Градът на крадците

17

ДВАЙСЕТ МИНУТИ ПО-КЪСНО ОТНОВО газехме през снега, а споменът за топлата къща вече избледняваше в паметта ми. От двете ни страни се издигаха могъщи борове, докато вървяхме един след друг, на девет крачки разстояние от човек до човек, според изричната заповед на Корсаков. Не разбирах какъв е тактическият смисъл от тази формация, но не се съмнявах, че тези хора бяха майстори на засадите и знаеха какво правят. Коля вървеше пред мен и когато навеждах глава, виждах единствено долния край на палтото му и черните му кожени ботуши. Останалите хора в нашия малък керван бяха като фантоми, невидими и нечути, освен когато някой настъпваше суха клонка или отваряше скърцащата капачка на манерката си, за да отпие глътка от все още горещия чай.

Никога не бях вярвал във всеизвестната истина, че войниците се научават да спят, докато вървят, но докато крачехме на изток, унасян от ритъма на ботушите ни, които се вдигаха над снега и отново се спускаха в него, аз от време на време изпадах от ръба на будното състояние. Дори студът не можеше да ме накара да остана буден. Новое Кошкино беше само на няколко километра от къщата, ако се върви по пътя, но ние се движехме далеч от всякакви пътища, като заобикаляхме германски лагери, в които двамата с Коля със сигурност щяхме да се натресем, ако не бяхме с придружителите си. Корсаков беше казал, че пътят ще ни отнеме четири часа; още преди да изтече първият от тях, аз вече се чувствах така, все едно някой беше налял гъст сироп през дупка, отворена в черепа ми. Всичко, което правех, се случваше бавно. Ако исках да се почеша по носа, осъзнавах командата на мозъка и неохотното подчинение на ръката си, дългото пътешествие на ръката към лицето, издирването на носа (който при обичайни обстоятелства не беше трудна мишена и накрая благодарното завръщане на ръката в уютната й малка пещера в дълбините на моряшкото палто на баща ми.

Колкото повече се изтощавах, толкова по-съмнителен ми се струваше целият този сценарий. Как беше възможно това да е истина? Бяхме отряд от омагьосани мишки, които маршируваха под тебеширената луна на черната дъска на небето. В Новое Кошкино живееше магьосник, който знаеше древните слова, способни да ни превърнат обратно в някогашните човешки същества. Но по пътя ни дебнеха опасности — великански черни котки, които драскаха с нокти по леда, когато се нахвърляха върху нас, а ние панически търсехме укритие и дългите ни опашки трепереха от страх.

Ботушът ми потъна в една пряспа мек сняг и аз едва не си изкълчих глезена. Коля спря и погледна назад, когато ме чу да се препъвам, но аз успях да се изправя, бързо му кимнах и продължих да вървя без чужда помощ.

Момичетата, които живееха в къщата, бяха тръгнали едновременно с нас. Те нямаха палта и зимни ботуши; германците им ги бяха взели, след като Зоя беше избягала. Момичетата нямаха друг избор, освен да се навлекат с всичко, с което разполагаха — всяка риза, всеки пуловер и всеки чифт гамаши, докато не започнаха да се олюляват под тежестта на дрехите си и да се клатят в голямата стая като пияни селянки с наднормено тегло. Галина беше предложила да вземат палтата на нацистите, но останалите бързо я накараха да замълчи — шансовете им да оцелеят и без това бяха минимални, ако ги заловят, но ако ги заловят, облечени с палтата на убити офицери, това със сигурност щеше да е краят.

Двамата с Коля ги бяхме целунали по бузите на прага. Те бяха решили да не ходят в Ленинград; някои от тях все още имаха роднини в града, но чичовците и братовчедите им сигурно вече бяха мъртви или бяха избягали на изток. И по-важно — в Ленинград нямаше нищо за ядене дори за жителите на града, какво остава за четири момичета от селата, които нямат купони за храна. Нямаше смисъл да ходят в Ленинград, така че бяха решили да се отправят на юг. Бяха взели всички останали провизии, след като партизаните прибраха това, което искаха. Корсаков им остави два от пистолетите „Люгер“ на германците, за да се защитават с тях. Шансовете им не бяха добри, но момичетата изглеждаха обнадеждени, когато излязоха от къщата. Бяха живели като затворнички там в продължение на няколко месеца и всяка нощ бяха преживявали собствената си форма на мъчение, а сега бяха свободни. Целунах всичките осем бузи, помахах им за довиждане и никога повече не ги видях и не чух нищо за тях.

Нещо ме удари по рамото, очите ми рязко се отвориха и аз осъзнах, че съм вървял в нещо като полусъзнателен транс. Коля вече крачеше до мен, а ръката му в ръкавицата ме стискаше през палтото.

— Тук ли си още? — попита ме тихо той, като ме гледаше с искрена тревога.

— Тук съм.

— Ще вървя до теб. За да не заспиш.

— Корсаков каза да…

— Няма да изпълнявам заповедите на тази проклета свиня. Нали видя как се отнасяше с момичетата?

— Мислех, че вие двамата сте най-добри приятели.

— В момента имаме нужда от него. А малката му приятелка… видях как я гледаше до камината. Иска ти се да гръмнеш снайперистката, а? А? Ха!

Поклатих глава — бях прекалено изтощен дори да изсумтя в отговор на жалката му шега.

— Бил ли си някога с червенокоса? О, чакай, какви ги говоря — ти никога не си бил с никаква. Добрата новина е, че са истински дяволи в леглото. Две от трите най-добри чукания в живота ми са били с червенокоси. Или поне две от четирите. От друга страна, те мразят мъжете. В тях се таи много гняв, приятелю. Внимавай.

— Всички червенокоси мразят мъжете, така ли?

— Като се замислиш, това е съвсем логично. Всяка червенокоса, която можеш да срещнеш, най-вероятно е потомък на някой викинг, който е тичал насам-натам и е отсичал с брадва ръцете на хората, преди да се хване да изнасили нейната прапрапрабаба. Във вените им тече кръвта на нашествениците.

— Това е интересна теория. Трябва да й разкажеш за нея.

На всяка крачка се опитвах да стъпвам в следите на партизанина, който вървеше на осемнайсет крачки пред нас. Беше по-лесно да се ходи по отъпкани следи, отколкото в мекия сняг, но човекът пред мен имаше дълги крака и аз се затруднявах да следвам крачките му.

— Чакай да си изясня нещо — казах аз малко задъхан, като се наведох да мина под един протегнат клон, зареден с борови иглички. — Отиваме в Новое Кошкино, за да намерим щаба на Айнзацгрупен, защото те може да имат някакви яйца, нали?

— Това правим заради полковника. Но заради нас самите и заради Русия отиваме в Новое Кошкино, за да избием Айнзацгрупен, защото те трябва да бъдат избити.

Наведох глава, така че по-голямата част от лицето ми да бъде защитена от вятъра зад вдигнатата яка на бащиното ми палто. Какъв беше смисълът да говорим повече? Коля се смяташе за нещо като бохем, за свободомислещ човек, но по неговия си начин вярваше също толкова силно, колкото всяко пионерче. А най-лошото беше, че и аз бях съгласен с него. Айнзацгрупен трябваше да бъдат унищожени, преди да унищожат нас. Просто не исках да поемам отговорността да ги унищожавам лично. Какво се очакваше да направя — да проникна в леговището им, въоръжен само с нож? Преди пет дни идеята за тази експедиция щеше да ми изглежда точно като великото приключение, което бях очаквал още от началото на войната. Но сега, когато наистина бях попаднал в него, ми се искаше да бях заминал още през септември заедно с майка ми и сестра ми.

— Спомняш ли си как свършва част първа от „Дворната хрътка“? Когато Радченко вижда стария си преподавател да се клати по улицата и да ругае гълъбите?

— Най-слабата сцена в историята на литературата.

— О, прощавай, ти не беше чел книгата.

В упорството на Коля имаше нещо необяснимо успокоително — беше готов отново и отново да пуска едни и същи шеги, ако изобщо можеха да се нарекат така. Беше като веселия изкуфял дядо, който седи на масата за вечеря, изпоцапан със супа от цвекло, и за пореден път разказва как се е срещнал с императора, макар че всичките му роднини вече могат да рецитират този разказ по памет.

— Трябва да знаеш, че това е един от най-красивите откъси в литературата. Едно време преподавателят му е бил прочут писател, но сега е напълно забравен. Радченко се срамува, докато гледа стареца. Гледа го през прозореца на спалнята си — защото Радченко никога не излиза от апартамента си, нали си спомняш, не е излизал от седем години — и вижда как старият професор се отдалечава по улицата, като рита гълъбите и ги ругае.

Коля се прокашля и започна да декламира: „Дарбата е непоносима любовница. Тя е прекрасна; когато си с нея, хората те виждат и те забелязват. Но тя чука на вратата ти във всякакви часове и изчезва, когато си иска, и не се интересува от нищо друго в живота ти: жена ти, децата ти, приятелите ти. Тя е най-вълнуващата вечер от твоята седмица, но някой ден ще те изостави завинаги. И някоя вечер, след като не си я виждал от години, ще я видиш под ръка с някой по-млад мъж и тя ще се престори, че не те познава.“

Коля сякаш беше неподвластен на умората, което едновременно ме дразнеше и ме изумяваше. Самият аз успявах да се движа единствено като си набелязвах някое далечно дърво и си обещавах, че няма да спирам, докато не стигна до него — а след като стигнехме до това дърво, си набелязвах друго и се заклевах, че това вече наистина ще бъде последното. Коля, от друга страна, изглеждаше способен с часове наред да крачи през гората, без да спира да държи речи с театралния си шепот.

Изчаках малко, за да се уверя, че е свършил, преди да кимна.

— Това е хубаво.

— Нали? — каза бързо той, доволен да го чуе.

Нещо в начина, по който отговори, ме накара да го погледна по-внимателно на лунната светлина.

— Цялата книга ли си научил наизуст?

— Е, не чак толкова. По някой откъс оттук-оттам.

Снегът беше станал по-дълбок, защото преодолявахме един хребет, и аз се бях задъхал като някой старец с един бял дроб, докато се олюлявах към следващото дърво.

— Може ли да те попитам нещо?

— Току-що го направи — каза той с дразнещо самодоволната си усмивка.

— Какво си записваш в онзи бележник?

— Зависи от деня. Понякога просто бележки за нещо, което съм видял. Друг път чувам някой да каже нещо, един или два реда, и ми харесва как звучи.

Кимнах и започнах нов експеримент — да затварям първо едното си око в продължение на десет секунди, а после другото, така че да си почиват.

— Защо питаш?

— Защото мисля, че всъщност пишеш „Дворната хрътка“.

— Мислиш, че… искаш да кажеш, че пиша за „Дворната хрътка“?

Е, да де. Нали аз ти казах за това? Някой ден ще изнасям лекции за тази книга. В цяла Русия има може би седем души, които знаят за Ушаков повече от мен.

— Според мен Ушаков изобщо не съществува — казах аз и побутнах шапката си нагоре, за да го виждам по-добре. Непрекъснато ми повтаряш, че книгата е някаква класика, а аз никога не съм чувал за нея. И толкова се зарадва, когато ти казах, че този откъс ми харесва, все едно се гордееш с него. Ако ти цитирам нещо от Пушкин и ти ми кажеш, че е добре написано, аз няма да се гордея, нали? Защото не съм го написал аз.

Изражението на Коля изобщо не се промени. Лицето му не признаваше нищо и не отричаше нищо.

— Но ти хареса, нали?

— Не е лошо. Току-що ли го измисли?

— През последните няколко часа. Знаеш ли какво ме вдъхнови? Онова стихотворение на баща ти. „Стар поет, някога прочут, седи сам в едно кафене“.

— Това беше другото нещо, по което те разкрих. Ти направо го окраде.

Той се разсмя и от устата му в мразовития въздух бликна голям облак пара.

— Говорим за литература. Не го наричаме кражба, а цитат. А първото изречение от романа? Хареса ли ти?

— Не си спомням какво беше първото изречение от романа.

— „В кланицата, където се целунахме за пръв път, още вонеше на кръвта на убитите агнета“.

— Малко мелодраматично, не мислиш ли?

— Какво лошо има в това да е драматично? Всички съвременни писатели са някакви такива плахи и стеснителни, но…

— Казах „мелодраматично“.

— …но ако темата изисква размах, трябва да се разглежда със замах.

— Значи през цялото това време… Защо просто не ми каза, че пишеш роман?

Коля се загледа в луната, която вече потъваше към върховете на боровете. Скоро щеше да залезе съвсем и щяхме да продължим в истински мрак, като се препъваме в корените и се подхлъзваме на черния лед.

— Истината е, че онази нощ, когато се запознахме, в затвора „Крести“… Аз си мислех, че на сутринта ще ни разстрелят. Имаше ли значение какво ти казвам? Говорех ти каквото ми хрумне.

— Ти ми каза, че няма да ни разстрелят!

— Е, защото ми се стори малко стреснат, затова. Но я си помисли малко: дезертьор и мародер? Мислиш ли, че имахме някакви шансове?

Следващото дърво, което си бях избрал за междинна станция, изглеждаше невъзможно далеч — един бор, очертан на фона на небето високо над братята си, като мълчалив страж, по-стар от всички останали около него. Едва си поемах дъх, докато Коля отпиваше чай от манерката си като любител на природата, който е излязъл на вечерна разходка. Дажбите в армията многократно превъзхождаха дажбите за цивилни — така си обяснявах неговата изключителна жизненост, като нарочно не обръщах внимание на факта, че през последните няколко дни бяхме яли едно и също.

— Ти ми каза, че си напуснал своята военна част, за да се подготвиш за защитата на дипломната си работа върху „Дворната хрътка“ на Ушаков — казах аз, като спирах след всяко изречение, за да си поема дъх. — А сега ми признаваш, че Ушаков не съществува и „Дворната хрътка“ не е написана.

— Но ще бъде. Ако доживея дотогава.

— Тогава защо си напуснал своята военна част?

— Сложно е да се обясни.

— Вие двамата ще се чукате ли в храстите или какво?

Двамата с Коля се завъртяхме. Вика се беше промъкнала безшумно зад нас — толкова близо, че можех да протегна ръка и да я докосна по бузата. Тя ни гледаше втренчено и презрително, с непоносимо отвращение, че е принудена да се движи в компанията на такива жалки войници.

— Каза ви се да ходите един след друг, на девет крачки разстояние.

Гласът й беше много нисък за толкова дребно момиче и дрезгав, все едно миналата седмица беше боледувала и ларинксът й все още не се беше възстановил напълно. Беше опитна в говоренето шепнешком — изговаряше всяка дума толкова ясно, че разбирахме всичко, но толкова тихо, че ако някой стоеше на пет метра от нас, нямаше да чуе нищо.

— Разхождате се като педали и си говорите за книги. Не разбирате ли, че на два километра оттук има германски лагери? Ако искате да свършите в някой изкоп заедно с всички комунисти и евреи, това си е ваша работа, но аз възнамерявам догодина да видя Берлин.

— Той е евреин — каза Коля и ме сръчка с палец, без да обръща внимание на ядосания ми поглед.

— Така ли? Значи си първият глупав евреин, когото съм виждала. Или кръгом и марш обратно в Питер, или си затваряте плювалниците и спазвате нашите правила. Неслучайно не сме загубили нито един човек през последните два месеца. Хайде, тръгвайте.

Тя сложи по една ръка на гърбовете ни и ни блъсна напред, така че се върнахме по местата си в колоната, на девет крачки разстояние един от друг, като млъкнахме от срам.

Замислих се за несъществуващия писател Ушаков и неговия несъществуващ шедьовър „Дворната хрътка“. По някаква причина не се ядосвах на Коля, че ме е излъгал. Беше необичайна, но безобидна лъжа и колкото повече вървях, толкова по-добре разбирах мотивите му. Коля изглеждаше безстрашен, но във всеки от нас се крие някакъв страх; страхът е част от нашето наследство. Все пак сме потомци на кротките малки земеровки, които са се свивали в сенките, докато покрай тях с гръм и трясък са минавали огромни чудовища. Коля не се притесняваше от канибали и нацисти, но се страхуваше да не се изложи — страхуваше се някой непознат да не се присмее на редовете, които е написал.

Баща ми имаше много приятели, повечето от тях писатели, и те бяха избрали да се събират в нашия апартамент, защото майка ми готвеше много вкусно, а баща ми никога не гонеше никого. Майка ми се оплакваше, че работи в хотел „Интелектуалец“. Навсякъде вонеше на цигарен дим, а фасовете стърчаха от саксиите и плуваха в наполовина изпити чаши чай. Една вечер един експериментален драматург беше забил десетки фасове в бучки разтопен восък от свещи по масата в кухнята, които представляваха римските и картагенските военни части, за да представи двойната обходна маневра на Ханибал в битката при Кана. Майка ми мърмореше за шума, за счупените чаши и за петната от евтино украинско вино по килима, но аз знаех, че й харесва да посреща многобройните поети и романисти и обожава да поглъщат нейното специално задушено и да изпадат в екстаз от нейните, кексове. Когато беше млада, беше хубава жена и макар че самата тя не обичаше да флиртува, все пак й харесваше, когато хубави мъже флиртуват с нея. Седеше до баща ми на дивана и слушаше дебатите, речите и възраженията, като не казваше нищо, но чуваше всичко и пазеше собственото си мнение за обсъждането с баща ми, което щяха да проведат, след като и последният пияница с олюляване си тръгне от апартамента. Самата тя не беше писателка, но беше много добра читателка, със страстни и разнообразни вкусове и баща ми много вярваше на нейната преценка. Когато в нашия апартамент идваше някой от великите, някой като Манделщам или Чуковски, тя не ги посрещаше по-специално, но аз забелязвах, че ги наблюдава с повишено внимание и преценява как се държат с баща ми. В нейните представи литературната общност беше разделена на чинове също толкова точно, колкото армията — чиновете нямаха названия или пагони, но си бяха чинове и тя искаше да знае какво положение заемаше баща ми.

Понякога, след като бяха пресушени достатъчно бутилки вино, някой поет се изправяше, като се олюляваше леко, сякаш под напора на силен вятър, и рецитираше новото стихотворение, което е написал. Бях на осем години и тайно надничах във всекидневната от коридора, като знаех, че скоро ще ме хванат, и се надявах да ме хване баща ми (беше почти невъзможно да го разгневиш за разлика от майка ми, която не скъпеше твърдата си ръка по задните ми части), така че стихотворенията не ми говореха нищо. Повечето от поетите искаха да бъдат като Маяковски и макар че не можеха да се мерят с неговия талант, можеха да имитират неговата загадъчност, като крещяха стихове, които нямаха никакъв смисъл за едно осемгодишно момче и вероятно не говореха повече на никой друг в стаята. Но въпреки че стихотворенията не ме впечатляваха, поетите го правеха — тези огромни мъже с рунтавите им вежди, които винаги стискаха цигари между пръстите си, а дългите стъбла от пепел се натрошаваха и се сипеха по пода при всеки по-бурен жест. Понякога, макар и рядко, някоя жена също се изправяше срещу втренчените погледи на останалите — според майка ми дори Ахматова го беше направила веднъж, макар че аз не си спомнях да съм я виждал.

Понякога поетите четяха от надрасканите си бележки, друг път рецитираха по памет. Когато приключваха, всички лица наоколо им се струваха твърде много и те се протягаха към най-близката чаша с вино или водка — не само за подкрепата на питието, но и просто за да имат какво да правят с ръцете и очите си, докато очакват реакцията на публиката. Публиката им беше съставена от колеги, конкуренти и обичайната реакция беше сдържано одобрение, изразявано с кимване, усмивка или потупване по гърба. Веднъж или два пъти видях тези претръпнали литератори да избухват от въодушевление, толкова развълнувани от силата на творбата, че забравяха за професионалната си завист, провикваха се „Браво! Браво!“ и се нахвърляха върху зашеметения, щастлив поет, като го целуваха по бузите с лепкавите си влажни устни, рошеха му косата, повтаряха любимите си строфи и клатеха глави от възхищение.

Много по-често обаче реагираха с презрително мълчание, никой не искаше да погледне поета в очите и да изрази макар и престорен интерес към темата или да се прежали за някой половинчат комплимент по адрес на дръзката му метафора. Когато четенето се проваляше, поетът го разбираше веднага. Той изпиваше до дъно чашата си с алкохол, почервенял от срам, избърсваше устата си с ръкав и се затътряше към далечния край на стаята, за да разгледа с особено голям интерес библиотеката на баща ми — Балзак и Стендал, Йейтс и Бодлер. Скоро щеше да си тръгне сразен, но добрият вкус повеляваше да не го прави незабавно, защото това се смяташе за проява на жалка страхливост, и поетът беше принуден да издържи в агония още двайсет минути, докато всички останали старателно избягваха да споменават за неговото стихотворение, все едно беше брутална пръдня и всички бяха достатъчно възпитани да се преструват, че не са я забелязали. Най-сетне сразеният поет благодареше на майка ми за храната и гостоприемството, като се усмихваше, но не я поглеждаше в очите, и се измъкваше през вратата с ясното съзнание, че в мига, в който си тръгне, всички ще започнат да остроумничат по адрес на ужаса, който им беше представил — що за чудовищна бездарност, що за претенция и занаятчийство.

Коля се беше предпазил, като си беше измислил Ушаков. Въображаемият писател му осигуряваше прикритие, така че Коля да може да изпробва първото изречение от романа си, философията на главния си герой и дори заглавието на книгата, като преценява реакцията ми без страх от подигравки. Не беше най-сложната измама на света, но той се беше справил прилично и аз реших, че някой ден Коля може би наистина ще може да напише сносен роман, ако оцелее във войната и се откаже от бомбастичното си първо изречение.

Разговорът с Коля и намесата на Вика отново ме бяха разбудили и аз се заех да се оглеждам в гората, като се надявах мъжете пред мен и зад мен да виждат по-добре в мрака. Луната беше потънала зад дърветата; слънцето нямаше да изгрее поне още няколко часа; нощта беше толкова черна, колкото изобщо беше възможно. На два пъти едва не се блъснах в някое дърво. Звездите бяха изгрели с милиони, но те бяха само за украса и аз се запитах защо тези далечни слънца се виждаха като миниатюрни точици светлина. Ако астрономите имаха право и Вселената беше натъпкана със звезди, много от които далеч по-големи от нашето слънце, и ако светлината пътуваше вечно, без да се забавя или да отслабва, защо небето не светеше през всяка минута от денонощието? Отговорът сигурно беше очевиден, но аз не можех да се сетя. В продължение на трийсет минути изобщо не се тревожех за Айнзацгрупен и техния водач Абендрот; забравих за схванатите мускули на краката си; не забелязвах студа. Дали звездите не бяха като фенерчета, които не могат да хвърлят светлина след определено разстояние? Застанал на покрива на „Киров“, можех да забележа фенерчето на някой войник от километри, но лъчът на фенерчето не можеше да освети лицето ми от това разстояние. От друга страна, защо лъчът на фенерчето изобщо губеше от силата си с изминатото разстояние? Дали светлинните частици не се разпръскваха като сачми от ловна пушка? Дали светлината изобщо беше съставена от частици?

Въпросите, които си задавах в полусън, най-сетне секнаха, когато се блъснах в гърба на Коля, ударих си носа и извиках от изненада. Една дузина гласове ми изшъткаха да мълча. Присвих очи към неясните силуети пред себе си и видях, че всички са се събрали до една масивна канара, покрита със сняг. Вика вече беше успяла да се изкачи на върха на скалата; не знам как го беше направила в тъмното по заледените й страни.

— Изгарят селата — подвикна тя надолу към Корсаков.

В мига, в който го каза, аз усетих миризмата на дим във въздуха.

— Открили са труповете — каза Корсаков.

Германците бяха съобщили много ясно на цивилните граждани в окупираните територии каква политика ще провеждат по отношение на възмездието. Бяха закачили афиши по стените; бяха пуснали съобщения в излъчванията на руски език по техните радиостанции; бяха разпространили слуха с помощта на колаборационистите си — ако убиете един от нашите войници, ние ще убием трийсет руснаци. Издирването на партизани беше трудна работа, но да събереш голям брой старци, жени и деца беше лесно, дори сега, когато половината народ беше обърнат в бягство.

Дори Корсаков и хората му да се чувстваха виновни за това, че ударът им по-рано вечерта беше предизвикал масово убийство на невинни хора, те не го показваха по никакъв начин в разговора, който проведоха шепнешком помежду си. Врагът вече ни беше обявил тотална война в момента, в който беше нахлул в нашата страна. Те се бяха заклели, многократно и официално, да опожарят нашите градове и да поробят нашето население. И ние нямаше как да се сражаваме умерено с тях. Нямаше как да водим половинчати бойни действия срещу тотална война. Партизаните щяха да продължават да убиват нацисти; нацистите щяха да продължават масово да избиват невинни цивилни; и в крайна сметка фашистите щяха да си дадат сметка, че няма как да спечелят войната, дори ако убиват по трийсет цивилни за всеки от своите убити войници. Аритметиката беше брутална, но бруталната аритметика винаги работеше в полза на Русия.

Вика се спусна от върха на канарата. Корсаков отиде при нея, за да обсъдят положението. Докато минаваше покрай нас, той промърмори на Коля:

— Дотук беше с Новое Кошкино.

— Няма ли да ходим?

— Защо да го правим? Цялата идея беше да пристигнем преди изгрев-слънце и да отидем на лов за Айнзацгрупен. Но подушваш ли дима? Айнзацгрупен вече са излезли на лов за нас.