Градът на крадците

14

ВЪПРЕКИ ТРУДНОТО НАЧАЛО НЕ ни трябваше много време да се сдобрим с момичетата. И те имаха нужда от нас, както ние от тях.

От два месеца не бяха разговаряли с други руснаци, нямаха радио и изгаряха от желание да чуят новини за войната. Когато разбраха за победите край Москва, Галина — младата брюнетка — се усмихна на сестра си, Нина, и кимна, все едно беше предвиждала точно това. Момичетата ни разпитваха за Ленинград, но не се интересуваха колко души са загинали през декември или по колко хляб се полагаше на човек на месец. Малките селца, в които бяха родени, бяха пострадали още повече от Питер, така че разказите за страданието на непокорния град само ги отегчаваха. Вместо това искаха да знаят дали Зимният дворец все още е невредим (беше), дали са преместили статуята на Медния ездач (не бяха) и дали някакъв определен магазин на „Невски проспект“ който очевидно беше прочут с това, че в него се продаваха най-хубавите обувки в Русия, беше оцелял в обсадата (нито аз, нито Коля знаехме или ни пукаше за това).

Не им задавахме твърде много въпроси. Знаехме каква е тяхната история, дори без да разпитваме за подробностите. Мъжете от техните градчета бяха избити. Много от младите жени бяха изпратени на запад, за да работят като робини в германските фабрики. Други бяха избягали на изток и бяха изминали пеша стотици километри, с бебетата и семейните икони на ръце, с надеждата да се движат по-бързо от Вермахта. Но на най-хубавите момичета не беше разрешено да заминат със сестрите си на запад или на изток.

Те бяха запазени за наслада на нашествениците.

Всички седяхме на пода до камината. Чорапите и ръкавиците ни бяха подредени върху нея, за да се стоплят и изсушат. В замяна на информацията момичетата ни наляха чаши горещ чай и ни дадоха филии черен хляб и два печени картофа. Картофите бяха разрязани наполовина. Коля отхапа от своя картоф и ме погледна. Аз също отхапах и погледнах към Галина, с нейното кръгло мило лице и пълните й ръчички. Тя беше седнала с гръб към каменния ръб на камината, пъхнала ръце под голите си крака.

— Това масло ли е? — попитах аз.

Тя кимна. Картофите имаха вкус на истински картофи, а не на прерасналите, сбръчкани, горчиви бучки, които дъвчехме в Питер. На пазара „Сенной“ един такъв картоф с масло и сол се разменяше за три ръчни гранати или чифт подплатени кожени ботуши.

— Носят ли понякога яйца? — попита Коля.

— Веднъж — отговори Галина. — Направихме ги на омлет.

Коля се опита да улови погледа ми, но аз не се интересувах от нищо друго освен от картофа с масло в ръцете ми.

— Имат база наблизо, така ли?

— Офицерите са настанени в една къща до езерото — отговори Лара.

Лара беше момичето, което приличаше на чеченка, но всъщност се оказа половин испанка.

— В Новое Кошкино — добави тя.

— Това е град, така ли?

— Да. Аз съм оттам.

— И офицерите със сигурност имат яйца?

Този път вдигнах поглед към него. Бях решил да дъвча картофа много бавно, така че преживяването да продължи по-дълго. Имахме късмет с вечерята два дни поред — вчера беше супата от Любима, а сега тези картофи. Не очаквах късметът ни да проработи за трети път. Затова дъвчех внимателно и не откъсвах очи от Коля в очакване да измисли нещо глупаво.

— Не знам дали точно в момента имат яйца — отговори Лара, като се позасмя. — Толкова ли ти се ядат яйца?

— Да — отговори той и се усмихна в отговор, така че на бузите му се появиха трапчинки.

Коля знаеше точно как да се усмихва, така че да показва трапчинките си в най-добра светлина.

— Още от юни ми се ядат яйца. Защо иначе сме тук според вас? Търсим яйца!

Момичетата се засмяха на тази странна шега.

— Партизаните ли организирате? — попита Лара.

— Не можем да говорим за заповедите си — каза Коля. — Но нека просто да кажем, че тази зима ще се стори много дълга на фрицовете.

Момичетата се спогледаха, без да се впечатлят от тези хвалби. Бяха виждали Вермахта по-отблизо, отколкото Коля; бяха си съставили собствено мнение кой ще спечели войната.

— Колко далеч е това Новое Кошкино? — попита той.

Лара сви рамене.

— Не е далеч. Шест-седем километра.

— Това може да е добра цел — каза ми той, като дъвчеше черен хляб с театрално нехайство. — Да очистим няколко офицери от Вермахта и да оставим бригадата без глава.

— Те не са от Вермахта — каза Нина.

Нещо в гласа й ме накара да погледна към нея. Не беше страхливо момиче, но думите, които произнасяше, я плашеха. Сестра й Галина гледаше вторачено в огъня, прехапала долната си устна.

— Те са от Айнзацгрупен.

От юни насам всички руснаци бяха преминали ускорен курс по немски език. За няколко дни във всекидневния ни речник бяха влезли десетки нови думи: „Хайнкел“ и „Юнкерс“ блицкриг и Гестапо, Вермахт и Луфтвафе и всякакви други сложни съществителни имена, които се пишеха с главна буква. Когато за пръв път чух за Айнзацгрупен, думата не ми звучеше толкова злокобно, колкото някои от другите. Приличаше ми на фамилията на някакъв придирчив счетоводител от лошо написана театрална комедия от миналия век. Но вече не ми се струваше смешна — не и след всички статии, които бях прочел, репортажите по радиото и подслушаните разговори. Айнзацгрупен бяха нацистките отряди на смъртта — убийци, набирани един по един от частите на редовната армия, Вафен-СС и Гестапо заради бруталната си ефективност и чистата си арийска кръв. Когато германците нахлуваха в някоя страна, след бойните части се движеха Айнзацгрупен и чакаха територията да бъде завладяна, преди да се заемат с лова на своите жертви: комунистите, циганите, интелектуалците и, разбира се, евреите. Всяка седмица „Правда“ и „Червена звезда“ публикуваха нови и нови снимки на изкопи, в които бяха натрупани избити руснаци — застреляни в тила, след като бяха принуждавани да изкопаят собствените си масови гробове. В редакциите на вестниците сигурно се водеха дебати на високо равнище дали да поместват тези снимки, които можеха да навредят на бойния дух на нацията. Но колкото и да бяха ужасяващи, от тези снимки имаше полза: на всички ставаше кристално ясно, че това ще бъде и нашата съдба, ако загубим войната. Ето за това воювахме.

— Значи тук вечер идват офицери от Айнзацгрупен? — попита Коля.

— Да — отговори Нина.

— Не знаех, че се занимават с артилерийски обстрел — обадих се аз.

— Обикновено не го правят. Но това е някаква игра. Обзалагат се. Целят се в различни сгради в града, а пилотите на бомбардировачите им докладват какво са улучили. Затова ви попитахме за Зимния дворец. Всички искат да ударят него.

Спомних си за поразения „Киров“, за Вера Осиповна и за близнаците Антоколски и се запитах дали бяха смазани от падащите стени, или бяха оцелели само за да бъдат затрупани от великанските железобетонни панели и да умрат бавно, задушени от дима и газта сред руините, като се молят някой да им помогне. Може би бяха загинали, защото някакъв германец в гората, докато си беше подавал манерка с шнапс и се беше шегувал с колегите си офицери, беше дал грешни координати на младия артилерист и седемнайсет- сантиметровите снаряди, предназначени за Зимния дворец, вместо това се бяха стоварили върху моя грозен и сив жилищен блок.

— Колко идват?

Нина погледна към другите момичета, но никоя от тях не отвърна на погледа й. Галина чоплеше някаква невидима коричка на ръката си. Една от цепениците в огъня се катурна от желязната решетка и Лара взе ръжена, за да я натика обратно в дъното на камината. Олеся, която беше вързала косата си на две опашки, не беше казала нито дума, откакто бяхме влезли в къщата. Така и не разбрах дали беше срамежлива, няма по рождение, или някой от Айнзацгрупен й беше отрязал езика. Тя събра празните ни чинии и чашите от чая и ги изнесе навън.

— Зависи от вечерта — отговори най-сетне Нина.

Говореше небрежно все едно ставаше дума за игра на карти.

— Понякога не идва никой. Понякога са двама, понякога четирима. Понякога и повече.

— С кола ли идват?

— Да, да, разбира се.

— И остават през цялата нощ?

— Понякога. Обикновено не.

— И никога не идват през деня?

— Само един или два пъти.

— В такъв случай, прощавайте за въпроса, но какво ви спира да не си тръгнете?

— Мислиш ли, че е толкова лесно? — попита го Нина, раздразнена както от въпроса, така и от онова, което се подразбираше от него.

— Не казвам, че е лесно — отговори Коля. — Но двамата с Лев тръгнахме от Питер призори и ето че вече сме тук.

— Тези германци, с които воювате и които вече са превзели половината ни страна — мислиш ли, че са глупави? Мислиш ли, че щяха да ни оставят тук сами, ако можехме просто да отворим вратата и да отидем пеша до Питер?

— Но защо не? Защо да не можете?

Виждах какво причиняваха неговите въпроси на момичетата — разгневеният поглед на Нина и засраменият поглед на Нина, сведен към меките й бели ръце. Познавах Коля едва от няколко дни, но вярвах, че той наистина беше любопитен да узнае отговора, а не искаше да тормози момичетата с този разпит. Но въпреки това ми се искаше да беше млъкнал.

— Кажи им за Зоя — каза Лара.

Нина сякаш се ядоса от това предложение. Сви рамене и не каза нищо.

— Те си мислят, че сме страхливи — добави Лара.

— Не ме интересува какво си мислят — каза Нина.

— Добре, тогава аз ще им кажа. Тук имаше още едно момиче, Зоя.

Галина се изправи, приглади нощницата си и излезе от голямата стая. Лара не й обърна внимание.

— Германците я обожаваха. За всеки мъж, който идваше заради мен, заради нея идваха шестима.

Безцеремонният начин, по който го разказваше Лара, караше всички ни да се чувстваме неудобно. Нина очевидно искаше да излезе от стаята, както другите момичета, но остана на мястото си, а очите й се стрелкаха насам-натам — навсякъде, но не и към Коля и мен.

— Беше на четиринайсет. И майка й, и баща й бяха членове на Партията. Не знам с какво точно се занимаваха, но предполагам, че е било нещо важно. Айнзацгрупен ги намериха и ги застреляха направо на улицата. После обесиха труповете на една улична лампа, така че всички в града да видят какво се случва с комунистите. Докараха Зоя тук по същото време като нас, в края на ноември. Преди това имаше други момичета. След няколко месеца им омръзваме, нали разбирате.

Но Зоя им беше любимка. Беше толкова мъничка и толкова се страхуваше от тях. Според мен точно това им харесваше. Всички й казваха: „Не се тревожи, няма да ти направя нищо лошо, ще те пазя от другите“, такива неща. Но тя беше видяла майка си и баща си, обесени на уличната лампа. Всеки от тези мъже, които я пипаха, можеше да е онзи, който беше застрелял майка й и баща й или да беше заповядал да ги застрелят.

— Всяка от нас си има история — обади се Нина. — Но тя изпадна в паника.

— Да, тя изпадна в паника. Беше само на четиринайсет; изпадна в паника. При теб е различно; ти имаш сестра си. Ти не си сама.

— Тя имаше нас.

— Не — каза Лара. — Не е същото. Всяка нощ, след като си тръгнат, тя плачеше. Имам предвид с часове, докато заспи, а понякога изобщо не заспиваше. През първата седмица се опитвахме да й помагаме. Седяхме при нея, държахме я за ръката, разказвахме й всякакви неща само и само да спре да плаче. Но беше невъзможно. Опитвали ли сте се да успокоите бебе, което има температура? Пробвате всичко: държите го на ръце, люлеете го, пеете му, давате му нещо хладно за пиене; но няма значение, нищо не върши работа. Тя не спираше да плаче. И след една такава седмица вече не ни беше жал за нея. Започнахме да се ядосваме. Нина е права: всяка от нас си има история. Всяка от нас е загубила близки. Нито една от нас не можеше да спи, докато Зоя плачеше. На втората седмица, през която беше тук, спряхме да й обръщаме внимание. Ако тя беше в едната стая, ние отивахме в другата. Тя знаеше, че й се сърдим — не каза нищо, но знаеше. И спря да плаче. Все едно изведнъж беше решила, че стига толкова. През следващите три дни си мълча, вече не плачеше и не говореше с никого. А на четвъртата сутрин беше изчезнала. Дори не бяхме разбрали за това, докато не пристигнаха офицерите. Влязоха с танцова стъпка, пияни, като пееха нейното име. Мисля, че се обзалагаха и който победи, получаваше Зоя пръв. Водеха си приятели от други части, за да я видят, снимаха я. Но вече я нямаше и те, разбира се, не ни повярваха. Казахме им, че нямаме представа къде е, но и аз да бях, нямаше да повярвам. Надявам се, че щяхме да ги излъжем, ако знаехме. Надявам се, че щяхме да го направим заради нея. Но не съм сигурна.

— Естествено, че щяхме да го направим — каза Нина.

— Не знам. Както и да е. Те отидоха да я търсят, Абендрот и останалите. Той им е нещо като… не знам точно какви са им чиновете. Майор?

Лара погледна към Нина, която сви рамене.

— Мисля, че е майор — продължи Лара. — Не е най-възрастният от тях, но той дава заповедите. Сигурно е добър в това, което прави. И тя винаги беше първо за него, всеки път, когато идваше — дори да бяха довели някой полковник от друго място, той я вземаше за себе си. Когато свършваше с нея, идваше да седне до камината и да си пие сливовия шнапс. Винаги пие сливов шнапс, нищо друго. Говори руски перфектно. И френски — живял е две години в Париж.

— Преследвал е водачите на Съпротивата — каза Нина. — Един от другите ми каза. Бил е толкова добър, че са го направили най-младия майор в Айнзацгрупен.

— Обича да играе шах с мен — продължи Лара. — Аз играя сносно. Абендрот ми дава царица предимство, понякога дори царица и пешка и аз никога не издържам повече от двайсет хода срещу него дори когато е пиян, а той обикновено е пиян. А когато съм… когато съм заета, той подрежда дъската и играе сам срещу себе си.

— Той е най-лошият от всички — каза Нина.

— Да. Отначало не смятах така. Но след Зоя, да, той наистина е най-лошият от всички. И така, те докараха кучетата си, тръгнаха по следите и отидоха в гората, за да я намерят. Отне им само няколко часа. Тя не беше стигнала далеч. Беше толкова слаба… Поначало си беше мъничка, а откакто беше тук, не беше яла почти нищо. И те я върнаха обратно. Бяха й разкъсали всичките дрехи. Приличаше на диво зверче, мръсна, с паднали листа в косата, насинена по цялото тяло, където я бяха удряли. Бяха й завързали китките и глезените. Абендрот ме накара да донеса триона от навеса за дърва. Зоя ми беше взела палтото и ботушите, когато беше избягала, и те бяха решили, че аз съм й помагала. Той ми каза да донеса триона. Не знам какво си мислех, но не си мислех, че… Може би съм си мислела, че ще го използват да срежат въжето. Може би нямаше да й направят нищо лошо, защото толкова я харесваха.

Чух сподавен вик и погледнах към Нина, която разтъркваше челото си с ръка, притисната към очите, стиснала здраво устни, за да не се разкрещи.

— Четирима от тях я хванаха за ръцете и за краката. Тя не се съпротивляваше, поне отначало. Как можеше да се бори с тях? Сигурно нямаше и четирийсет килограма… Мислеше си, че ще я убият, и нямаше нищо против; искаше да я убият, нямаше търпение. Но те не я убиха. Абендрот ме накара да му дам триона. Не го взе от ръцете ми; накара ме да го сложа в неговите ръце. Искаше да знам, че аз… аз съм му го дала. Всички бяхме в тази стая, Нина и Галина, и Олеся, и аз. Накараха ни да останем. Искаха да гледаме — това беше наказанието за нас. Всички германци пушеха — бяха я търсили на студа и сега бяха запалили цигари, след като се бяха върнали, — така че цялата стая беше пълна с техния пушек. Зоя изглеждаше спокойна, все едно ще се усмихне. Вече беше толкова далеч от тях, че не можеха да я пипнат. Но тя се лъжеше. Абендрот клекна до нея и прошепна нещо на ухото й. Не знам какво й каза. После взе триона за дърва, опря зъбците на острието в нейния глезен и започна да реже. Зоя… Може би ще живея дълго, съмнявам се, но може би ще живея дълго и никога няма да забравя този писък. Държаха я четирима силни мъже, а тя беше само кожа и кости, но започна да се бори с тях, сега вече започна да се бори с тях, и се виждаше как те напрягат сили, за да я удържат. Той й отряза единия крак и се зае с другия. Единият от германците избяга от стаята… помниш ли, Нина? Забравила съм как се казваше. Но той никога повече не дойде тук. Абендрот отряза и другия й крак, а Зоя не спря да пищи. Помислих си, че това е, никога повече няма да бъда нормална, след като съм видяла това, това вече е прекалено, това е прекалено. Но после той се изправи и цялата му униформа беше в нейната кръв — кръвта й беше по ръцете, по лицето му, — и ни се поклони. Помниш ли? Все едно ни беше изнесъл някакво представление. И каза: „Ето това се случва с малките момичета, които бягат.“ После всички си тръгнаха, това беше, оставиха ни с дима от цигарите си и Зоя, която стенеше на пода. Опитахме се да превържем краката й, да спрем кръвта, но нямаше как.

Когато Лара свърши, къщата беше притихнала. Нина тихо хлипаше и си бършеше носа с опакото на ръката. В камината припука една възлеста цепеница и нагоре по комина излетя дъжд от искри. Клоните на бориките драскаха по дървените плочи на покрива. Далеч на запад падаха бомби, но се усещаха повече като вибрация, отколкото като шум — потрепваха прозорците, подрънкваше чашата за вода.

— В полунощ ли идват? — попита Коля.

— През повечето нощи — да.

Порцелановият часовник на камината показваше, че имаме шест часа. Тялото ми беше съсипано от цял ден газене през снега, но аз знаех, че няма да мога да заспя — не и след като бях чул историята за Зоя, не и когато тук скоро щяха да пристигнат офицерите от Айнзацгрупе.

— Утре сутринта — каза Коля на Лара и Нина — искам всички да тръгнете към града. Ще ви дам един адрес, където ще можете да се настаните.

— Тук сме на по-сигурно място, отколкото в града — каза Нина.

— Не и след тази нощ.