изчезнало и изгоряло в нечия печка. Гълъбите също бяха изчезнали, уловени и сварени в разтопен лед от река Нева. Никой нямаше нищо против да убие гълъб за храна. Проблемът беше с кучетата и котките. През октомври тръгна слух, че някой беше изпекъл кучето на семейството и го беше разделил на четири за вечеря; тогава всички се смеехме и невярващо поклащахме глава, но освен това се чудехме дали кучешкото всъщност няма да е вкусно, ако му се сложи достатъчно сол — все още имаше много сол, дори когато всичко друго свърши, имаше сол. До януари слухът се беше превърнал в най-обикновен факт. Никой освен най-големите връзкари не можеше да продължава да храни домашен любимец, така че домашните любимци хранеха нас.

Имаше две различни теории за разликата между дебелите и слабите. Някои твърдяха, че онези хора, които са били дебели преди войната, имат по-голям шанс за оцеляване: една седмица без храна нямаше да превърне един пълен човек в скелет. Други казваха, че кльощавите хора са по-привикнали да ядат малко и ще понесат по-добре шока от гладуването. Аз подкрепях втората теория, защото така ми изнасяше. Още по рождение си бях дребосък. Имах голям нос, черна коса и кожа, нашарена от акне — трябваше да си призная, че нито едно момиче не си мечтаеше за мен. Но войната ме направи по-привлекателен. Другите се стопяваха с намаляването на порционите, така че онези, които преди нашествието приличаха на циркови атлети, сега бяха наполовина. А аз нямах мускули, които да изгубя. Точно като земеровките, които бяха продължили да ровят за храна, докато динозаврите се бяха сривали около тях, аз бях устроен да живея в оскъдица.

Вечерта на Нова година седях на покрива на „Киров“ — жилищната кооперация, където живеех от петгодишен (макар че кооперацията си нямаше име до 34-та година, когато застреляха Киров и половината град беше наречен на него), — гледах тумбестите сиви дирижабли на противовъздушната отбрана, които се тълпяха под облаците, и чаках да започне бомбардировката. По това време на годината слънцето се задържа само шест часа в небето и притичва от хоризонт до хоризонт все едно някой го гони. Всяка нощ четирима от нас седяха на покрива на тричасови смени, въоръжени с кофи с пясък, железни щипци и лопати и опаковани във всички ризи, пуловери и палта, до които бяхме успели да се докопаме, за да гледат небето. Ние бяхме огнеборците. Германците бяха решили, че ще им струва твърде скъпо да нахлуят в града, и вместо това ни бяха обсадили с намерението да ни уморят от глад, да ни бомбардират до смърт, да ни изгорят без остатък.

Преди да започне войната, в „Киров“ живееха хиляда и сто души. До Нова година броят им се беше стопил до четиристотин. Повечето малки деца бяха евакуирани, преди германците да затворят обсадата през септември. Майка ми и малката ми сестра Таися заминаха за Вязма, където щяха да живеят при чичо ми. Вечерта преди да заминат, аз се скарах с майка ми — това беше единственият път, когато се бяхме карали, или по-точно казано — единственият път, когато бях събрал кураж да й отговоря. Тя искаше да замина с тях, разбира се, по-далеч от нашествениците, в дълбоката провинция, където бомбардировачите нямаше да ни открият. Но аз не исках да напусна Питер. Бях мъж и щях да защитавам своя град, да бъда като Невски на двайсети век. Може би не бях чак такъв глупак. Имах железен довод: ако всички избягат, Ленинград ще падне в ръцете на фашистите. А ако падне Ленинград, градът на работниците, който произвежда танкове и пушки за Червената армия, какво ще стане с Русия?

Майка ми смяташе, че този довод е тъп. Току-що бях навършил седемнайсет години. Не заварявах брони във фабриките и ми оставаше почти цяла година, преди да мога да се запиша в армията. Отбраната на Ленинград нямаше нищо общо с мен; бях просто още едно гърло за хранене.

Но аз не обърнах внимание на тези обиди.

— Аз съм огнеборец — заявих.

И това беше самата истина — градският съвет беше разпоредил да се организират десет хиляди пожарникарски отряда, а аз бях гордият командир на Кировската бригада от петия етаж.

Майка ми все още нямаше четирийсет години, но косата й вече беше посивяла. Седеше срещу мен на масата в кухнята и държеше едната ми ръка в своите. Беше много дребна жена, едва метър и петдесет, и аз се бях страхувал от нея през целия си живот.

— Ти си идиот — каза ми тя.

Това може би звучи обидно, но моята майка винаги ме наричаше „идиот“ и аз вече го смятах за прякор, който използваше като израз на привързаност към мен.

— Градът е бил тук преди теб. И ще бъде тук след теб. А ние двете с Таися имаме нужда от теб.

Майка ми беше права. Един по-добър син щеше да замине с нея, както и един по-добър брат. Таися ме обожаваше и се хвърляше отгоре ми всеки път когато се прибирах от училище, четеше ми глупавите си стихотворения за мъчениците на революцията, които пишеше за домашно, и ме рисуваше като карикатура с големия ми нос в тетрадката си. Като цяло почти винаги ми се искаше да я удуша. Нямах никакво желание да заминавам за провинцията с майка ми и малката ми сестра. Аз бях на седемнайсет, погълнат от вярата в собствената си героична съдба. Декларацията на Молотов, произнесена по радиото на първия ден от войната („НАШАТА КАУЗА Е СПРАВЕДЛИВА! ВРАГЪТ ЩЕ БЪДЕ СРАЗЕН! НИЕ ЩЕ ПОБЕДИМ!“), беше отпечатана на хиляди афиши, с които бяха облепени стените на града. И аз вярвах на каузата; нямаше да избягам от врага; нямаше да пропусна възможността да участвам в победата.

Майка ми и Таися заминаха на следващата сутрин. Бяха пътували с автобус донякъде, а после на стоп с военни камиони и най-сетне пеша, в продължение на безброй километри по селските пътища, със скъсаните си ботуши. Трябваха им три седмици, за да стигнат дотам, но най-сетне успяха и бяха на сигурно място. Тя ми изпрати писмо, в което ми описваше тяхната одисея, ужаса и изтощението. Може би искаше да ме накара да се почувствам виновен, че съм ги изоставил, и успя — но освен това си знаех, че без тях ми беше по-добре. Наближаваше моментът за решителната битка, а те нямаха място на фронта. На седми октомври германците завзеха Вязма и писмата от майка ми спряха.

Иска ми се да кажа, че ми липсваха, когато заминаха, и понякога нощем наистина ми беше самотно, а по всяко време ми липсваше готвенето на майка ми, но още от малък си бях фантазирал да остана сам. Героите на любимите ми народни приказки винаги бяха изобретателни сирачета, които откриват пътя си в тъмната гора, оцеляват във всички опасности с остроумни решения, побеждават враговете си с хитрост и намират съкровище по време на своите странствания. Не мога да кажа, че бях щастлив — всички бяхме прекалено гладни, за да сме щастливи — но вярвах, че най-сетне съм открил Смисъла. Ако Ленинград падне, щеше да падне и Русия; ако Русия падне, фашизмът щеше да завладее света. Всички вярвахме в това. Аз все още го вярвам.

И тъй, бях прекалено млад, за да ме приемат в армията, но не толкова, за да не мога да копая противотанкови траншеи през деня и да охранявам покривите през нощта. Моят отряд беше съставен от приятелите ми от петия етаж — Вера Осиповна, която умееше да свири на виолончело, и червенокосите близнаци Антоколски, които умееха единствено да пърдят в синхрон. В първите дни на войната пушехме цигари на покрива и се правехме на войници — смели, силни, с квадратни брадички, неуморно търсещи врага в небесата. Към края на декември в Ленинград вече нямаше цигари, поне такива с тютюн. Някои отчаяни хора мачкаха опадалите листа, свиваха ги в хартия и ги наричаха цигари „Есен“, като твърдяха, че някои листа наистина стават за пушене, но в кооперацията „Киров“, далеч от всякакви дървета, нямаше такъв вариант. Затова посвещавахме всяка свободна минута на лов на плъхове, които сигурно си бяха помислили, че изчезването на всички градски котки е отговор на вековните им молитви, преди да разберат, че в боклука не е останало нищо за ядене.

След няколко месеца бомбардировки вече можехме да разпознаваме различните германски самолети по шума от двигателите им. Тази вечер бяха „Юнкерс 88“, както всяка вечер от няколко седмици насам — бяха заменили бомбардировачите „Хайнкел“ и „Дорниер“, защото нашите изтребители се бяха научили да ги свалят. Колкото и отчаян да изглеждаше нашият град през деня, нощем в отбраната имаше някаква необяснима красота. Когато имаше луна, от покрива на „Киров“ се виждаше цял Ленинград: островърхата кула на Адмиралтейството (измазана със сива боя, за да не я виждат от бомбардировачите); Петропавловската крепост (увита в камуфлажна мрежа); куполите на Исакиевската катедрала и храмът „Спасителят на кръвта“. Виждахме и артилеристите на противовъздушните оръдия на покривите на съседните сгради. Балтийският флот беше пуснал котва в река Нева; корабите стояха на пост като сиви великани и стреляха с големите си оръдия по артилерийските установки на нацистите.

Най-красиви бяха въздушните битки. Бомбардировачите „Юнкерс“ и нашите изтребители „Сухой“ кръжаха над града, невидими от земята, ако не ги уловят лъчите на мощните прожектори. От долната страна на крилата на „Сухой“ бяха нарисувани големи червени петолъчки, така че нашите артилеристи да не стрелят по тях.

На всеки няколко нощи гледахме въздушна битка, осветена като в театър: по-тежките и бавни германски бомбардировачи изпълняваха остри завои във въздуха, за да могат картечарите им да се прицелят в руските изтребители, които се стрелкаха около тях. Когато сваляха някой „Юнкерс“ и горящият труп на самолета падаше от небето като ангел, изхвърлен от рая, от всички покриви на града се издигаше предизвикателен вик, а всички артилеристи и огнеборци размахваха юмруци, за да поздравят победоносния пилот.

На покрива имахме малка радиостанция. На Нова година слушахме как камбаните на Спаската кула в Москва свирят „Интернационала“. Вера беше намерила отнякъде половин глава лук и го наряза на четири парчета в една чиния, намазана със слънчогледово олио. Когато лукът свърши, попихме останалото олио с хляба от порциона. Хлябът от порциона нямаше вкус на хляб. Всъщност изобщо нямаше вкус на храна. След като германците бомбардираха Бадаевските житни складове, пекарите започнаха да проявяват творческо мислене. Всичко, което можеше да се добави в рецептата за хляб, без да се отрови населението, се добавяше в рецептата за хляб. Целият град гладуваше до смърт, никой нямаше достатъчно храна и въпреки това всички ругаеха хляба, който имаше вкус на дървени стърготини и ставаше твърд като камък, когато го оставиш на студа. Хората си чупеха зъбите, когато се опитваха да го сдъвчат. Дори днес, когато вече съм забравил лицата на хората, които обичах, все още си спомням вкуса на онзи хляб.

Половин глава лук и 125-грамов самун хляб, разделени на четири — това беше прилична вечеря. Лежахме по гръб, увити в одеяла, гледахме дирижаблите на противовъздушната отбрана, които се носеха по вятъра на дългите си кабели, и слушахме метронома по радиото. Когато нямаха музика или новини, от радиото предаваха звука от един метроном — безкрайното тик-так-тик-так, което ни казваше, че градът все още не е превзет, а фашистите все още не са минали през портите. Метрономът по радиото беше сърцето на Питер и германците никога не успяха да го накарат да спре.

Вера беше тази, която забеляза мъжа от небето. Тя извика, посочи го с пръст и всички се изправихме, за да го видим по-добре. Един от прожекторите осветяваше парашутист, който се спускаше към града, а коприненият му парашут се издуваше над него като бяло лале.

— Това е фриц — каза Олег Антоколски.

Беше прав; всички виждахме сивата униформа на Луфтвафе. Откъде се беше взел? Никой от нас не беше чул въздушна битка или изстрел от противовъздушно оръдие. Почти цял час не бяхме чували и бомбардировач, който да прелита над нас.

— Може би се е започнало — каза Вера.

От няколко седмици се носеха, слухове, че германците подготвят масиран десант на парашутни части — последен удар, с който да изтръгнат жалкия трън на Ленинград от задника на напредващата си армия. Всеки миг очаквахме да видим над главите си хиляди нацисти, които се реят над града като снежна вихрушка от бели парашути — толкова многобройни, че небето не се вижда от тях, — но десетки прожектори не спираха да търсят в мрака, без да открият нови врагове. Беше само този — и ако се съди по неподвижното му тяло, увиснало от подвесната система на парашута, той вече беше мъртъв.

Не откъсвахме поглед от него, докато се носеше все по-ниско, прикован от лъча на прожектора — вече беше толкова близо, че видяхме как е само с един черен ботуш.

— Идва насам — казах аз.

Вятърът го носеше към улица „Войнова“. Близнаците се спогледаха.

— „Люгер“ — каза Олег.

— В Луфтвафе не използват „Люгер“ — възрази Гриша,

Той беше с пет минути по-голям и се смяташе за експерт по нацистко въоръжение.

— „Валтер ППК“.

Вера ми се усмихна.

— Германски шоколад.

Всички се втурнахме едновременно към вратата на стълбището, като изоставихме огнеборската си екипировка и се затичахме надолу по тъмните стъпала. Беше глупаво, разбира се. Всяко подхлъзване по тези бетонни стъпала, без никаква подкожна тлъстина или мускул, който да омекоти падането, щеше да означава счупена кост, а счупената кост щеше да означава смърт. Но никой от нас не мислеше за това. Бяхме много млади, а на улица „Войнова“ падаше един умрял германец и ни носеше подаръци от Фатерланд.

Прекосихме тичешком двора на кооперацията и се покатерихме през заключения портал. Не светеше нито една улична лампа. Не светеше нищо в целия град — отчасти за да се затрудняват бомбардировачите и отчасти защото повечето произвеждано електричество се отклоняваше към фабриките за амуниции, — но луната беше достатъчно ярка, за да виждаме какво правим. Улица „Войнова“ беше широка и пуста — шест часа след настъпването на вечерния час. Не се виждаше нито една кола. Само военните и правителството имаха достъп до бензин, а освен това всички цивилни автомобили бяха реквизирани още през първите месеци на войната. Витрините на магазините бяха облепени с хартиени ленти — по радиото бяха казали, че така се чупят по-трудно. Може би наистина беше така, макар че бях минавал покрай много витрини в Ленинград, на които не беше останало нищо друго освен хартиените ленти.

Когато излязохме на улицата, отново вдигнахме очи към небето, но не видяхме нашия човек.

— Къде изчезна?

— Да не е паднал на някой покрив?

Прожекторите търсеха в небето, но всички бяха монтирани на покривите на високи сгради и не можеха да осветят надолу към улица „Войнова“. Вера ме дръпна за яката на палтото — гигантското старо моряшко палто, което бях наследил от баща си и все още не можех да изпълня с тялото си, но беше по-топло от всичките ми други дрехи.

Обърнах се и го видях — нашият германец се носеше по улицата, единственият му черен ботуш се влачеше по заледения паваж, големият купол на белия му парашут все така се издуваше от вятъра, който го носеше към портала на „Киров“, брадичката му беше отпусната на гърдите, в тъмната му коса проблясваха ледени кристалчета, а безкръвното му лице грееше на лунната светлина. Останахме съвсем неподвижни, докато гледахме как се носи все по-близо към нас. През тази зима бяхме виждали неща, които никой не бива да вижда, и вече си мислехме, че нищо не е в състояние да ни изненада, но бяхме сбъркали — и ако този германец беше извадил своя „Валтер“ и беше започнал да стреля, никой от нас нямаше да може да се размърда навреме, за да избяга. Но мъртвецът си остана умрял и вятърът най-сетне се предаде, парашутът се спихна и мъжът се отпусна на паважа, където продължи да се влачи по инерция още няколко метра като някакво последно унижение.

Всички се събрахме около пилота. Беше висок, добре сложен мъж и ако го бяхме видели да обикаля Питер с цивилни дрехи, веднага щяхме да познаем, че е диверсант — имаше тяло на човек, който всеки ден яде месо.

Гриша застана на колене и разкопча кобура на германеца.

— „Валтер ППК“. Нали ви казах?

Претърколихме германеца по гръб. Бледото му лице беше охлузено, кожата му беше издраскана от асфалта и раните бяха също толкова безцветни, колкото кожата, която беше останала непокътната. Кожата на мъртъвците не посинява от натъртването. Нямаше как да разбера дали е умрял изплашен, непримирим или умиротворен. По лицето му не беше останала никаква следа от живот или характер — приличаше на труп, който се е родил умрял.

Олег му свали черните кожени ръкавици, а Вера прибра шала и пилотските му очила. Аз открих един калъф, стегнат на глезена му, и извадих от него прекрасно балансиран нож със сребърен предпазител за пръстите и петнайсетсантиметрово острие, гравирано с някакъв надпис, който не можах да разчета на лунната светлина. Прибрах ножа обратно в калъфа и го стегнах на крака си с усещането, че след няколко месеца закъснение най-сетне съм на път да изпълня воинската си съдба.

Олег намери портфейла на мъртвеца и се ухили, докато броеше дойче марките в него. Вера прибра един хронометър, два пъти по-голям от обикновен ръчен часовник, който германецът беше носил на ръкава на пилотското си яке. Гриша откри сгъваем бинокъл в кожен калъф, два резервни пълнителя за пистолета и плоска метална манерка за алкохол. Той отви капачката, подуши гърлото на манерката и ми я подаде.

— Коняк?

Отпих малка глътка и кимнах:

— Коняк.

— Ти пък кога си пил коняк? — попита ме Вера.

— Пил съм.

— Кога?

— Дай да видя — каза Олег и манерката започна да обикаля между нас.

Бяхме приклекнали около падналия пилот и отпивахме от алкохола, който може и да беше коняк или бренди, или арманяк. Никой от нас нямаше да го познае. Каквото и да беше, топлеше на стомаха.

Вера гледаше лицето на германеца. В нейното изражение нямаше жалост или страх, а единствено любопитство и презрение — този нашественик беше дошъл, за да хвърля бомби над нашия град, а вместо това сам се беше хвърлил над него. Не бяхме го свалили ние, но въпреки това се чувствахме като победители. Никой друг от „Киров“ не беше попадал на вражески труп. На сутринта всички в кооперацията щяха да говорят за нас.

— Как е умрял според вас? — попита тя.

По тялото не се виждаха рани от куршуми, нито опърлена коса или кожа — нямаше никакви следи от насилие. Кожата му беше твърде бледа, за да е на мястото си в света на живите, но нищо не я беше пронизало.

— От студ — казах им аз.

Казах го с целия си авторитет, защото знаех, че е вярно — макар и да не можех да го докажа. Пилотът беше катапултирал на хиляди метри височина над Ленинград през нощта. Дори на нивото на земята въздухът беше твърде студен за дрехите, с които беше облечен — но там горе, в облаците, лишен от защитата на топлата кабина на самолета си, той не беше имал никакъв шанс.

Гриша вдигна металната манерка:

— Наздраве за студа.

Плоската манерка отново пое между нас. Но така и не стигна до мен. Трябваше да чуем шума от двигателя на колата от две пресечки разстояние, защото в града след вечерния час беше толкова тихо, колкото на Луната, но бяхме твърде увлечени да пием нашия германски алкохол и да вдигаме наздравици. Едва когато газката зави по улица „Войнова“ и тежките гуми затракаха по асфалта, а фаровете пронизаха мрака към нас, ние осъзнахме в каква опасност се намираме. Наказанието за нарушаване на вечерния час без разрешително беше екзекуция на място. Наказанието за изоставяне на огнеборски пост беше екзекуция на място. Наказанието за плячкосване беше екзекуция на място. Съдилищата вече не работеха; служителите на милицията бяха на фронта, а затворите бяха наполовина празни и затворниците в тях бързо се стопяваха. Кой имаше храна за враговете на народа? Ако нарушиш закона и те хванат, просто си мъртъв. Никой нямаше време за юридически тънкости.

Затова ние хукнахме да бягаме. Познавахме „Киров“ по-добре от всеки друг. Ако успеехме да прескочим портала и да потънем в мразовития мрак на огромната кооперация, вече никой нямаше да ни открие, дори да ни търсят три месеца. Чухме, че войниците ни викат да спрем, но това нямаше значение — гласовете не ни плашеха, бяха важни единствено куршумите, а все още никой не беше натиснал спусъка. Гриша пръв стигна до портала — ако някой от нас можеше да мине за атлетичен, това беше той, — скочи и се издърпа на металната решетка. Олег беше веднага след него, а след Олег бях аз. Телата ни бяха слаби, мускулите ни се бяха свили от липсата на белтъчини, но страхът ни помагаше да прескочим портала по-бързо от всякога.

На върха погледнах назад и видях, че Вера се е подхлъзнала на едно заледено място. Застанала на четири крака, тя вдигна поглед към мен и очите й бяха кръгли и изпълнени със страх, а газката наби спирачки до тялото на германския пилот и от колата слязоха четирима войници. Бяха на пет-шест метра от мен, с карабини в ръцете си, но все още имах време да се прехвърля от другата страна и да потъна в „Киров“.

Иска ми се да кажа, че изобщо не ми е хрумнало да изоставя Вера, че моята приятелка е била в опасност и аз не съм се поколебал, преди да й се притека на помощ. Но истината беше, че в онзи момент я ненавиждах. Ненавиждах я за това, че беше толкова смотана във възможно най-неподходящия момент, че ме гледаше с паникьосаните си кафяви очи, че беше избрала мен за свой спасител, макар че се беше целувала само с Гриша. Знаех, че няма да мога да живея със спомена за тези умоляващи очи, и тя също го знаеше, и я ненавиждах дори в момента, в който скочих обратно от портала, вдигнах я на крака и я повдигнах до решетката. Бях слаб, но Вера не можеше да е била повече от четирийсет кила. Избутах я до горния край на решетката, а войниците се развикаха, подметките им затрополиха по паважа и затворите на карабините им изщракаха, когато ги заредиха.

Вера се прехвърли през ръба и аз се покатерих след нея, без да обръщам внимание на войниците. Ако бях спрял, щяха да ме обградят, да ми кажат, че съм враг на народа, да ме накарат да застана на колене и да ме застрелят в тила. Бях лесна мишена, но имаше шанс да са пияни, имаше шанс да са градски момчета като мен, които никога не са стреляли през живота си; имаше шанс да не ме улучат нарочно, защото знаят, че съм патриот и защитник на града и съм се измъкнал от „Киров“ само защото един германец е паднал от шест километра височина точно на моята улица, а кое седемнайсетгодишно руско момче няма да се измъкне навън, за да види умрял фашист?

Брадичката ми вече беше на горния ръб на портала, когато усетих ръцете в ръкавици да се вкопчват в глезените ми. Бяха силни ръце — ръцете на войници, които се хранят по два пъти на ден. Видях как Вера изчезна във вътрешността на „Киров" и нито веднъж не погледна назад. Опитах се да се задържа за металната решетка, но войниците ме издърпаха долу, събориха ме на тротоара и застанаха около мен, а дулата на карабините им „Токарев“ се забиха в страните ми. Нито един от войниците не изглеждаше на повече от деветнайсет години и нито един от тях нямаше да се поколебае да пръсне мозъка ми по цялата улица.

— Май всеки момент ще се насере от страх.

— Забавлявате ли се, младежо? Намерихте си малко шнапс, така ли?

— Става за полковника. Може да се вози с този фриц.

Двама от тях се наведоха, уловиха ме под мишниците, дръпнаха ме на крака, избутаха ме към газката, която чакаше със запален двигател, и ме хвърлиха на задната седалка. Другите двама войници вдигнаха германеца за ръцете и краката и го метнаха в колата до мен.

— Да се топлите — каза един от тях и всички се засмяха, все едно това беше най-смешното нещо на света.

После се натъпкаха в колата и затръшнаха вратите.

Реших, че още съм жив, защото искат да ме екзекутират публично за назидание на всички останали мародери. Едва няколко минути по-рано се бях чувствал много по-силен от мъртвия пилот. Но сега, докато летяхме по тъмната улица с резки завои, за да избегнем кратерите от бомбите и натрупаните отломъци от разрушените сгради, той сякаш ми се усмихваше надменно, а бледите му устни разсичаха като белег вкочаненото му лице. Защото двамата вече отивахме на едно и също място.