Градът на крадците

4

— БОЛШОЙ НОС. Това ми харесва. Кой беше баща ти, Болшой нос?

— Не го знаеш.

— Ако е бил публикуван поет, значи го знам.

— Остави ме на мира.

— Понякога си доста кисел, да ти кажа.

Двамата отново прекосявахме Каменноостровския мост, този път пеша. По средата на моста Коля спря и се подпря на перилата с ръкавиците си, като гледаше надолу по реката към имението на Долгорукови. Дъщерята на полковника вече не се пързаляше по леда, но Коля въпреки това остана загледан натам още малко, все едно се надяваше да излезе на бис.

— Тя ми се усмихна — каза той.

— Не ти се е усмихнала. Какви ги говориш? Дори не погледна към нас.

— Може би ревнуваш, приятелю, но тя определено ми се усмихна. Мисля, че съм я виждал преди, в университета. Все пак имам известна репутация.

— На дезертьор?

Коля се извърна от перилата и ме погледна ядосано.

— Ако още веднъж ме наречеш дезертьор, ще ти избия зъбите.

— Ако се опиташ, ще те намушкам с ножа си в окото.

Коля обмисли това и отново се обърна към реката.

— Ще те поваля, преди да успееш да извадиш ножа — каза той. — Много съм бърз, когато се налага.

Помислих си да извадя ножа веднага, само за да му покажа, че греши, но той вече не изглеждаше ядосан, а аз исках да продължаваме.

Прекосихме моста обратно до брега и се отправихме на юг по улица „Песочная“, така че реката ни остана отдясно, а ръждясалите релси на финландската железопътна линия — отляво. Влаковете бяха спрели още през септември, когато германците обградиха целия град и прекъснаха всички железопътни линии — до Финландия, Москва, Витебск, Варшава и балтийския бряг. Сега релсите бяха изоставени и безполезни. Единствената връзка на града с останалата част от Русия беше по въздуха, а през патрулите на Луфтвафе почти не можеха да се промъкнат наши самолети.

— Разбира се, можем и да избягаме. Но без купони за храна няма да е лесно — той замълча, за да обмисли този проблем. — Момчетата от НКВД не ме притесняват толкова. В армията се казва, че милицията не може да намери и путка в публичен дом. Но без купони за храна… трудна работа.

— Трябва да намерим яйцата — казах му аз.

И двамата крачехме под слънцето и дишахме въздуха единствено защото полковникът беше наредил така; ако отплатата за това помилване беше една дузина яйца, ние щяхме да намерим една дузина шибани яйца. Изобщо не можеше да става дума за преговори или измъкване от това.

— Съгласен съм, че най-доброто решение е да намерим яйцата. Но това не означава, че не мога да разсъждавам и за други варианти. Може би в града не са останали никакви яйца. Какво ще правим тогава? Имаш ли все още роднини в Питер?

— Не.

— И аз. Това е добре. Така трябва да мислим само за собствената си кожа.

По стените на складовете, изтърбушени от бомбардировките, бяха разлепени афиши: „ЗАПИСА ЛИ СЕ КАТО ДОБРОВОЛЕЦ?“ В тази част на града нямаше жилищни сгради и улицата беше пуста, а под безцветното небе не крачеше никой друг. Изглеждаше така, все едно ние двамата сме последните оцелели в тази война — последните защитници на града, които трябваше да го отбраняват от фашистите единствено с моя откраднат нож и предполагаемо бързите юмруци на Коля.

— Имаме най-голям шанс на пазара „Сенной“ — каза Коля. — Преди няколко месеца бях там. Все още имаха масло и сирене, а може би и малко хайвер.

— Тогава защо хората на полковника не могат да намерят яйца?

— Това е черният пазар. Половината стоки са откраднати. Хората търгуват с купоните си за храна и нарушават всякакви закони, както си искат. Никога няма да продадат нещо на някой, който носи униформа. Особено ако е униформа на НКВД.

Това ми се стори разумен довод. Коля започна да си подсвирква някаква фалшива мелодия, която си измисляше в движение, и двамата се отправихме на юг към пазара „Сенной“. Всичко започваше да се подрежда. Не ме застрашаваше екзекуция, поне не веднага. В стомаха ми имаше повече храна, отколкото беше имало през последните няколко седмици, а силният черен чай ми даваше допълнителна жизненост. Усещах краката си достатъчно силни, за да ме отведат навсякъде, където поискам. Все някой някъде имаше една дузина яйца и ние в крайна сметка щяхме да ги открием. Междувременно реших да се насладя на една жива фантазия, в която дъщерята на полковника се пързаляше гола по река Нева, а белият й задник проблесваше на слънцето.

Коля ме плесна по гърба и ми хвърли една мръснишка усмивка, все едно беше погледнал в мислите ми направо през прозрачния ми череп.

— Забележителна девойка, нали? Няма да я върнеш, а?

Не отговорих нещо на това, но Коля явно отдавна беше свикнал да води еднопосочни разговори.

— Тайната, с която можеш да спечелиш всяка жена, е пресметнато пренебрежение.

— Какво?

— Ушаков. Това е цитат от „Дворната хрътка“. О, чакай малко, ти всъщност не си чел „Дворната хрътка“

Коля въздъхна, смазан от безграничното ми невежество.

— Баща ти е бил член на интелигенцията, а ти никак не си интелигентен. Това е малко тъжно.

— Защо не престанеш да говориш за баща ми?

— Радченко, главният герой в романа, е велик любовник. Хората идват при него от цяла Москва, за да го помолят за съвет как да ухажват избраниците си. Той никога не става от леглото, само си лежи и пие чай…

— Като Обломов.

— Изобщо не прилича на Обломов! Защо всички винаги казват „Като Обломов“?

— Защото звучи точно като Обломов.

Коля спря и ме погледна отгоре-надолу. Беше с една глава по-висок от мен и два пъти по-широк в раменете, и точно в момента се извисяваше над мен като застрашителен великан.

— И последният глупак в университета знае, че Гончаров не е и наполовина толкова добър писател, колкото Ушаков. Обломов е едно нищо. Обломов е буржоазен урок по етика — някаква глупава приказка, която трябва да прочетат децата, за да не станат мързеливи. А Радченко — Радченко е един от великите герои в руската литература. Заедно с Расколников, Безухов и не знам, може би Чичиков.

— Плюеш ме.

— Ами, ти заслужаваш да те заплюя.

Обърнах се и продължих на юг. След малко Коля ме настигна и закрачи до мен, колкото и да беше ядосан. Съдбата ни беше събрала един с друг и явно никой не можеше да оспори това. Поне до четвъртък, все едно бяхме женени.

На другия бряг на замръзналата река Нева, поръсена със сняг, се издигаше позлатената камбанария на Петропавловската катедрала, а на върха й все още стоеше златният ангел — макар и да се говореше, че от Вермахта са обещали орден „Железен кръст“ на артилериста, който успее да го свали оттам. Коля кимна към брега от страната на Петроградската крепост.

— Бях зачислен в крепостта, когато бомбардираха зоопарка.

— Чух, че бабуините са се разбягали из целия град, а един сибирски тигър…

— Това са приказки — каза той. — Нито едно животно не успя да избяга.

— Някои може и да са успели. Откъде знаеш?

— Нито едно не избяга. Ако искаш да си разказваш някаква приказка, за да можеш да спиш по-лесно, давай — няма да те спирам, но това е лъжа.

Той се изплю на земята.

— Фрицовете изгориха всичко до основи. Бети, слоницата… много обичах тази слоница. Когато бях малък, винаги ходех при нея. Спомням си как се миеше, как засмукваше вода с хобота си и се пръскаше цялата… Беше толкова грациозна. Човек не би си го помислил, защото беше адски голяма, но наистина беше такава.

— И тя ли умря?

— Ти слушаш ли ме какво ти говоря? Всички животни умряха. Но Бети се мъчи няколко часа. Как стенеше само… Аз бях караул, но ми се искаше да избягам от поста си, за да отида и да я застрелям в сърцето. Просто да се свърши. Не ти пожелавам да слушаш как умира някой слон.

До пазара „Сенной“ имаше много път, може би шест километра — по моста „Литейни“ и покрай Летните градини, където брястовете и дъбовете бяха изсечени с брадви, а после край църквата „Спасителят на кръвта“, с фасадата от емайлирана мозайка и високите куполи с форма на луковица, издигната на мястото, където Гриневицкий беше взривил и себе си, и императора. Колкото по на юг отивахме, толкова повече хора имаше по улиците; всички се бяха навлекли с по три ката един върху друг и се свиваха от вятъра, докато крачеха напред, а лицата им бяха унили, кльощави и бледи от недостиг на желязо. Всички магазини на „Невски проспект“ бяха затворени още преди няколко месеца. Видяхме две жени на шейсет и няколко, които вървяха много близо една до друга и раменете им се докосваха, а те не откъсваха очи от паважа, за да не пропуснат заледеното място, което можеше да ги убие. Един мъж с великолепни моржови мустаци носеше бяла кофа, пълна с черни гвоздеи. Едно момче на не повече от дванайсет години влачеше шейна на въже.

На шейната имаше малко тяло, увито в одеяла, а едно безкръвно босо краче се влачеше след него по отъпкания сняг. Улицата беше преградена с драконови зъби — блокове от железобетон в настръхнали редици, които трябваше да попречат на придвижването на вражеските танкове. На стената имаше афиш с отпечатан надпис: „ВНИМАНИЕ! ТАЗИ СТРАНА НА УЛИЦАТА Е ПО-ОПАСНА, КОГАТО ИМА БОМБАРДИРОВКА.“

Преди войната „Невски“ беше сърцето на града — построен с идеята да съперничи на великите булеварди на Лондон и Париж, с будките по тротоара, в които се продаваха пияни вишни и шоколад, и старците с престилки зад щанда на гастронома „Елисеев“ които отмерваха пушена есетра и черна треска, и часовниковата кула на градския съвет, която се издигаше над цялата врява и непрекъснато подсещаше всички колко закъсняват за следващото нещо в живота си. По булеварда профучаваха черни пакарди и бучаха с клаксоните си, докато носеха членовете на Партията от едно заседание към следващото. Дори ако нямаш пари да си купиш нищо и не отиваш никъде, винаги беше хубаво да се разходиш по „Невски“.

През юни слънцето не залязваше чак до полунощ и никой не искаше да се прибира, докато е светло. Можеше да гледаш най-красивите момичета в Питер, които се взираха през осветените витрини на модерните магазини и очите им преценяваха най-новите рокли, изложени за продажба, за да отгатнат как са строени и да си ги ушият сами у дома, ако успеят да откраднат достатъчно плат от шивашката работилница. И дори никога да не кажеш нищо на тези момичета, дори само да ги гледаш от разстояние…

— Ти си девствен, нали? — попита ме Коля, като прекъсна мислите ми точно на това място с такава свръхестествена прецизност, че ме стресна.

— Кой, аз? — попитах глупаво аз. — Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че никога не си правил секс.

Понякога човек си знае, че няма смисъл да лъже; играта е свършила още преди да започне.

— А на теб какво ти пука?

— Слушай, Лев, защо да не опитаме да станем приятели? Как ти се струва? Ще трябва да останем заедно, докато не намерим тези яйца, така че защо да не се разбираме? Изглеждаш ми интересно момче, може би малко свадливо и малко потиснато, по вашия си еврейски начин, но въпреки това ми харесваш. И ако през цялото шибано време не се дърпаше толкова, може би щях да те науча на нещо.

— За момичетата?

— За момичетата, да. И за литературата. И за шаха.

— Ти на колко си години, на деветнайсет? Защо винаги говориш така, все едно си специалист по всичко?

— На двайсет съм. И не съм специалист по всичко. А само по момичета, литература и шах.

— Само това?

— Мда. И по танци. Танцувам отлично.

— Какво ще заложиш на една партия шах?

Коля ми хвърли един поглед и се усмихна. После въздъхна, а дъхът се издигна на кълбо над главата му.

— Ще ти взема този германски нож.

— А аз какво ще спечеля?

— Нищо няма да спечелиш. Защото няма да победиш.

— Да кажем, че те победя.

— Имам още стотина грама от онзи салам…

— Сто грама салам за германски пилотски нож? Няма да стане.

— Имам и едни снимки…

— Какви снимки?

— Снимки на момичета. Французойки. Ще научиш някои работи, които ще ти потрябват.

Снимките на французойки ми изглеждаха като залог, за който си струва да играя. Не се тревожех, че ще загубя ножа. В Питер имаше много хора, които можеха да ме бият на шах, но аз ги познавах всичките. Баща ми беше станал градски шампион още като студент; всяка седмица в четвъртък и неделя ме водеше със себе си в шахматния клуб „Спартак“ в Двореца на пионерите. Когато бях на шест години, треньорът в клуба беше заявил, че имам талант. В продължение на няколко години бях един от най-добрите млади играчи, като печелех разни лентички и медали на турнири в цялата Ленинградска област. Баща ми се гордееше с мен, въпреки че беше твърде заклет бохем, за да си признае, че се вълнува от състезанията, и никога не ми позволяваше да показвам наградите си в апартамента.

Когато станах на четиринайсет години, напуснах клуба. Вече бях разбрал, че съм добър шахматист, но никога няма да стана велик. Някои мои приятели в „Спартак“, които редовно бях побеждавал по-рано, вече отдавна ме бяха задминали и бяха напреднали до нива, до които никога нямаше да достигна, колкото и партии да изиграя, колкото и книги да прочета, колкото и шахматни задачи да реша наум в леглото си вечер. Все едно бях добре обучен изпълнител на пиано, който знае кои клавиши трябва да натисне, но от него никога няма да излезе истинска музика. Един блестящ играч разбира играта по начин, който дори не може да обясни; той анализира дъската и осъзнава как трябва да подобри позицията си още преди мозъкът му да измисли обяснение на хода, с който ще го направи.

Аз просто не притежавах тези инстинкти. Баща ми се разочарова, когато се отказах от шаха, но на мен не ми беше мъчно. Беше ми много по-приятно да играя шах, без да се притеснявам за коефициента си в градското класиране.

Коля спря пред кафе „Квисисана“ и се загледа през една витрина, покрита с лепенки на кръст. Ресторантът беше празен, всички маси бяха изнесени и бяха останали само линолеумът на пода и дъската на стената, на която с тебешир бяха написани специалитетите за август.

— Веднъж доведох тук едно момиче на вечеря. Най-добрите агнешки котлети в града.

— А после я заведе у дома, за да я любиш? — осведомих се аз.

Казах го с дълбок сарказъм, но веднага се изплаших, че беше направил точно това.

— Не — отвърна Коля, като се огледа във витрината и прибра един непокорен рус кичур обратно под черния си калпак. — Вече бяхме правили любов, преди да отидем на вечеря. След вечеря отидохме да пием по едно в „Европа“. Тя беше луда по мен, но аз харесвах повече една нейна приятелка.

— Тогава защо не заведе на вечеря нейната приятелка?

Коля се усмихна снизходително като висшестоящ, търпелив и внимателен с простодушния си подчинен.

— Пресметнато пренебрежение. Ти наистина имаш нужда от уроци.

Двамата продължихме по „Невски“. Беше един следобед, но зимното слънце вече се спускаше ниско над западния хоризонт и сенките ни се удължаваха пред нас.

— Да започнем от най-лесното — каза той. — Има ли някое момиче, което харесваш?

— Няма никоя специална.

— Кой е казал, че трябва да е специална? Ти си девствен — трябват ти две топли бедра и пулс, а не Тамара Карсавина.

— Има една Вера, която живее в моя блок. Но тя харесва едно друго момче.

— Добре. Първата стъпка е да не мислим за другото момче. Да мислим само за Вера. Какво специално има в нея? Защо я харесваш?

— Не знам. Живее в моя блок.

— И това е нещо. Какво друго?

— Свири на виолончело.

— Прекрасен инструмент. Какъв цвят са очите й?

— Не знам.

— Значи не я харесваш. Ако не знаеш какъв цвят са очите й, не я харесваш.

— Харесвам я, но тя харесва само Гриша Антоколски. Какъв смисъл има тогава?

— Много добре — каза Коля, търпелив като светец. — Значи си мислиш, че я харесваш, защото тя не те харесва. Това е съвсем разбираемо, но аз ти казвам, че не я харесваш. Нека да забравим за Вера.

Да забравя за Вера не ми се струваше чак толкова трудно. Бях прекарал последните три години, като се опитвах да си представя как изглежда гола, но това беше само защото живееше на два етажа по-надолу и защото веднъж, в басейна на Младежкия дом, бях видял зърната на гърдите й, когато презрамките на банския й костюм се смъкнаха на раменете. Ако Вера не се беше паникьосала и не беше паднала пред портала на „Киров“, нямаше да обикалям по улиците на Питер в компанията на един побъркан дезертьор и да търся яйца. Тя дори не се обърна да ме погледне, когато ме хванаха войниците. Сигурно се беше натискала с Гриша по тъмните коридори на „Киров“, докато аз бях заключен в „Крести“.

— Дъщерята на полковника беше хубава. Тя ми харесва.

Коля ме погледна развеселено.

— Да, дъщерята на полковника е хубава. И аз одобрявам твоя оптимизъм. Но тя не е за теб.

— И за теб не е.

— Може и да грешиш. Само ако беше видял как ме погледна…

Двамата минахме покрай няколко малки момчета със стълби и кофи вар, които заличаваха табелите с имената на улиците и номерата на сградите. Коля спря и ги изгледа.

— Ей! — провикна се той към най-близкото момче.

Момчето беше навлечено с толкова много пластове вълна, че изглеждаше дебело — поне докато не видиш опънатата кожа на лицето му и лъскавите му черни очи, под които имаше дълбоки сенки като на старец. В града почти не бяха останали толкова малки деца; повечето бяха евакуирани още през септември. Останалите обикновено бяха много бедни — повечето от тях бяха сираци от войната, които нямаха роднини на изток.

— Какво правите, по дяволите? — попита го Коля.

Той се обърна към мен, потресен от тази проява на неуважение.

— Малките копеленца вандалстват на Проспекта. Ей! Момче!

— Намисли си едно желание и ме дръпни за пишката — посъветва го момченцето с черните очи, докато продължаваше да заличава с вар номера на вратата на едно часовникарско ателие.

Дори Коля беше скандализиран от тези думи. Той се приближи до момчето, сграбчи го за раменете и го обърна към себе си.

— Ей, момченце, говориш с войник от Червената армия.

— Коля… — започнах аз.

— Какво си мислиш, че правите тук? Играеш си с малките циганчета, докато…

— По-добре да ме пуснеш — каза му момченцето.

— А сега ме заплашваш, така ли? От четири месеца стрелям по германците, а ти ме заплашваш?

— Коля! — повторих аз, този път по-силно. — Те имат заповеди. Ако фрицовете влязат в града, така няма да знаят къде отиват.

Коля погледна първо момчето с черните очи, после варосаните табели на улицата и накрая мен.

— Откъде знаеш?

— Преди два дни и аз правех същото.

Коля пусна момченцето, което го изгледа заплашително, обърна се и продължи работата си.

— Това е адски хитро — отбеляза Коля.

После двамата продължихме към пазара „Сенной“.