Градът на крадците

16

КОРСАКОВ БЕШЕ ДАЛ НА хората си един час да се стоплят и да се нахранят и те се бяха разпръснали в голямата стая, чорапите им висяха от решетката на камината, а палтата им бяха разстлани на пода. Вика лежеше по гръб на дивана с тапицерия от конски косъм под препарираната глава на дива коза, с кръстосани глезени, като си играеше с кепето от заешка кожа, което беше сложила на гърдите си. Тъмночервената й коса беше подстригана късо като на момче и беше толкова мръсна, че се беше втвърдила на кичури и къдрици.

Тя се взираше в стъклените очи на дивата коза, запленена от убитото животно — представях си, че мисли за лова, за изстрела на ловеца, дали е бил чист и смъртоносен, или раненото животно е продължило да тича още километри наред, без да разбира, че смъртта вече се е заровила в мускулите и костите му под формата на тежкия куршум, който не може да бъде надбяган.

Аз седях на ръба на прозореца, гледах я и се опитвах да направя така, че тя да не разбере, че я гледам. Беше си свалила гащеризона, за да изсъхне. Носеше риза от карирана дебела вълна, която беше принадлежала на някой мъж, два пъти по-голям от нея, и два чифта долни фланелки с дълги ръкави една върху друга. За разлика от повечето червенокоси жени нямаше нито една луничка. Хапеше горната си устна с долния си ред малки, криви зъби. Не можех да спра да я гледам. В никакъв случай не приличаше на фотомодел — изглеждаше недохранена и очевидно беше спала в гората поне от една седмица насам, — но аз исках да я видя гола. Исках да разкопчая карираната риза, да я захвърля встрани и да оближа бледия й корем, а после да сваля и останалите й дрехи, за да целувам тънките й бедра.

Тази подробна мечта беше новост за мен. Дали порнографските карти за игра на Коля бяха раздразнили въображението ми? Фантазиите ми обикновено бяха целомъдрени и анахронични — представях си например как Вера Осиповна, напълно облечена, ми изнася рецитал на виолончело в усамотението на спалнята си, а след това аз я поздравявам за концерта, като я впечатлявам с красноречието си и удачната употреба на музикални термини. Фантазията завършваше с бурна целувка, при която протегнатият крак на Вера събаряше пулта за ноти, а тя оставаше с поруменяло лице и разкопчана, изкривена якичка, когато се усмихвах тайнствено и си тръгвах.

Фантазиите ми обикновено свършваха преди секса, защото аз се страхувах от секса. Не знаех как се прави. Не знаех дори толкова, че да се преструвам, че знам. Схващах основната анатомия, но геометрията на акта ме объркваше и тъй като нямах нито баща, нито по-голям брат, нито опитни приятели, които да попитам, нямаше кой да ми го обясни.

Но в глада ми за Вика нямаше нищо целомъдрено. Исках да скоча върху нея с гащи, свалени до глезените. Тя можеше да ми покаже кое къде влиза, а след като се оправим с това, нейните мръсни, изгризани нокти щяха да се впиват в раменете ми; главата й щеше да се отпусне назад и да разкрие дългата й бяла шия и потръпването на пулса под брадичката й; тежките й клепачи щяха да се отворят широко, а зениците щяха да се свият в сините й очи, докато не станат големи колкото точката в края на изречението.

Всички жени в къщата — Нина и Галина, Лара и Олеся — очевидно бяха по-хубави от Вика. Косите им бяха дълги и сресани; по ръцете им нямаше засъхнала кал; дори си бяха сложили малко червило. Те забързано влизаха и излизаха от голямата стая, като носеха купи с белени орехи и осолени репички. В къщата отново имаше група въоръжени мъже, нуждите на които трябваше да бъдат удовлетворени — да, тези бяха техни сънародници, но си оставаха опасни и непредвидими. Един от тях, седнал с кръстосани крака до огъня, сграбчи пухкавата китка на Галина, когато тя се наведе да напълни отново чашата му с водка.

— Погледна ли вече навън? Видя ли дали гаджето ти не лежи по очи в снега?

Другарят му, седнал до него, се разсмя и партизанинът, окуражен от това, дръпна Галина в скута си. Тя беше свикнала с грубо отношение; не извика и дори не разля нито капка от водката.

— Носеха ли ви много лакомства? Сигурно, като гледам тези бузки!

Той погали меката й розова буза с мазолестия си палец.

— А вие какво правехте за тях? Всичко, каквото ви наредят, нали? Танцувахте ли голи, докато те пеят химна на Хорст Весел? Лапахте ли им го, докато си пиеха шнапса?

— Остави я — каза Вика.

Тя продължаваше да лежи по гръб, както преди, и да се взира в главата на дивата коза, докато краката й в дебелите вълнени чорапи се поклащаха в ритъма на някаква нечута песен. Гласът й не беше променен — беше невъзможно да се определи дали беше разгневена. Веднага щом прозвучаха тези думи, ми се прииска да ги бях казал вместо нея. Щеше да бъде дързък жест, може би дори самоубийствен, но Галина се беше отнесла добре с мен и аз трябваше да я защитя — не заради благородния си характер, а защото така можех да впечатля Вика. Но в момента, в който можех да направя нещо, аз отново се бях сковал — в поредния пристъп на страх, за който да продължавам да мисля през годините. Коля щеше да се намеси без никакво колебание, но Коля беше отишъл в задната спалня заедно с Корсаков, за да му покаже писмото с разрешение за придвижване, което ни беше дал полковникът.

Партизанинът, който стискаше китката на Галина, се поколеба, преди да отговори на Вика. Знаех, че го е страх. Изпитвам страх толкова отдавна, че мога да го разпозная в другите хора, още преди те самите да разберат, че се е появил. Но освен това знаех, че той ще отговори нещо — нещо хапливо, с което да докаже на другарите си, че не го е страх, макар и всички да знаеха, че го е страх.

— Защо? — каза най-сетне той. — Да не би да я искаш за себе си?

Отговорът не струваше и нито един от неговите приятели не го подкрепи със смях. Вика дори не си направи труда да му отговори. Изобщо не погледна към него. Единственият признак, че изобщо го беше чула, беше усмивката, която бавно изгря на лицето й — но не беше ясно дали се усмихваше в отговор на неговото предизвикателство или на стъклените очи на дивата коза. След още няколко секунди партизанинът изръмжа, пусна Галина и леко я побутна.

— Хайде, отивай да прислужваш на другите. Толкова дълго си била робиня, че за друго не ставаш.

Дори да се обиди от думите на партизанина, Галина не го показа с нищо. Тя наля водка на всички останали мъже в стаята и те вежливо кимнаха в знак на благодарност.

След още една минута, в която разсъждавах за вероятността да бъда подложен на сурово унижение, аз се изправих, отидох до дивана с тапицерия от конски косъм и седнах на ръба, близо до краката на Вика в сивите им вълнени чорапи. Брадата на дивата коза висеше точно над главата ми.

Вдигнах очи към нея, после отново погледнах към Вика. Тя ме гледаше право в очите и чакаше да чуе абсурдното нещо, което щеше да излезе от устата ми.

— Ловец ли беше баща ти? — попитах аз.

Това беше въпросът, който бях успял да измисля, докато седях в другия край на стаята. В момента, в който го казах, веднага се зачудих защо бях решил, че това е добър начин да започна разговор с нея. Бях чел някаква статия за снайперистите — нещо за това как Сидоренко стрелял по катерици още когато бил малко момче.

— Какво?

— Баща ти… мислех си, че така си се научила да стреляш.

Не можех да определя дали нещото в сините й очи беше скука или отвращение. Отблизо, на светлината на газените лампи и огъня от камината, забелязах по челото й многобройни червени пъпчици.

— Не. Не беше ловец.

— Предполагам, че много снайперисти започват като ловци… Във всеки случай веднъж прочетох нещо за това.

Тя вече не ме гледаше, а отново се беше заела да изучава дивата коза. Бях по-малко интересен за нея, отколкото препарираното животно. Останалите партизани ме гледаха, сбутваха се един друг с лакти и се подсмихваха, навеждаха се да си прошепнат нещо на ухото и тихо се смееха.

— Откъде взе тази германска карабина? — попитах аз малко отчаяно, като картоиграч, който продължава да залага, макар че му се падат все по-лоши карти.

— От един германец.

— Аз имам германски нож.

Вдигнах крачола на панталона си, извадих ножа от калъфа и го завъртях в ръка, така че добрата стомана да улови светлината. Ножът я заинтригува. Тя протегна ръка и аз й го подадох. Тя опита ръба на острието на ръката си.

— Толкова е остър, че можеш да се обръснеш с него — казах аз. — Не че ти имаш нужда да… Имам предвид…

— Откъде го взе?

— От един германец.

Тя се усмихна и аз изпитах голяма гордост от собствения си отговор, все едно бях казал нещо страшно умно, подобаващо на нейната мрачна лаконичност.

— А откъде намери германеца?

— Беше парашутист, който умря в Ленинград.

Надявах се това да е достатъчно мъгляво казано, за да може да си помисли, че аз съм го убил.

— Вече се спускат в Ленинград? Значи десантът е започнал?

— Беше изолирана атака. Предполагам, че само няколко командоси са успели да стигнат до града. Фрицовете останаха неприятно изненадани.

Реших, че това звучи достатъчно небрежно — все едно бях един от онези убийци, които нехайно споменават за враговете, които са изпратили на онзи свят.

— Сам ли го уби?

Отворих уста, напълно готов да излъжа, но видях как ме гледаше тя, а устните й бяха извити в онази усмивка, която едновременно ме вбесяваше със снизходителността си и ме караше да поискам да я целуна…

— Студът го уби. Аз просто го видях къде падна.

Тя кимна и ми върна ножа, като протегна ръце над главата си и се прозина широко, без да си прави труда да закрие устата си. Зъбите й приличаха на млечни — много малки и не съвсем равни. Изглеждаше доволна, все едно току-що се беше нахранила с девет ястия, сервирани с най-отбрани вина, макар че не бях видял да слага нищо друго в устата си освен една черна репичка.

— Студът е най-старото оръжие на Майка Русия — добавих аз.

Някакъв генерал беше изтърсил тази реплика по радиото, но веднага ми се прииска да можех да я върна. Може и да беше вярно, но поне от няколко седмици вече беше пропагандно клише. Дори само от фразата „Майка Русия" вече звучах като някакво глупаво ухилено пионерче, което марширува в парка с бялата си риза и червената си връзка и пее „Малкият барабанчик“.

— Аз също имам нож — каза тя, като измъкна една кама с брезова дръжка от калъфа на колана си и ми я подаде с дръжката напред.

Завъртях тънкото острие в ръката си. Стоманата беше нашарена с тънки линии, като вълнички в неспокойна вода.

— Изглежда малко паянтов.

— He е — тя се наведе към мен, за да прокара върха на показалеца си по шарките на острието. — Това е дамаска стомана.

Сега беше толкова близо, че можех да разгледам извивките на ухото й или пък бръчките, които набраздяваха гладкото й чело, когато повдигаше вежди. В сплъстената й коса бяха заседнали няколко борови иглички и аз едва се сдържах да не ги извадя оттам.

— Нарича се пуукко — каза ми тя. — Всички момчета във Финландия получават такъв нож, когато пораснат.

Тя си взе ножа и го наклони към светлината, за да се полюбува на играта на пламъците от огъня по метала.

— Най-добрият снайперист на света е финландец. Симо Хяюхя. Бялата смърт. Петстотин и пет потвърдени смъртоносни попадения по време на Зимната война.

— Значи си го взела от някакъв финландец, когото си застреляла?

— Не, купих си го за осемдесет рубли в Терийоки.

Тя прибра камата обратно в калъфа на колана си и огледа стаята, като търсеше нещо по-интересно, на което да посвети вниманието си.

— Може би трябва да те наричат Червената смърт — казах аз, като продължавах да говоря, защото знаех, че ако спра, никога няма да събера смелост да започна отново. — Това беше страхотна стрелба. Предполагам, че командосите от Айнзацгрупен не са свикнали да им отвръщат на огъня.

Вика ме изгледа със студените си сини очи. В погледа й имаше нещо, което не беше съвсем човешко — нещо хищническо, нещо вълче. Тя сви устни и поклати глава.

— Защо си мислиш, че бяха от Айнзацгрупен?

— Така ни казаха момичетата.

— На колко си години, на петнайсет? Ти не си войник…

— На седемнайсет.

— …но пътуваш заедно с войник, който не е със своята част.

— Както той ви каза, имаме специални заповеди от полковник Гречко.

— Специални заповеди за какво? Да организирате партизаните? Толкова глупава ли ти изглеждам?

— Не.

— Дошли сте тук при момичетата, нали? Една от тези ти е гадже, така ли?

Изпитах странна гордост, че тя може да си мисли как някое от прекрасните момичета в къщата може да ми е приятелка, макар че не пропуснах и обидния тон във фразата „една от тези“. Тя изпитваше любопитство към мен и това беше някакво начало. И любопитството й беше оправдано. Какво правеше едно момче от Питер чак тук, на двайсет километра в тила на врага, в къщата за удоволствия, поддържана за офицерите на окупационната армия?

Спомних си какво ми беше казал Коля за това, че жената се омагьосва с тайнственост.

— Имаме си заповеди, както и вие сигурно си имате. Да не говорим повече за това.

Вика мълчаливо ме изгледа в продължение на няколко секунди. Може и да беше омагьосана, но не й личеше.

— Онези германци навън, с пръснатите мозъци по снега? Те са войници от редовната армия. Струва ми се, че един мъж — извинявай, момче, което работи за НКВД, би трябвало да ги разпознае.

— Не успях да им разгледам пагоните, защото вие стреляхте по нас.

— Но ние наистина търсим Айнзацгрупен. Те са достойна плячка. От шест седмици преследваме онзи трупоебец Абендрот. Мислехме си, че тази вечер може да е тук.

Никога не бях чувал думата „трупоебец“. Обидата звучеше непоносимо вулгарно в нейната уста. Неизвестно защо, аз се усмихнах — и усмивката ми със сигурност изглеждаше странна и неоправдана. Представих си я гола — образът беше ясно очертан и подробен, много по-убедителен от обичайните ми фантазии. Може би порнографските карти на Коля наистина бяха свършили работа.

— Абендрот е в една къща в Новое Кошкино — казах й аз. — До езерото.

Тези думи явно я омагьосаха повече от всичко, което бях казал досега. Неуместната ми усмивка, съчетана с информацията за местонахождението на нациста, за момент ме направиха интересен в очите й.

— Кой ти каза?

Един по-тайнствен мъж щеше да знае как да отклони въпроса, как да го заобиколи като боксьор, който се измъква от ударите на противника. Сега знаех нещо, което тя искаше да узнае. За пръв път имах някакво леко предимство над нея. Думите „Новое Кошкино“ придаваха някаква достоверност на документите ми от НКВД, даваха в ръцете ми някакъв лост, който можех да използвам в разговора с нея.

— Лара — отговорих аз, като провалих всичко това с една-единствена дума.

— Коя е Лара?

Посочих я. Немигащите очи на Вика се насочиха към нея и аз почувствах, че по някакъв начин съм предал Лара. Тя беше проявила щедрост към нас — беше ни подслонила, беше ни дала топла храна, беше излязла боса в жестокия студ на зимната нощ, за да ни защити от подозрителните партизани, — а аз веднага бях издал името й на тази самодоволно усмихната, синеока убийца. Вика спусна краката си от дивана, а пръстите им под вълнените чорапи за миг докоснаха крака ми през панталона. Тя се изправи и отиде при Лара, която беше приклекнала до камината и слагаше нова цепеница в огъня. Сега, без ботуши, се виждаше колко дребна беше Вика, но тя се движеше с ленивата грация, с която се отличават истинските атлети, когато не са на терена и си почиват. „Това е модерната война“, помислих си аз. „Мускулите вече не означават нищо, а едно слабо момиче може да отнесе половината глава на някой германец от четиристотин метра разстояние.“

Лара изглеждаше притеснена, когато видя снайперистката да й се усмихва, застанала над нея. Тя се заслуша в това, което й казваше Вика, като бършеше пепелта от ръцете си. Не чух какво си казаха, но видях Лара да кима утвърдително и от жестовете й разбрах, че показва на Вика откъде да мине, за да стигне донякъде.

Коля влезе в стаята заедно с Корсаков. И двамата държаха по една чаша водка и се смееха на някаква шега — вече бяха станали най-добри приятели, а предишната им враждебност беше забравена. Не бях очаквал нищо по-малко от това — Коля беше безкрайно убедителен, особено когато трябваше да представи себе си. Той се приближи до дивана с тапицерия от конски косъм и с въздишка се отпусна до мен, като ме плесна по коляното и пресуши остатъка от водката си.

— Наяде ли се? — попита ме той. — Време е да тръгваме.

— Да тръгваме? Мислех си, че тази нощ ще спим тук.

Престрелката ме беше превъзбудила, но след като беше минало известно време, през което около главата ми не летяха куршуми, бях започнал да усещам как изтощението се процеждаше обратно в костите ми. Цял ден бяхме газили през снега, а аз не бях спал от нощта в апартамента на Соня.

— Хайде, помисли малко. Какво ще стане според теб, когато онези фрицове навън не се приберат от среднощното си празненство? Колко време ще мине, преди да изпратят един взвод, който да провери къде са се изгубили техните оберлойтнанти?

Вика вече беше получила от Лара това, което й трябваше. Сега тихо говореше с Корсаков в ъгъла — двамата стояха един до друг, осветени от танцуващите пламъци в камината, широкоплещестият брадясал командир на партизаните и неговата малка убийца.

Останалите партизани започнаха да се оправят, да навличат сухите си чорапи и плъстените ботуши, да обръщат последна чаша водка преди дългия поход, който ги очакваше. Момичетата от къщата бяха потънали в задните стаички — сигурно събираха всичко, което можеха да носят, и решаваха накъде да продължат.

— Можем да вземем колите на германците — казах аз, вдъхновен от собствената си идея. — Да оставим момичетата в Питер и…

Както повечето идеи, които смятах за вдъхновяващи, и тази вече не ми се струваше толкова блестяща още преди да стигна до края на второто изречение.

— Да подкараме немски военни джипове към Ленинград — каза Коля. — Да, това е умно. И след като собствената ни армия ни издуха от пътя, някакъв селски казак ще издърпа димящите ни трупове от взривените коли и ще си каже: „Ха! Тези германци са същите като нас!“ Не, лъвче мое, все още няма да се връщаме в Питер. Имаме работа в Новое Кошкино.