Градът на крадците

18

ПАРТИЗАНИТЕ ИМАХА СКРИВАЛИЩЕ НА няколко километра от брега на езерото Лагода — изоставена ловджийска колиба на един хълм, покрит с гъста борова гора. Най-сетне пристигнахме там един час преди да се зазори, когато небето търпеливо променяше цвета си от черно на сиво, а в проясняващия се въздух се сипеше лек сняг. Всички явно смятаха, че снегът е добра поличба, защото покрива следите ни и предвещава по-топъл ден.

По пътя към колибата бяхме прекосили един хребет, от който се виждаше друго горящо село. Огънят гореше безшумно, а малките къщи се сриваха в пламъците, без да се оплакват, като вдигаха в небето дъжд от искри. Отдалеч това изглеждаше красиво и аз си помислих колко е странно, че насилието толкова често е приятно за окото, като гледката на трасиращи куршуми през нощта. Докато минавахме покрай селото, чухме изстрели на не повече от километър разстояние от нас — седем или осем автоматични оръжия, които стреляха едновременно. Всички знаехме какво означават тези изстрели и продължихме да крачим напред.

Ловджийската колиба изглеждаше така все едно беше скована от стари дъски с ръждясали пирони от човек, който няма никакъв дърводелски талант и никакви нерви за тази работа. Вратата висеше накриво на пантите. Нямаше прозорци, само една тръба на покрива, през която да излиза димът, а подът беше от отъпкана пръст. Миризмата на човешки изпражнения вътре беше почти непоносима. Стените бяха издрани все едно с нокти и аз се зачудих дали призраците на всички одрани белки и лисици все още не обитаваха това място, готови да одерат живи всички гости в мига, в който угаснат свещите.

Колкото и да беше студено навън, вътре не беше по-топло, а само не духаше вятър. Косаков избра един партизанин с по-малко късмет от останалите да поеме първата смяна, за да стои на пост. Партизанинът с униформата на финландски скиор свали раницата си и запали един малък импровизиран мангал от консервна кутия, като го напълни с подпалките, които бяха оставили в колибата предишния път. Когато огънят се разгоря, всички се събрахме колкото можем по-близо около него — тринайсет мъже и една жена, или ако трябваше да бъдем честни, дванайсет мъже, една жена и едно момче. За стотен път тази нощ се опитах да си представя как ще изглежда тя, ако свали мръсния си гащеризон, а бледата й мръсна кожа се опъне по синята паяжина на вените й. Дали имаше гърди или беше плоска като момче? Хълбоците й бяха тесни като моите, бях почти сигурен в това, но дори с остриганата коса и врата, покрит със засъхнала кал, в гордата извивка на плътната й долна устна имаше нещо неоспоримо женствено. Дали останалите мъже от отряда също я желаеха, или всички я виждаха така, както я виждаше Корсаков — като снайперист със страховит мерник, напълно лишен от пол? Те ли бяха идиоти или аз?

От вонята на лайна очите ми се насълзиха, но скоро пушекът от мангала я замаскира донякъде, а от огъня и телесната ни топлина в колибата стана почти уютно. В този момент вече можех да заспя навсякъде и след като си постлах моряшкото палто на баща ми и сгънах шала си, за да си направя възглавница, поне веднъж в живота си потънах в сън броени секунди след като бях отпуснал главата си върху нея.

Миг по-късно Коля ме сръчка в ребрата.

— Ей — прошепна той. — Буден ли си?

Продължих да стискам очи, като се надявах да ме остави на мира.

— Сърдиш ли ми се? — попита ме той.

Устата му беше точно до ухото ми, така че можеше да шепне директно в черепната ми кутия, без да притеснява останалите. Искаше ми се да го ударя, за да го накарам да млъкне, но не исках да ме удари в отговор.

— Не — казах аз. — Заспивай.

— Извинявай, че те излъгах. Въпреки че си мислех, че ще умрем, няма значение. Не биваше да го правя.

— Благодаря ти — казах му аз и се обърнах настрани, като се надявах да схване намека.

— Обаче заглавието ти харесва, нали? „Дворната хрътка“? Знаеш ли какво означава?

— Моля те… моля те, остави ме да спя.

— Извинявай. Заспивай, разбира се.

Следващите трийсет секунди изминаха в мълчание, но аз вече не можех да се отпусна, защото знаех, че той е съвсем буден, гледа в тавана и всеки момент ще ми зададе поредния си въпрос.

— Искаш да разбереш истината, нали? Защо не съм с моя батальон?

— Можеш да ми кажеш утре.

— Не бях виждал момиче от четири месеца. Топките ми дрънчаха като църковни камбани. Да не мислиш, че се шегувам? Аз не съм като теб. Нямам твоята дисциплина. Изчуках първото си момиче едва три дни след като свърших за пръв път. Бях на дванайсет години, нямах косми на топките, но го набутах на Клава Степанович в парното помещение — пльонк, пльонк, пльонк.

„Пльонк, пльонк, пльонк“?

— Все едно съм гладен, разбираш ли? Ако мине една седмица без това, не мога да се съсредоточа, мозъкът ми не работи, обикалям окопа и ми стърчи ей дотук.

Усещах горещия дъх на Коля в ухото си и се опитах да се извърна още повече, но всички бяхме натъпкани на земята като цигари в пакет.

— За Нова година бяхме организирали празненство, целият батальон. Имаше водка; щеше да има песни; носеха се слухове, че някой е намерил няколко прасета, скрити в някаква плевня, и ще ги изпечем. Цяла нощ купон, нали разбираш? И аз си помислих, добре тогава, нека да си празнуват с водката и с печените прасета, аз си имам друга работа. Бяхме на по-малко от един час път от Питер с кола. Един приятел трябваше да закара съобщения в щаба. Щеше да остане в града общо три-четири часа. Перфектно. И аз се качих при него, той ме остави пред блока на една приятелка…

— Соня?

— Не, едно момиче, което се казваше Юлия. Не беше най-красивото момиче на света, всъщност дори не беше хубава. Но слушай, Лев, това момиче ме караше да се надървя само като започне да си пили ноктите. Путката й беше истинско вълшебство. Наистина. Живееше на шестия етаж и аз се подготвях по целия път нагоре. Вече бях решил за позата — просто щях да я метна на облегалката на дивана със задника нагоре и да й го вкарам до дръжката. Между другото не знам как си там долу, но ако не си нищо особено, това е добра поза за теб. Така го вкарваш целия. Както и да е, най-сетне стигнах до нейния апартамент, вече си разкопчавам колана, тропам на вратата и ми отваря някаква стара жена. Старицата е висока колкото джудже и изглежда на около двеста години. Аз й казвам, че съм приятел на Юлия, а тя ми вика: „Бог да ми е на помощ! Юлия умря преди един месец.“ Бог да ми е на помощ! Мамка му! Аз се извинявам на дъртата, давам й парче хляб, защото едва се държи на краката си, и тичам надолу по стълбите. Времето свършва. Наблизо живее едно друго момиче, една от балерините, за които ти разправях. Малко нещо е ледена кралица, но иначе има най-хубавите крака в Питер. За да стигна до тях, трябваше да прескачам един портал и един железен шип само дето не ми се заби в задника, но все пак стигнах до вратата на апартамента, започнах да блъскам и да викам: „Аз съм, Николай Александрович, отвори ми!“ Вратата се отваря и кой стои на прага, мислиш? Нейният дебел мъж със свинските си очички. Проклетото лайно никога не си е вкъщи освен този път. Той е партиец, естествено, и обикновено си стои в централата и измисля нови и нови регулации за армията, но точно тази вечер решил да си остане вкъщи и да тормози жена си за Нова година. „Кой сте вие? Какво означава това?“ пита ме той, едно такова възмутено, все едно по някакъв начин съм го обидил, като блъскам по вратата му и настоявам да получа мократа путка на жена му на тепсия. Искаше ми се да му шибна един, за да си седне на пъпчивия гъз, но това щеше да бъде краят на живота ми, затова му козирувах на цивилния дрисльо, казах му, че съм объркал вратата, и изчезнах оттам. Сега вече бях прецакан. Единственото друго момиче, което познавам в тази част на града, е Роза, но тя е професионалистка, а аз нямам никакви пари в себе си. Но аз съм добър клиент и се надявам тя да прояви доверие и да се съгласи да вземе храната, която ми е останала, нали разбираш? Нейният апартамент е на няколко километра оттам. Хуквам натам, вече се потя — за пръв път от октомври насам. Не остава много време, преди моят приятел с колата да потегли обратно към батальона. Стигам дотам, останал без дъх, и се катеря четири етажа до апартамента на Роза; вратата е отключена, аз влизам вътре и какво да видя — в кухнята чакат трима войници и си подават една бутилка водка. Чувам я как стене в съседната стая, а тези пияни кретени пеят селски песни и се тупат по гърбовете. „Не се притеснявай — вика ми този, който е последен на опашката. — Аз ще свърша бързо.“

— Предложих им пари, за да мина пръв, но всъщност нямах пари в себе си, а те не бяха чак такива кретени, че да приемат запис. Казах им, че трябва да се връщам в батальона, а единият ми вика: „Нова година е! Всички са пияни! Ако се върнеш до сутринта, няма да имаш проблеми.“ Помислих си, че сигурно е прав, а те продължаваха да си подават бутилката, така че започнах да пия с тях и скоро вече пеех шибаните им селски песни най-силно от всички. И след един час най-сетне влязох при Роза. Тя е мило момиче — не ме интересува какво казват за курвите — и ме пусна за хляба, който ми беше останал, а той не беше много. Но ми каза, че путката я боли, така че вместо това ми направи една свирка. Петнайсет минути по-късно аз пак съм готов, тя се смее и вика: „Дай ми ги на мен такива младички“, и ме пусна да вляза в нея, много бавно, много леко. И после още веднъж, след половин час. Сигурно я напълних с един литър сперма отгоре и отдолу.

Обзе ме неловкото усещане, че Коля отново се възбуждаше и сега, докато разказваше тази история.

— Значи си изпуснал колата за обратно.

— О, изпуснах я с няколко часа. Но не се притеснявах, щях да намеря някоя друга кола, която се връща в батальона. Познавам повечето от момчетата, които пренасят съобщения, нямаше да е толкова сложно. Трябваше да ме видиш как излязох от блока на Роза. Съвсем различно човешко същество от това, което влезе. Спокоен, с широка усмивка, с бодра крачка. Излизам навън, само дето не подскачам по тротоара, и в този момент ме спира патрул на НКВД — четири мръсни копелета. Някакъв иска да ми види разрешителното за отпуск. Аз му казвам, че нямам разрешително за отпуск. Казвам му, че нося съобщения по заповед на генерал Штелмах — човекът се готви за битка, трябват му пушки, трябват му снаряди, няма време да подписва някакви лайняни разрешителни за отпуск. Штелмах май е от твоето племе. Знаеше ли?

— Тази история има ли край? Или ще продължаваш да ми говориш, докато умра?

— Този малък надут милиционер, който ме разпитва, още има мустачки като на Хитлер. Човек би си помислил, че всеки руснак, който е имал мустачки като на Хитлер, вече би трябвало да си ги е обръснал, но не — тази путка още си мисли, че му отиват. И ме пита защо нося съобщения от генерал Штелмах в някакъв жилищен блок във Виборгски район. Аз решавам, че истината не е навредила на никого, решавам да се оставя на неговата човечност. Намигам му и обяснявам, че съм решил да топна чушката, докато чакам колата обратно до щаба на генерала. Човек би си помислил, че той ще се ухили, ще ме тупне по гърба и ще ми каже следващия път да си нося разрешително за отпуск, когато излизам от батальона. Все пак от четири месеца съм на фронта, докато това мустакато джудже се е фръцкало из Питер, за да арестува войниците, които са се върнали да донесат парче месо или чувалче ориз на семействата си. И точно там ми беше грешката. В това, че реших да се оставя на човечността на един бюрократ. Той накара хората си да ме закопчаят, после ми се усмихна едно такова, с превъзходство, и ми обясни, че генерал Штелмах всъщност е в Тихвин, на двеста километра оттам, и току-що е спечелил някаква важна битка.

— Не трябваше да му казваш, че те е пратил Штелмах. Това е глупаво.

— Естествено, че е глупаво! Аз току-що си го бях извадил от Роза!

Няколко партизани измърмориха на Коля да млъква и той снижи глас.

— Мозъкът ми не работеше както трябва. Не можех да повярвам, че този тип наистина ме обвинява. Разбираш ли колко бързо се промениха нещата? Следобед на същия ден бях войник с добро положение, а ето ме сега, пет часа по-късно, обвинен в дезертьорство. Помислих си, че ще ме застрелят направо на улицата. Но вместо това ме откараха в затвора „Крести“. И там се запознах с теб, мой малък мрачни юдеино.

— Как е умряла Юлия?

— Какво? Не знам. От глад предполагам.

В продължение на няколко минути лежахме мълчаливо и слушахме мъжете около нас — някои спяха тихо, други хъркаха носово, трети свиреха с носовете си като вятър в комина. Опитах се да различа дишането на Вика сред останалите, защото бях любопитен какви звуци издаваше нощем, но нямаше как.

Коля ме беше ядосал с това, че ме държеше буден с безкрайното си дърдорене, но в последвалото мълчание изведнъж се почувствах самотен.

— Спиш ли? — попитах аз.

— Хм? — измърмори той.

Звучеше сънлив — след като си беше разказал историята, проклетникът вече потъваше в сън.

— Защо е тъмно през нощта?

— Какво?

— Ако има милиарди звезди и повечето от тях са поне толкова ярки, колкото слънцето, а светлината пътува до безкрай, защо през цялото време не е светло?

В действителност не очаквах отговор. Мислех си, че той ще изсумти и ще ми каже да заспивам или ще каже нещо, колкото да отбие номера: „През нощта е тъмно, защото слънцето залязва.“ Вместо това Коля седна и ме изгледа втренчено. Виждах как се мръщи на треперливата светлина на мангала.

— Това е отличен въпрос — каза той.

Коля продължи да мисли върху него, като се взираше в мрака, който обгръщаше малкия кръг от светлина на мангала. Най-сетне поклати глава, прозя се и отново се отпусна на земята. Десет секунди по-късно вече спеше и хъркаше, като свистеше на всяко вдишване и ръмжеше на всяко издишване.

Колкото до мен, аз все още бях буден, когато пазачът отвън се върна, събуди следващата смяна, напълни мангала със съчките, които беше събрал, и легна сред спящите тела. Още един час лежах и слушах как пукат съчките в огъня, като си мислех за светлината на звездите и за Вика, после най-сетне заспах и сънувах небе, от което валяха дебели момичета.