Градът на крадците

26

УНИФОРМЕНИ ОФИЦЕРИ И ЦИВИЛНИ със строги лица забързано влизаха и излизаха от имението на остров Каменни, като блъскаха входната врата зад белите колони на портика. Зад старото имение се извиваше река Нева, замръзнала и поръсена със сняг, като бяла змия, която се промъкваше през разрушения град.

Гологлавият лейтенант ме ескортира до едно от картечните гнезда пред имението, където зад чувалите с пясък седяха няколко войници и пиеха слаб чай от тенекиени купички. Командващият сержант прочете писмото на полковника, хвърли ми един поглед и ме попита:

— Носиш ли нещо за него?

Аз кимнах и той ми направи знак да го последвам. Лейтенантът се обърна и си тръгна, без да поглежда назад, като нямаше търпение час по-скоро да се измъкне от това, което му беше дошло до главата в тази проклета сутрин.

Накрая открихме Гречко в избата на имението, където бяха държали виното. Всички отлежали бутилки за тържествени случаи отдавна бяха изпити, но стените все още бяха нашарени с рафтове от теракота. Полковникът стоеше до един от своите подчинени офицери, който държеше списък и отмяташе точките от него една по една. Млади войници отваряха дървени касетки с железни лостове, бъркаха в хартията, накъсана за уплътнение, и вадеха консерви, буркани и чували от зебло, като съобщаваха на глас какво беше съдържанието им.

— Два килограма пушена шунка.

— Петстотин грама черен хайвер.

— Един килограм желирано телешко.

— Чесън и лук… теглото не е отбелязано.

— Един килограм бяла захар.

— Един килограм осолена херинга.

— Варен език, теглото не е отбелязано.

Цяла минута стоях и ги гледах, докато купчината хранителни продукти ставаше все по-висока — всички необходими съставки за легендарно пиршество. Моркови и картофи, оскубани пилета и буркани със сметана, пшенично брашно, мед, конфитюр от ягоди, буркани с ферментирал вишнев сок, консервирани манатарки, масло във восъчна хартия и двеста грама швейцарски шоколад.

Сержантът, който ме ескортираше, прошепна нещо на офицера до Гречко. Полковникът го чу и се обърна към мен. В продължение на няколко секунди остана намръщен, докато се опитваше да се сети откъде ме познава, а на челото му се очертаха дълбоки бръчки.

— Аха — каза той и лицето му се проясни от неочакваната му, прекрасна усмивка. — Малкият мародер! Къде е твоят приятел, дезертьора?

Не знам как реагира лицето ми на този въпрос, но полковникът го видя и разбра.

— Жалко — каза той. — Това момче ми харесваше.

Той зачака да направя нещо, но аз дълго време не можех да си спомня защо съм тук. Когато се сетих, разкопчах палтото си, извадих изпод пуловера си кутията, пълна със слама, и му я подадох.

— Една дузина яйца — казах му аз.

— Прекрасно, прекрасно.

Той подаде кутията на подчинения си, без да я погледне, и махна към деликатесите, натрупани на каменния под.

— Снощи ми доставиха провизии със самолет. Точно навреме. Знаеш ли колко услуги трябваше да похарча за тази сватба?

Подчиненият офицер подаде кутията с яйцата на един от младите войници и отбеляза нещо в списъка си.

— Още една дузина яйца.

Загледах войника, който се отдалечаваше с кутията.

— Вече имате яйца, така ли?

Подчиненият офицер провери в списъка си.

— Вече станаха четири дузини.

— Колкото повече, толкова по-добре — каза полковникът. — Сега ще можем да направим и рибник. Добре, дай на момчето от първокласните купони. Всъщност дай му два комплекта; нека да вземе и купоните на приятеля си.

Подчиненият офицер повдигна вежди, впечатлен от тази щедрост. После извади два комплекта купони от един кожен портфейл и ги разписа. Извади от джоба си мастилен печат, с който ги подпечата, и едва тогава ми ги даде.

— Ще станеш много популярен — каза ми той.

Погледнах купоните в ръката си. Всеки от двата ми даваше право на офицерски порцион. Вдигнах очи към избата. Коля щеше да знае кои реколти са предпочитали Долгорукови, какви бели вина са избирали за есетрата и кои червени са подхождали най-добре на еленското. Или ако не знаеше, щеше да си го измисли. Проследих с поглед войниците, които се качваха нагоре, понесли чували с ориз и дълги връзки дебели наденици.

Когато се обърнах към полковника, той ме гледаше право в очите. И отново разбра какво се четеше по лицето ми.

— Тези думи, които ти се иска да кажеш сега? Не ги казвай.

Той се усмихна и ме плесна по бузата с нещо като искрена топлота.

— И точно това, приятелю, е тайната на дългия живот.