Градът на крадците

24

ЕДИН ЧАС ПО-КЪСНО ПРОДЪЛЖАВАХМЕ да се оглеждаме през рамо и да се ослушваме за превозни средства с вериги, но колкото по-надълбоко влизахме в гората, толкова по-вероятно ни се струваше, че ще успеем да избягаме. Смучехме ледени висулки, които отчупвахме от клоните на боровите дървета, но нощта беше толкова студена, че не можехме да държим лед в устата си дълго време. Чуканчето на пръста ми започна да тупти в ритъма на сърцето ми.

Коля беше разкопчал армейското си палто и беше натъпкал под пуловера си кутията, пълна със слама, така че яйцата да не замръзнат. През последните няколко километра непрекъснато ме удряше по рамото и се усмихваше като луд под откраднатата си пухена ушанка, глупашки завързана под брадичката.

— Ти наистина ми показа нещо там вътре — каза ми той четири пъти поред.

Вече бях убивал хора и германският нож, натъпкан в ботуша ми, беше истинско оръжие, а не просто момчешки сувенир. Може би ще се представя в по-добра светлина пред теб, ако ти кажа, че усещах определена тъга и солидарност с убитите мъже въпреки необходимостта от това насилие. Обсипаното с бенки лице на момчето дълго остана в паметта ми, докато най-сетне не забравих как изглеждаше в действителност и можех да си припомням само спомена за него. Щурмбанфюрерът, който пълзеше към нищото, си остава ярък образ в паметта ми. Мога да изразя с думи всякакви благочестиви неща, за да те убедя, че съм чувствителен човек, и наистина вярвам, че съм чувствителен човек. Но дори при това положение през онази нощ не изпитвах нищо друго освен въодушевление от онова, което бях направил. Бях направил нещо — въпреки всички очаквания, въпреки собствената си дълга история със страха. В крайна сметка убийството на Абендрот нямаше нищо общо с отмъщението за Зоя или елиминирането на ключов офицер от Айнзацгрупен. Бях спасил живота на Коля и Вика. Бях спасил собствения си живот. Топлият ни дъх, който се кълбеше над главите ни, тежкото ни дишане, докато ботушите ни затъваха дълбоко в снега, всяко усещане, което изпитвахме по време на дългото си бягство — и самата възможност да изпитваме нещо, — в крайна сметка се дължеше на това, че когато се бях озовал притиснат до стената, аз бях проявил малко кураж. Най-гордият момент в целия ми живот беше тогава, когато спряхме да си поемем дъх и Вика, след като погледна пръста ми, за да се увери, че кръвотечението е спряло, прошепна в ухото ми:

— Благодаря ти.

В един момент Вика и Коля започнаха да спорят накъде да продължим. Вика сложи точка на спора, като нетърпеливо поклати глава и потегли, без да погледне дали ще я последваме. След историята с Мга аз вече нямах вяра в навигаторските способности на Коля, така че тръгнах след нея. Коля не отстъпи в продължение на цели осем секунди, преди да забърза след нас.

Някъде по пътя й разказах истинската причина двамата с Коля да се измъкнем от Питер, да прекосим фронтовата линия и в крайна сметка да се озовем в онази къща под бориките. Говорех тихо, така че Коля да не ме чуе, макар че не можех да си представя кого ще предам с този разказ. Разказах й за дъщерята на полковника, която се пързаляше по замръзналата Нева; за канибалите и зловещите им продоволствия, които висяха от веригите на тавана; за умиращото момче Вадим и неговия петел, който бяхме нарекли Любима; за противотанковото куче, което проливаше кръвта си в снега; и за мъртвия руски войник, който се беше сраснал с леда. Когато приключих с историята, Вика поклати глава, но не каза нищо, и аз се притесних, че съм й казал твърде много.

Докато я гледах как крачеше през гората, мълчалива и неуморна, с полуавтоматичната карабина на рамото, аз си спомних какво ми беше казал Коля предишната сутрин. Войната беше променила всички ни, но въпреки това ми беше трудно да повярвам, че едва седем месеца по-рано е била студентка по астрономия.

— Може ли да те попитам нещо?

Тя продължи напред, без да си прави труда да ми отговори. Нямаше време за нелепи въпроси като „Може ли да те попитам нещо?“.

— Коля казва, че си от НКВД.

— Това ли ме питаш?

— Май да.

— А ти как мислиш?

— Не знам — отговорих аз, но в момента, в който го казах, си дадох сметка, че всъщност знам. — Мисля, че е прав.

— Това притеснява ли те?

— Да.

— Защо?

— Заради баща ми.

Осъзнах, че тя всъщност не знаеше какво се беше случило с баща ми, така че тихо добавих:

— Те го прибраха.

Почти цяла минута вървяхме мълчаливо, докато се изкачвахме по един полегат хълм. Започнах да се задъхвам, а слабостта да се връща в краката ми, докато все повече се отдалечавахме от победата в Красногвардейск.

— Баща ти е бил писател, нали? В такъв случай има голяма вероятност да са го предали другите писатели. Полицаите просто са си вършили работата.

— Да. И тези от Айнзацгрупен също си вършат работата. Естествено, те сами са си избрали да вършат тази работа.

— Ако това променя нещо, те прибраха и моя баща.

— Наистина ли? Писател ли беше?

— Не. Беше от НКВД.

Отне ни почти цял час да се изкачим до върха на хълма и докато стигнем, в краката ми не беше останала никаква сила, но когато излязохме на голото било, аз видях защо Вика беше решила да тръгнем насам. Полумесецът светеше над безкрайните хектари гори и поля, които искряха под покривалото на леда и снега.

— Ето там — каза тя и посочи на север. — Виждате ли?

Далеч отвъд долината в краката ни, от другата страна на хълмовете, които скриваха тъмния хоризонт, към небето се издигаше тънка колона от светлина — толкова ярка, че осветяваше облаците високо над нея. Мощният лъч се раздвижи като блестяща сабя, която сечеше нощта, и аз осъзнах, че гледам прожектор на противовъздушната отбрана.

— Това е Питер — каза ни тя. — Ако се изгубите по пътя към къщи, това е вашата Полярна звезда.

Обърнах се към нея.

— Ти няма ли да дойдеш с нас?

— Край Чудово има един партизански отряд. Познавам командира им. Ще се опитам да се свържа с тях.

— Сигурен съм, че полковникът ще ни даде купони за теб, ако дойдеш с нас. Ние ще му кажем, че си ни помогнала, и той ще…

Тя се усмихна и се изплю на земята.

— Майната им на купоните. Питер не е моят град. Навън имат нужда от мен.

— Гледай да не те убият — каза Коля. — Мисля, че момчето е влюбено.

— Не вървете по пътя, докато се прибирате. И внимавайте откъде влизате в града. Сложили сме мини навсякъде.

Коля протегна ръката си към нея. Вика подигравателно завъртя очи при вида на този официален жест, но все пак я стисна през ръкавицата му.

— Надявам се да се видим отново — каза й той. — В Берлин.

Тя се усмихна и се обърна към мен. Знаех, че никога повече няма да я видя. Когато видя изражението на лицето ми, в нейните вълчи сини очи се появи нещо човешко. Тя ме докосна по бузата през ръкавицата си.

— Не гледай толкова тъжно. Днес ми спаси живота.

Аз свих рамене. Страхувах се, че ако си отворя устата, ще кажа нещо лигаво и глупаво — или още по-лошо, ще се разплача. Бяха минали пет години, откакто бях плакал за последен път, но никога не бях преживявал такава нощ и бях сигурен, че снайперистката от Архангелск ще бъде единственото момиче, което ще обичам през живота си.

Ръката й в ръкавицата все още беше на бузата ми.

— Кажи ми фамилията си.

— Бениов.

— Аз ще те намеря, Льова Бениов. Трябва ми само името ти.

Тя се наведе към мен и ме целуна по устните. Устата й беше студена, устните й бяха грапави от зимния вятър и ако мистиците имат право и ние наистина сме обречени да повтаряме до безкрайност жалкия си живот, поне винаги ще се връщам към тази целувка.

Миг по-късно тя вече се отдалечаваше от нас, с наведена глава и ниско нахлупено кепе от заешка кожа, пъхнала брадичка под шала си, дребничка във възголемия си гащеризон под древните борове, които се издигаха от двете й страни. Знаех, че няма да се обърне да ме погледне, но въпреки това продължих да я гледам, докато не се изгуби от поглед.

— Хайде — каза ми Коля, като ме прегърна през раменете. — Имаме да ходим на сватба.