Градът на крадците

20

ЕДИН ЧАС ПРЕДИ ЗАЛЕЗ-слънце ротата спря пред тухлената сграда на някакво училище — беше страховита постройка, издигната по време на втората петилетка, с прозорци от оловно стъкло, тесни като средновековни амбразури. Над входната врата с бронзови букви, високи по половин метър, беше изписана прочутата мисъл на Ленин: „Дайте ни детето за осем години и ще го направим болшевик завинаги.“ Някой от рускоговорещите нашественици беше написал отговор с бяла боя, която се беше разтекла, преди да изсъхне: „Дайте ни децата си за осем секунди и няма да останат никакви болшевики.“

Вермахтът беше реквизирал сградата на училището за команден щаб. До входа бяха паркирани шест военни джипа и един гологлав редник с руса коса, къса и жълта като пух на новородено пиленце, пълнеше резервоара на единия от зелен стоманен бидон. Войникът изгледа приближаващата рота и пленниците без никакво видимо любопитство.

Офицерите издадоха заповеди, редиците се пръснаха и повечето германци влязоха в сградата, като в движение сваляха тежките си раници и бърбореха помежду си, шумно и весело, готови да влязат под душовете (ако имаше вода) и да се нахранят с топла вечеря. Останалите от планинската пехота — един взвод от четирийсет души — все още не бяха освободени и бяха навъсени от глад и изтощение след дългия ден, в който бяха газили през безкрайния руски лес, така че ни подкараха покрай сградата, без да крият раздразнението си.

Там ни очакваше един германски офицер, разположен на сгъваем стол, който четеше вестник и пушеше. Когато пристигнахме, той вдигна поглед към нас с приветлива усмивка, доволен да ни види, все едно бяхме някакви негови приятели, които беше поканил на вечеря. Офицерът остави вестника и най-сетне се изправи, като кимаше на себе си и разглеждаше лицата ни, състоянието на дрехите ни, изработката на ботушите ни. Носеше сива униформа на Вафен-СС със зелени маншети на ръкавите, а сивото му палто беше провесено на облегалката на сгъваемия стол. Вика, която вървеше до мен, промърмори:

— Айнзацгрупен.

Когато се подредихме в неравни редици, офицерът от Айнзацгрупен хвърли цигарата си в снега и кимна на преводача на пехотинците с отпуснатата кожа на лицето. Двамата свободно заговориха помежду си на руски все едно се докарваха пред пленниците, които подслушваха разговора им.

— Колко са?

— Деветдесет и четири. Всъщност не, деветдесет и двама.

— Така ли? И още двама, които не можаха да се присъединят към нас? Много добре.

Офицерът се обърна към нас, като ни гледаше един по един в очите. Беше представителен мъж, черното му полево кепе беше килнато назад над челото му, загоряло от слънцето, а изисканите мустачки му придаваха вид на джазпевец.

— Не се страхувайте — каза ни той. — Знам, че всички сте чели пропагандата. Комунистите искат да си мислите, че сме варвари, които са дошли да ви унищожат. Но аз гледам лицата ви и виждам добри, честни работници и фермери. Има ли сред вас и един-единствен болшевик?

Никой не вдигна ръка. Германецът се усмихна.

— Така си и мислех. Вие сте твърде умни за това. Вие разбирате, че болшевизмът не е нищо друго освен най-радикалната форма на неутолимата жажда на евреите да господстват над целия свят.

Той погледна безизразните лица на руснаците срещу себе си и добродушно сви рамене.

— Но ние нямаме нужда да си говорим толкова сложно. Вие знаете в сърцето си каква е истината, а това е най-важното. Няма причина за конфликт между вашия и нашия народ. Ние имаме един общ враг.

Той направи знак на един от войниците, който взе купчина вестници от една дървена щайга до сгъваемия стол и ги раздели поравно между петима от другите пехотинци. Те поеха между редиците от пленници, като раздаваха по един вестник на всеки руснак. Падна ми се „Комсомолска правда“; Вика и Коля получиха по една „Червена звезда“.

— Разбирам, че ви е трудно да го възприемете след толкова години пропаганда. Но трябва да ми повярвате: победата на германците ще бъде победа за руския народ. Ако не го разбирате сега, скоро ще го разберете, а вашите деца ще израснат убедени в това.

Сенките ни изглеждаха великански на залязващото слънце. Офицерът от Айнзацгрупен се наслаждаваше на собствения си глас и на впечатлението, което оставяше в нас. Руският му беше граматически съвършен, макар че не се опитваше да крие акцента си. Зачудих се къде беше научил езика, дали не беше роден в някоя от колониите от етнически германци в Мелитопол или Бесарабия.

Той вдигна поглед към многоточието, което образуваха три облачета високо в сребристото небе над нас.

— Наистина обичам тази страна — каза той. — Прекрасна земя.

Офицерът отново сведе поглед към нас и сви рамене, сякаш се извиняваше.

— Но вие сигурно си мислите, че въпреки всички тези приказки ние продължаваме да водим война, нали така? Истината е, че ние имаме нужда от вас, приятели. Всеки от вас ще помогне на каузата.

В ръцете си държите отпечатаните лъжи, неуморно разпространявани от вашия режим. Вие сами знаете колко струват те! Вестниците ви казваха, че никога няма да се стигне до тази война, но ето ни тук! Казваха ви, че германците ще бъдат отблъснати до август, но кажете ми… — на това място той престорено потрепери от студ — …на август ли ви прилича това? Но няма значение, няма значение. Всеки от вас ще прочете на глас по един абзац. Онези от вас, които сметнем за грамотни, ще дойдат с нас във Виборг, където мога да ви обещая по три пъти храна дневно, докато превеждате документи за временното правителство. И работа в отоплена сграда! Онези от вас, които не се справят… е, за тях работата ще бъде малко по-тежка. Никога не съм бил в стоманолеярните заводи в Естония, но съм чувал, че понякога там е опасно. И все пак ще получавате по-добра храна от помията, която са ви сипвали в Червената армия — а дори не искам да си мисля какво са яли цивилните сред вас през последните няколко месеца.

Някои от по-възрастните селяни изохкаха и поклатиха глави, като се споглеждаха и свиваха рамене. Офицерът от Айнзацгрупен кимна на преводача на пехотинците и броени секунди по-късно двамата германци се заеха да проверяват пленниците. Трябваше им да чуят само няколко изречения, за да оценят грамотността на руснаците. Аз погледнах моя брой на "Правда“. Над уводната статия с големи букви беше отпечатан призив, излязъл от устата на самия Сталин: „СЪНАРОДНИЦИ! ДРУГАРИ! ВЕЧНА СЛАВА НА ГЕРОИТЕ, КОИТО ОТДАДОХА ЖИВОТА СИ ЗА НАШАТА СВОБОДА И ДОБРУВАНЕТО НА НАШИЯ НАРОД!“

Възрастните селяни свиваха рамене и връщаха вестниците на германците, без дори да погледнат текста. Много от по-младите мъже от кооперативите с мъка успяваха да прочетат по няколко думи. Тези пленници се отнасяха сериозно към изпита и се мръщеха, докато се опитваха да разпознаят буквите. Германците добродушно се смееха на грешките им, потупваха невежите по рамото и се шегуваха с тях.

— Не си залягал над книгите, а? Сигурно не ти е останало време, докато си гонил момичетата!

Пленниците скоро се отпуснаха и започнаха да подвикват на приятелите си в другия край на редицата. Смееха се на глас заедно с германците, когато някой заекваше. Някои си измисляха собствени статии, като се преструваха, че четат, докато импровизираха репортажи за сраженията край Москва или бомбардировката на Пърл Харбър и успешно имитираха журналистическия стил, който бяха чували по радиото. Германците сякаш се забавляваха с този номер; и двете страни знаеха, че никой не се заблуждава каква е истината.

Германците казваха на всеки, който се беше провалил на изпита, да пристъпи наляво. Първите няколко пленници, които застанаха там, отначало изпитваха неудобство, че се бяха изложили така, но се ободряваха все повече с всеки нов невежа, който се присъединяваше към тях.

— А, Саша, и ти ли? А аз си мислех, че си много умен!

— Гледай го как се гърчи пред офицера! Хайде, хайде, ние отиваме в леярната! Какво, ти да не си мислеше, че ще те вземат в канцеларията? Гледай го този смешник, не се отказва!

— Едик, старче, дали ще можеш да вървиш чак до Естония? А? Хайде, няма страшно, ние ще ти помогнем!

Онези, които можеха да четат, искаха да направят добро впечатление на германците. Рецитираха статиите като актьори, които изнасят монолог в театъра. Мнозина продължаваха и след като им бяха казали да спрат, произнасяха по-сложните думи със замах и демонстрираха лекотата, с която боравеха с речниковия запас. После пристъпваха надясно, грейнали от гордост, като кимаха на образованите си другари и се радваха накъде отиваха нещата. Виборг не беше толкова далеч, а работата в отоплена сграда с три пъти хранене дневно беше за предпочитане пред нощуването в окопите в очакване върху тях да се посипят снаряди.

Коля подигравателно завъртя очи, докато гледаше как се поздравяват образованите.

— Погледнете ги само — измърмори той под носа си. — Искат да им дадат награда, защото могат да прочетат вестника. И вижте колко снизходително се държат фрицовете. Дали да не взема да им кажа наизуст първата глава от „Евгений Онегин“? Дали ще им направи впечатление? Шейсет стиха, та-та-та-та-та. Да не си мислят, че са единствената културна нация в Европа? Наистина ли искат да изправят Гьоте и Хайне срещу Пушкин и Толстой? Признавам им, че са първи в музиката. Разликата не е толкова голяма, колкото си мислят, но все пак са първи в музиката. И във философията. Но в литературата? Нищо подобно.

Офицерът от Айнзацгрупен с черното кепе беше само на двама пленници разстояние от Коля, който стоеше от лявата ми страна. Усетих ръка в ръкавица, която стисна дясната ми ръка, обърнах се и видях Вика — беше вдигнала бледото си лице към моето, а суровите й очи не примигваха, макар че ме гледаше през косо падащите лъчи на залязващото слънце. Беше ме хванала за ръката, защото искаше да ме предупреди за нещо, но не ме пусна толкова бързо, колкото можеше — или поне така си казах аз. Можех да я накарам да ме обикне. Защо не? Какво от това, че досега предизвиквах в нея единствено отвращение и скука?

— Не можеш да четеш — съобщи ми тя с тренирания си шепот, който не можеше да чуе никой друг.

Очите й останаха приковани в моите, за да се увери, че съм я разбрал. За пръв път през живота си аз нямах нужда от повече обяснения.

Офицерът от Айнзацгрупен, търпелив и добронамерен като университетски преподавател, слушаше войника от Червената армия от другата страна на Коля.

— „Скоро Европа ще развее великото знаме на свободата за всички народи…

— Добре.

— „…и мира между всички държави.“

— Добре, добре. Нататък.

Сръгах с лакът ръката на Коля. Той ми хвърли един нетърпелив поглед, готов да покаже на този снизходителен фашист каква е истината за руската литература. Поклатих глава само веднъж. Офицерът пристъпи към него. Нямах възможност да му кажа нищо. Можех единствено да се взирам в очите на Коля и да се надявам да ме е разбрал.

— А, ето един хубавец от степите. Казашка кръв ли имаш?

Коля стоеше с изправени рамене. Беше по-висок от германеца и в продължение на няколко секунди го изгледа отгоре, без да каже нищо.

— Не знам. Роден съм в Питер.

— Прекрасен град. Жалко, че го наричат Ленинград. Такова грозно име, не мислиш ли? Имам предвид дори ако не се броят политическите съображения. Просто ми се струва грешно да се нарича така. Санкт Петербург — ето това е име, което отеква през вековете. Толкова много история! Аз съм бил там между другото. И в Москва. И очаквам съвсем скоро да ги посетя отново. Добре, покажи ми какво можеш.

Коля вдигна вестника пред очите си и се вторачи в буквите. После дълбоко си пое въздух, отвори уста — и се разсмя, като клатеше глава, докато връщаше вестника на германеца.

— Дори не мога да се престоря, съжалявам.

— Не се извинявай! Такива плещи като твоите ще отидат нахалост зад бюрото. Всичко е наред, приятелю.

Коля кимна, като се усмихваше на офицера като някакъв симпатичен идиот. Трябваше да отиде при невежите, но той остана до мен, с ръце в джобовете.

— Искам да видя дали моят приятел ще се справи по-добре — обясни той.

— Е, няма как да се справи по-зле — отговори офицерът от Айнзацгрупен, като се усмихна на свой ред.

После застана пред мен и ме огледа от главата до петите.

— На колко си години? Петнайсет?

Кимнах. Не знаех дали е по-безопасно да съм на петнайсет или на седемнайсет, но излъгах инстинктивно.

— Откъде са дядо ти и баба ти?

— От Москва.

— И четиримата?

— Да.

Вече лъжех автоматично и дори не се замислях за думите, преди да ги изрека.

— Родителите ми са се запознали там.

— Не ми приличаш на руснак. Ако трябваше да позная, щях да предположа, че си евреин.

— И ние така му викаме — обади се Коля, като ми разроши косата и се ухили. — Малкият евреин! Направо пощурява. Но вижте само този нос! Ако не познавах семейството му, и аз щях да се закълна, че е юдеин.

— Има евреи с малки носове — каза германецът. — Както и други хора с големи носове. Не бива да си правим прибързани заключения. Преди няколко месеца видях във Варшава една еврейка с коса, която беше по-руса от твоята.

Той посочи към голата глава на Коля, усмихна се и му намигна.

— И съм сигурен, че не беше боядисана. Нали схващаш?

— И още как — отговори Коля и на свой ред се усмихна.

— Не се тревожи — каза ми германецът. — Все още си млад. Всички преживяваме неловка възраст. Но я ми кажи, можеш ли да четеш по-добре от твоя приятел?

Сведох очи към вестника в ръцете си.

— Знам, че това е „Сталин“ — казах и посочих думата. — А това е „другарят“?

— Да, трябва да се започне отнякъде.

Той ми се усмихна бащински, потупа ме по бузата и взе вестника от ръцете ми. Помислих си, че може дори да е съжалил за това, че ми беше казал как приличам на евреин.

— Много добре. Ще правиш компания на твоя приятел в Естония. Няколко месеца тежка работа не са навредили на никого. И без това всичко ще свърши скоро.

— А ти… — каза той и пристъпи към Вика, която беше последна в редицата. — Още едно дете. Какво ще ми покажеш?

Вика сви рамене и поклати глава, без да вдига очи към него, после протегна непрочетения вестник към офицера от Айнзацгрупен.

— Да, поредната победа на болшевишката образователна система. Добре, вие тримата отидете наляво.

Пристъпихме сред ухилените неграмотни. Един от тях беше работил в стоманолеярна и останалите се бяха събрали около него, за да слушат разказа му за ужасната жега и рисковете при работата с разтопен метал. Предателят на Марков стоеше в края на групичката и потъркваше ръцете си, за да ги стопли, но никой не му обръщаше внимание.

— Това ли беше Абендрот? — прошепнах на Вика.

Тя поклати глава.

— Абендрот е с чин щурмбанфюрер. Четири сребърни звезди на пагоните. Този имаше само три.

Преводачът на ротата броеше двете групи от пленници, като сочеше главите им с пръст и мърдаше устни. Когато приключи, той съобщи на офицера:

— Петдесет и седем грамотни. Трийсет и осем неграмотни.

— Много добре.

Слънцето беше залязло и въздухът ставаше все по-студен. Офицерът от Айнзацгрупен отиде до сгъваемия стол, където беше оставил палтото си, докато войниците подредиха грамотните пленници в две колони и им наредиха да потеглят. Руснаците весело махаха на необразованите си другари, докато минаваха покрай тях. Този път маршируваха стегнато, съвсем различно от начина, по който се бяхме тътрили всички по-рано през деня. Вървяха в крачка: леви, десни, леви, десни. Пленниците искаха да направят добро впечатление на германските си господари и да докажат, че наистина заслужават шанса да изрязват статии от вестниците във Виборг, докато са в плен.

Офицерът от Айнзацгрупен вече не поглеждаше към тях. Той закопча палтото си, сложи си кожените ръкавици и се отправи към паркираните джипове. Грамотните пленници стигнаха с маршова стъпка до тухлената стена на училището, която нямаше прозорци, където ги спряха и ги накараха да се обърнат. Дори в този момент все още не осъзнаваха какво се случваше с тях. Как да го осъзнаят? Те бяха добри ученици; бяха издържали изпита и ги бяха наградили заради това.

Погледнах към Вика, но тя се взираше в далечината, защото не искаше да види какво ще последва.

Германските войници насочиха полуавтоматичните си карабини и започнаха да стрелят в редиците на руснаците. Продължиха да натискат спусъка, докато не изпразниха пълнителите си, а руснаците не се превърнаха в разкъсана маса на земята, над която се издигаше дим от овъглените им палта. После германците презаредиха, отидоха до стената и се заеха да стрелят по веднъж в главата на всички, които все още дишаха.

Забелязах как офицерът от Айнзацгрупен поздрави младия гологлав войник пред училището, който зареждаше резервоарите. Офицерът му каза нещо, което явно беше смешно; младият войник се разсмя и кимна в знак на съгласие. Офицерът се качи в един от джиповете и потегли. Младият войник събра празните бидони и ги понесе към училището. Направи само няколко крачки, после спря и вдигна очи към небето. Вече ги чувах и аз — самолетни двигатели, които мъркаха някъде високо над нас. Сребристите бомбардировачи „Юнкерс“ летяха на запад, във формации по три, на път за първата бомбардировка за вечерта. Три, после още три и още три, докато не изпълниха цялото небе като мигриращи птици. А всички ние на земята — и оцелелите пленници, и германските пехотинци — мълчаливо стояхме и гледахме прелитащите самолети.