Градът на крадците

13

ПОЕХМЕ С УСКОРЕНА КРАЧКА през брезовата гора — железопътната линия беше от лявата ни страна, а слънцето бързо пропадаше към хоризонта. Коля не беше казал нито дума, откакто си тръгнахме от поляната с мъртвите кучета. Разбрах, че се тревожи за времето; беше преценил погрешно с каква скорост ще прекосяваме заснежения терен, а отклонението ни беше съсипало всякакви шансове да стигнем до Мга преди мръкване. Студът вече беше по-опасен от германците, а температурата падаше бързо. Ако не откриехме подслон, щяхме да умрем.

Не бяхме виждали друго човешко същество, откакто се бяхме разделили с татарския сержант, и заобиколихме отдалеч изоставените гари на Колония Янино и Дубровка. Дори от двеста метра разстояние видяхме съборената статуя на Ленин пред гара Дубровка и думите, изписани с черен спрей на бетонната стена: „STALIN IST TOT! RUSSLAND IST TOT! SIE SIND TOT!“

В три следобед слънцето се спусна зад хълмовете на запад и сивите облаци, надвиснали в небето, се обагриха в оранжево. Чух вой на самолетни двигатели и вдигнах очи, за да видя четири бомбардировача „Месершмит“, които бързаха към Ленинград — толкова високо над нас, че изглеждаха безобидни като мушици. Запитах се кои сгради щяха да сравнят със земята или щяха да ги свалят нашите момчета от земята или пилотите от въздуха. Въпросът ми се струваше невероятно абстрактен — все едно се водеше нечия друга война. Където и да пуснеха бомбите си, нямаше да е върху мен. Когато осъзнах какво си мисля, ме обзе пристъп на вина. Какво себично лайно бях станал само.

Минавахме покрай Березовка — за пръв път бях чул това име през септември, когато Червената армия се беше сблъскала с Вермахта недалеч от селото. Според вестниците нашите момчета се бяха сражавали с величествена смелост и блестящи тактически умения, като бяха надхитрили германските командири и бяха вбесили самия Хитлер, който следеше всяка маневра от военния си щаб в Берлин. Но всички в Ленинград знаеха как да четат статиите във вестниците. Руските военни части винаги бяха „спокойни и решителни“ а германците винаги бяха „зашеметени от яростната ни съпротива“ — тези фрази бяха задължителни. Ключовата информация се намираше към края на всяка статия, скрита някъде в последния абзац. Ако нашите се бяха „оттеглили, за да съхранят бойната си сила“, значи бяхме изгубили сражението; ако войниците „с радост се бяха пожертвали, за да отблъснат вражеските нашественици“, значи бяха избити до крак.

При Березовка бяха избити до крак. Според вестниците селото беше прочуто със своята църква, построена по лична заповед на самия Петър I, и с един мост, на който Пушкин беше предизвикал свой съперник на дуел. Тези забележителности вече ги нямаше. Березовка вече я нямаше. Над снега се издигаха само няколко стени, почернели от огъня; ако не бяха те, нямаше да е останала никаква следа, че селото някога е съществувало.

— Глупаци — каза Коля, докато заобикаляхме овъглените останки от селището.

Вдигнах очи към него, защото не бях сигурен кого имаше предвид.

— Германците. Мислят си, че са много ефикасни — най-добрата военна машина, създавана някога. Но ако погледнеш историята, ако прочетеш учебниците, най-добрите завоеватели винаги са оставяли на враговете си възможност да се измъкнат. Когато те напада Чингиз хан, имаш избор: дали да се биеш с него и да ти отсекат главата, или да се предадеш и да му плащаш данъци. Това не е труден избор. А с германците имаш избор дали да се биеш с тях и да те убият, или да се предадеш и да те убият. Можеха да обърнат половината от тази страна срещу другата половина, но им липсва финес; те просто не разбират руската душа, а горят всичко наред.

Общо взето, Коля имаше право, но според мен нацистите не се интересуваха от възможността да ни завладеят с финес. Те не искаха да променят начина на мислене на никого от нас — поне на никого от по-нисшите раси. Руският народ беше мелез, пръкнат от ордите на викингите и хуните, изнасилвани от поколения авари и хазари, кумани и печенеги, монголци и шведи, сред които се множаха цигани, евреи и предприемчиви турци. Ние бяхме родени от хиляди изгубени сражения и поражението беше оставило дълбок отпечатък в душите ни. Вече не заслужавахме да съществуваме. Германците вярваха в мъдростта на присмехулниците от теорията на Дарвин — всичко живо трябваше да се адаптира или да загине. Самите те се бяха адаптирали към бруталната действителност; ние, пияните мелези от руските степи, не бяхме успели да го направим. Затова и бяхме обречени, а германците просто изпълняваха ролята, която им беше отредена в човешката еволюция.

Но аз не казах нито едно от тези неща. Казах само:

— На французите са им оставили възможност да се измъкнат.

— Всички французи, които са имали топки, са загинали на път към дома от Москва през 1812 година. Какво, да не мислиш, че се шегувам? Слушай, преди сто и трийсет години те са имали най-добрата армия в света. А сега са курвите на Европа — само чакат да дойде и да ги изчука всеки, който се е надървил. Да не би да греша? И какво се е случило с тях? Бородино, Лайпциг, Ватерло. Помисли си. Смелостта просто е заличена от генетичния им материал. Техният малък гений Наполеон е кастрирал цялата им страна.

— Започна да се стъмва.

Той хвърли поглед към небето и кимна.

— Ако се наложи, можем да си изкопаем землянка и да дочакаме утрото в нея.

Коля ускори допълнително и без това ускорената ни крачка и аз разбрах, че няма да мога да поддържам това темпо. Супата от снощи се беше превърнала в прекрасен спомен; хлябът, който ни беше подарил сержантът, беше погълнат още преди обед. Сега всяка крачка ми костваше усилия, все едно ботушите ми бяха подплатени с олово.

Вече беше толкова студено, че го усещах в зъбите си; евтините ми пломби се свиваха при особено ниски температури. За сметка на това не си усещах пръстите на ръцете, макар че носех дебели вълнени ръкавици и бях натъпкал ръцете си в джобовете на палтото.

Не усещах и върха на носа си. Това щеше да е голям майтап — бях прекарал по-голямата част от пубертета си, като си мечтаех за по-малък нос, а след още няколко часа в гората щях да остана съвсем без него.

— Да си изкопаем землянка? С какво? Да не носиш лопата?

— Нали все още имаш две ръце? И нож.

— Трябва да се приберем на закрито.

Коля театрално се огледа на всички страни в притъмняващата гора все едно в дънера на някой от боровете можеше да има скрит таен вход.

— Няма закрито — каза той. — Вече си войник, защото си с мен, а войниците могат да спят навсякъде, където си затворят очите.

— Това е прекрасно. Но трябва да се приберем на закрито.

Той сложи ръката си на гърдите ми и аз си помислих, че може да ми е ядосан, обиден от нежеланието ми да посрещна зимната нощ на открито. Но след миг разбрах, че той не ми се караше; караше ме да спра неподвижно. После посочи с брадичката си към локалното шосе, което минаваше успоредно на железопътната линия. Шосето беше на няколкостотин метра разстояние и сенките ставаха все по-дълбоки, но все още беше достатъчно светло, за да различа един руски войник, застанал с гръб към нас, с пушка на рамото.

— Партизанин? — прошепнах аз.

— Не, този е от редовната армия.

— Може би сме превзели Березовка обратно. С контраатака?

— Може би — прошепна Коля.

Приближихме се до пазача, като стъпвахме бавно и внимателно. Не знаехме никакви пароли, а нито един човек, въоръжен с пушка, нямаше да изчака да види дали наистина сме руснаци.

— Другарю! — провикна се Коля, когато стигнахме на петдесет метра от него, и вдигна ръце над главата си.

Аз също вдигнах ръце.

— Не стреляй! Имаме специални заповеди!

Пазачът не се обърна. През последните месеци много войници бяха оглушали; експлозиите на снарядите бяха спукали хиляди тъпанчета. Двамата с Коля се спогледахме и се приближихме още малко. Войникът стоеше до коленете в снега. Беше прекалено неподвижен. Нито един жив човек не беше в състояние да стои като статуя на този свиреп студ. Завъртях се на пета, за да огледам гората зад нас — бях убеден, че това е капан. Не помръдваше нищо друго, освен клоните на брезите, разлюлени от вятъра.

Двамата стигнахме до войника. Едно време сигурно е бил истинско страшилище, с изпъкналото си чело и китките, дебели като дръжки на брадви. Но беше мъртъв поне от няколко дни, кожата му беше бяла като хартия и изглеждаше прекалено опъната на черепа, готова да се разцепи. На скулата му, точно под лявото око, имаше спретната малка дупка от куршум, поръбена със замръзнала кръв.

На врата му с тел беше провесена дървена табела, на която с черен маркер беше написано: „PROLETARIER ALLER LAENDER, VEREINIGT EUCH!“ Не знаех немски, но познавах това изречение — както и всяко друго момче и момиче в Русия, което беше понесло безкрайни часове уроци по диалектически материализъм: „Пролетарии от всички страни, обединявайте се!“

Свалих табелата от врата на мъртвия войник, като внимавах да не го порежа по лицето със замръзналата тел, и я хвърлих встрани. Коля откачи ремъка на пушката и я разгледа: беше винтовка „Мосин-Наган“ с изкривен ударник. Той се опита да зареди няколко пъти, поклати глава и я пусна на земята. Войникът имаше и кобур на кръста, в който се виждаше пистолет „Токарев“; в ръкохватката на пистолета имаше отвор, през който беше прокарана кожена каишка, закачена за кобура. Значи убитият беше офицер — пистолетите не бяха за стрелба по германците, а по руснаците, които отказваха да тръгнат в атака.

Коля измъкна пистолета, развърза каишката, погледна ръкохватката от долната страна и видя, че нямаше пълнител. Скобите на колана на офицера, в които се носят пълнители, също бяха празни. Коля разкопча палтото на мъжа и намери това, което търсеше: торбичка от зебло с кожени връзки и метална катарама.

— Понякога нощем ги слагаме под палтото — каза той, като отвори торбичката и извади три пълнителя от нея. — Катарамата е прекалено лъскава и отразява светлината на луната.

Той зареди един от пълнителите и дръпна затвора. След като се убеди, че пистолетът работи както трябва, го прибра в джоба на палтото си заедно с допълнителните амуниции за него.

Опитахме се да измъкнем мъртвеца от снега, но той беше замръзнал на мястото си, като вкоренено дърво. Здрачът вече изпиваше всички цветове от гората; над нас почти се беше спуснала нощта; нямахме повече време за трупове.

Продължихме бързо на изток, вече по-близо до релсите, като се надявахме евентуалните германци в ледената гора да се придвижват с превозни средства, които лесно ще чуем отдалеч. Враните бяха замлъкнали, а вятърът беше утихнал. Чуваха се само ботушите ни, които потъваха в снега, и далечният неравен ритъм на снарядите, които се сипеха около Питер. Опитах се да скрия лицето си зад вълнения шал и яката на палтото, така че топлината на дъха ми да загрява бузите ми. Коля удряше ръцете си една в друга и беше нахлупил черния си калпак толкова ниско, че очите му бяха почти скрити зад него.

На няколко километра източно от Березовка стигнахме до някакво голямо стопанство с ниски каменни огради, които пресичаха вълнистите заснежени полета. Сред полето бяха изоставени бали слама, големи като ледени иглута — жътвата беше прекъсната, а работниците бяха избягали на изток или вече бяха мъртви. В далечния край на стопанството имаше стара каменна сграда, пазена от северния вятър от горичка борики, високи по петдесет метра. През двукрилните прозорци се процеждаше светлина от запален огън, топла и златиста, и заливаше снега пред къщата. От комина се виеше черен пушек, който едва се различаваше като къдрица на фона на тъмносиньото небе. Къщата изглеждаше като най-уютното място на света, все едно беше ловната резиденция на някой любим генерал на императора, отоплена и добре заредена за Коледа с любимите деликатеси на цялото му семейство — пушени меса и сладкиши.

Вдигнах очи към Коля, докато крачехме през снега. Той поклати глава, но не откъсна поглед от къщата и аз различих копнежа в изражението на лицето му.

— Това не е добра идея — каза той.

— Все пак е по-добра, отколкото да умрем от студ по пътя към Мга.

— Кой живее тук според теб? Някой дворянин, който седи до камината и гали кучето си? Да не си мислиш, че сме в някакъв шибан разказ от Тургенев? Всички други къщи са изгорени, а тази още стои. Какво е станало според теб — извадили са късмет?! Вътре има германци, най-вероятно офицери. Какво предлагаш, да превземем къщата с един пистолет и един нож?

— Ако продължим да вървим, ще умрем. Ако отидем в къщата и там има германци, ще умрем. Но ако не са германци…

— Да кажем, че са руснаци — каза той. — Това означава, че германците са ги оставили в къщата, което на свой ред означава, че работят за германците, а това пък означава, че са наши врагове.

— Но ние можем да реквизираме храна от врага, нали? И легло?

— Виж, Лев, знам, че си уморен. Знам, че ти е студено. Но трябва да ми повярваш като на войник, че това няма как да стане.

— Няма да ходя повече. Предпочитам да рискувам с къщата.

— В следващия град може да има някое място, което…

— Откъде знаеш, че изобщо има следващ град? Последният беше изпепелен до основи. Колко още има до Мга, петнайсет километра? Ти може и да успееш да стигнеш дотам. Аз няма да мога.

Коля въздъхна и разтърка лицето си с опакото на кожената си ръкавица, като се опитваше да предизвика някакво кръвообращение.

— Признавам, че не можем да стигнем до Мга. Това вече не стои на дневен ред. Знам го от няколко часа.

— Но не искаше да ми кажеш? На какво разстояние сме оттам?

— Голямо. Лошата новина е, че според мен дори не вървим в правилната посока.

— Как така?

Коля продължаваше да се взира в къщата и се наложи да го блъсна, за да привлека вниманието му.

— Как така не вървим в правилната посока?

— Още преди няколко часа трябваше да сме прекосили река Нева. Освен това не мисля, че Березовка е на железопътната линия за Мга.

— Не мислиш… Защо не каза нищо?

— Защото не исках да изпаднеш в паника.

Беше твърде тъмно, за да различа изражението на тъпото му казашко лице.

— Ти ми каза, че Мга е на линията за Москва.

— Така е.

— Ти ми каза, че трябва само да следваме линията за Москва и ще стигнем до Мга.

— Да, точно така.

— Тогава къде сме, да му го начукам?

— В Березовка.

Поех си дълбоко дъх. Мечтаех си за силни юмруци, с които да направя главата му на кайма.

— А каква е добрата новина?

— Моля?

— Нали каза, че лошата новина е как според теб не вървим в правилната посока.

— Няма добра новина. Не е задължително да има добра новина всеки път, когато има лоша.

Нямаше какво повече да му кажа, затова тръгнах към къщата. Луната се издигаше над дърветата, ледената коричка на снега хрущеше под ботушите ми и ако някой германски снайперист се целеше в главата ми, аз можех единствено да му пожелая късмет. Бях гладен, но знаех как да се справям с глада; вече всички бяхме специалисти в това. Студът беше брутален, но аз бях свикнал и със студа. Но краката ми отказваха. Още преди войната бяха слаби и недостатъчно пригодени за тичане, скачане и за каквото друго се предполага да се използват краката. Но обсадата ги беше издялкала, докато заприличаха на дръжки на метли. Дори да се бяхме движили в правилната посока, нямаше да мога да стигна до Мга. Не можех да вървя и пет минути повече.

Коля ме настигна по средата на пътя до къщата. Беше извадил пистолета „Токарев“ и го държеше в ръкавицата си.

— Ако наистина ще го правим — каза ми той, — поне няма нужда да го правим по най-глупавия начин.

Той ме заведе зад къщата и ме накара да спра на верандата от задната страна, под стрехите, където на сухо и сигурно място бяха натрупани дърва за огрев. Дори да бях видял трикилограмов буркан с хайвер от белута, в този момент това нямаше да ми се стори по-разточителна гледка от спретнато подредените дърва, които се издигаха на купчини, по-високи от главата ми.

Коля пропълзя до един заскрежен прозорец и надникна вътре, а лъскавата черна козина на астраханския му калпак проблесна на светлината на огъня. От къщата се чуваше музика, пусната на фонограф — джаз в изпълнение на пиано, нещо американско.

— Кой е там? — прошепнах аз.

Той вдигна ръка, за да ме накара да замълча. Изглеждаше слисан от това, което беше видял, и аз се запитах дали не сме се натъкнали на още канибали в дълбоката провинция, потънала в сняг — или, по-вероятно, на обезобразените останки от семейството, което беше живяло в тази къща.

Но Коля вече се беше справял с канибали и беше виждал предостатъчно трупове. Това беше нещо ново, нещо неочаквано и след още трийсет секунди аз престъпих неговата заповед и отидох при него до прозореца, като внимавах да не счупя някоя от ледените висулки, които се спускаха от горния трегер на прозореца. Приклекнах до него и надникнах през ръба на стъклото.

Две момичета по нощници танцуваха на джазовата музика от фонографа. Бяха красиви и млади, не по-големи от мен, и русата водеше брюнетката в танца. Беше с много бледа кожа, шията и страните й бяха покрити с лунички, а веждите и миглите й бяха толкова светли, че се стопяваха във въздуха, когато се погледнат отстрани. Тъмнокосото момиче беше по-дребно и тромаво и не успяваше да улови синкопирания ритъм. Зъбите й бяха твърде големи за устата, а ръцете й бяха пълни, с гънки на китките като на бебе. В мирно време дори нямаше да я забележа, докато се разхожда по „Невски“, но сега във вида на едно пълничко момиче имаше някаква налудничава екзотика. Някой могъщ човек я обичаше и я хранеше, за да бъде такава.

Бях толкова запленен от гледката на танцуващите момичета, че за момент дори не забелязах, че не бяха сами. Но на черната меча кожа пред камината по корем лежаха още две момичета. И двете бяха подпрели брадички на ръцете си, облегнати с лакти на мечата кожа, и сериозно наблюдаваха танца на другите две. Едната приличаше на чеченка — с черни вежди, които почти се срещаха над носа, яркочервено червило на устните и влажна кърпа, в която беше увита косата й, все едно току-що беше излязла от банята. Другото момиче имаше дългата, елегантна шия на балерина, носът й в профил очертаваше съвършен прав ъгъл, а кестенявата й коса беше вързана на две стегнати опашки.

Вътрешността на къщата приличаше на ловна хижа. Стените на голямото помещение бяха украсени с главите на убити животни: кафява мечка, глиган, дива коза с масивни извити рога и рошава брадичка. От двете страни на камината имаше препарирани вълк и рис, застинали насред крачката си, с отворени усти и оголени зъби.

В ниши по стените горяха свещи.

Двамата с Коля останахме клекнали под прозореца и продължихме да ги гледаме, докато песента не свърши и момичето с вид на чеченка не стана, за да смени записа.

— Пусни я пак — каза русата.

Гласът й беше приглушен от стъклото на прозореца, но въпреки това не беше трудно да различим какво казваше.

— Недей, моля те! — каза нейната партньорка. — Нека да е нещо, което знам. Пусни Еди Рознер.

Обърнах се да погледна Коля. Очаквах да е ухилен до ушите, изпаднал в екстаз от това сюрреалистично видение, на което бяхме попаднали случайно по средата на заснежената пустош. Но той гледаше мрачно, със стиснати устни, а в очите му имаше гняв.

— Хайде — каза той, като се изправи и ме поведе обратно към входа на къщата.

Бяха пуснали нов запис — отново джаз, с някакъв тромпетист, който сякаш водеше оркестъра си във весела атака.

— Ще влезем ли? Мисля, че имаха храна там вътре. Стори ми се, че видях…

— Не се съмнявам, че имат много храна.

Той почука на вратата на къщата. Музиката спря. След няколко секунди на двукрилия прозорец до вратата се появи русото момиче. Тя ни изгледа продължително, без да каже нищо или да пристъпи към вратата.

— Руснаци сме — каза Коля. — Отвори вратата.

Тя поклати глава.

— Не бива да сте тук.

— Знам — отговори той, като вдигна пистолета в ръката си, така че момичето да го види. — Но сме тук, така че ни отвори вратата, майка ти проклета.

Русото момиче погледна навътре в голямото помещение. После прошепна нещо на някого и се заслуша в отговора. Накрая кимна, отново се обърна към нас, пое си дълбоко въздух и отвори вратата.

Когато влязохме в къщата, все едно се озовахме в търбуха на кита — това беше най-топлото място, на което бях влизал от месеци насам. Последвахме блондинката до голямото помещение, където стояха трите й приятелки, подредени в несигурна редица, и притеснено въртяха между пръстите си ръбовете на нощниците. Дребната брюнетка с пълните ръчички изглеждаше готова да се разплаче; долната й устна потреперваше, докато гледаше пистолета на Коля.

— Има ли някой друг? — попита той.

Русото момиче поклати глава.

— Кога идват? — попита той.

Момичетата се спогледаха.

— Кой? — попита момичето, което приличаше на чеченка.

— Не си играйте с мен, госпожици. Аз съм офицер от Червената армия със специални заповеди…

— И той ли е офицер? — попита блондинката, като ме погледна.

Не стигаше дотам да се усмихва, но очите й бяха развеселени.

— Не, той не е офицер, а редови военен…

— Редови военен? Наистина ли? На колко си години, сладурче?

Вече всички момичета ме гледаха. В топлата стая, под огъня на погледите им, аз усетих как се изчервявам.

— На деветнайсет — отговорих и изправих рамене. — През април ще навърша двайсет.

— Тц, много си дребен, за да си на деветнайсет — каза чеченката.

— Според мен си най-много на петнайсет — каза блондинката.

Коля дръпна затвора на пистолета, за да вкара патрон в цевта — драматичен звук в тихото помещение. Жестът ми се струваше прекалено театрален, но Коля някак си успяваше да прави такива жестове, без да изглежда неадекватно. Държеше пистолета насочен към пода и изгледа момичетата едно по едно, без да бърза.

— Идваме отдалеч — каза той. — Моят другар е уморен. Аз също съм уморен. Така че ви питам за последен път — кога идват?

— Обикновено идват към полунощ — отговори пълничката брюнетка.

Другите момичета я изгледаха, но не казаха нищо.

— След като приключат с артилерийския огън — добави тя.

— А, така ли? Значи, след като на германците им омръзне да обстрелват всички нас в Питер, идват да прекарат нощта тук и вие се грижите за тях?

В някои отношения съм истински глупак. Не го казвам от излишна скромност. Вярвам, че съм по-интелигентен от средностатистическото човешко същество, макар че за интелигентността вероятно не може да се съди по една-единствена скала, а трябва да се следят показанията на всички уреди едновременно — тахометри, одометри, алтиметри и прочие. Баща ми ме научи да чета, когато бях на четири години, и винаги се хвалеше с това на приятелите си, но моята неспособност да науча френски език или да запомня датите на победите на Суворов сигурно го е притеснявала. Самият той беше истински енциклопедист — можеше да изрецитира всеки стих от „Евгений Онегин“ по поръчка, владееше френски и английски и беше толкова добър в теоретичната физика, че преподавателите му от университета смятаха неговата абдикация от физиката в полза на поезията за една малка трагедия. Искаше ми се тези преподаватели да са били по-харизматични. Иска ми се да го бяха научили на утехата на физиката, да бяха обяснили на талантливия си студент защо формата на Вселената и масата на светлината са по-важни от белите стихове за мошениците и нелегалните лекари от черния пазар за аборти в Ленинград.

Баща ми щеше да разбере какво се случваше в тази къща в мига, в който погледне през прозореца, дори все още да беше на седемнайсет години. Затова се почувствах като истински идиот, когато най-сетне разбрах защо бяха тук тези момичета, кой ги хранеше и се грижеше да имат достатъчно дърва за огрев под стряхата.

Русото момиче се вторачи в Коля, ноздрите й се разшириха, а кожата й под луничките поруменя.

— Ти… — каза тя и за известно време не можа да продължи, защото гневът й беше твърде силен, за да се облече в думи. — Ти идваш тук и ни обвиняваш? Героят от Червената армия? Къде бяхте и ти, и армията ти? Германците дойдоха и изгориха всичко до основи — къде беше твоята армия? Застреляха малките ми братчета, баща ми, дядо ми, всеки мъж в селото, докато вие сте се крили някъде… А сега идваш и ме заплашваш с пистолет?

— Никого не заплашвам — каза Коля.

Беше необичайно кротка реплика за него и аз разбрах, че вече е изгубил това сражение.

— Ще направя всичко, за да защитя сестра си — продължи момичето, като кимна към пълничката брюнетка. — Абсолютно всичко. Вие трябваше да ни пазите. Славната Червена армия, защитницата на народа! Къде бяхте тогава, а?

— Сражавахме се с тях…

— Никого не можете да защитите. Вие ни изоставихте. Ако не живеем в големия град, не сме важни, така ли? Да оставим селяните на тях! Така ли беше?

— Половината момчета от моята част загинаха, докато се сражаваха за…

— Половината? Ако аз бях генерал, всичките ми войници щяха да загинат, преди да пуснем и един нацист да влезе в нашата страна!

— Е — каза Коля и в продължение на няколко секунди не добави нищо повече.

Най-сетне прибра пистолета в джоба си и каза:

— Радвам се, че не си генерал.