Градът на крадците

7

— ВЛИЗАЙТЕ — КАЗА ТЯ. — Влизайте. И двамата сте премръзнали.

Веднага се виждаше, че преди началото на обсадата приятелката на Коля е била красива: мръсната й руса коса се спускаше до средата на гърба; устните й все още бяха пълни; имаше трапчинка с формата на полумесец, която изникваше на лявата й буза всеки път когато се усмихне. На съответното място от дясната страна нямаше трапчинка, което ми се струваше странно, и аз забелязах, че с нетърпение очаквам да се усмихне отново, за да видя пак самотната й трапчинка.

Коля я беше целунал и по двете бузи, когато ни отвори вратата, и лицето й беше поруменяло, така че за миг отново изглеждаше здрава.

— Казваха, че си мъртъв!

— Все още не — отговори Коля. — Това е моят приятел Лев. Не иска да ми каже нито бащиното си име, нито фамилията, но може би ще ги сподели с теб. Имам чувството, че си негов тип. Лев, това е Соня Ивановна. Едно от ранните ми завоевания, която си остава моя скъпа приятелка и до днес.

— Ха! Беше твърде кратко завоевание, нали? Като Наполеон в Москва?

Коля се усмихна широко. Продължаваше да прегръща Соня с едната си ръка и да я притиска към себе си. Тя се беше увила в мъжко палто и три или четири пуловера, но дори под всички дрехи се виждаше, че от нея не е останало много.

— Беше класическо прелъстяване. Запознахме се на лекция по история на изкуството. Първо й разказах всичко за перверзните на големите майстори, от малките момчета на Микеланджело до стъпалата на Малевич — чувал ли си за това? Той е скицирал стъпалата на икономката си всяка сутрин и всяка вечер е мастурбирал на собствените си рисунки.

— Това е лъжа — довери ми тя. — Никой друг на света не е чувал тази история.

— И така, тя научи всички тези неща за страстите на великите художници, развълнува се, удари една-две водки и готово. Дойдох, видях, свърших работа.

Тя се приведе по-близо до мен, като ме докосна по ръкава на палтото, и театрално прошепна:

— Не знам за работата, но той свърши. Това поне е сигурно.

Не бях свикнал да слушам жени, които говорят за секс. Момчетата, които познавах, непрекъснато говореха за това, макар че нито едно от тях не ми се струваше голям авторитет по въпроса, но момичетата пазеха тази тема за собствените си затворени събрания. Зачудих се дали Гриша вече беше успял да спи с Вера, преди да си спомня, че и Гриша, и Вера бяха мъртви и погребани под надгробни камъни от натрошен бетон.

Соня забеляза печалната ми физиономия и предположи, че се чувствам неудобно от техния вулгарен разговор. Тя ми се усмихна, като отново ми показа трапчинката си с форма на полумесец.

— Не се притеснявай, скъпо момче. Никой от нас не е чак такъв бохем, за каквито се смятаме.

Тя се обърна към Коля.

— Той е мило момче. Къде го намери?

— Живееше в „Киров“. На улица „Войнова“.

— „Киров“? Онази сграда, която бомбардираха снощи? Толкова съжалявам, скъпо момче.

Тя ме прегърна. Все едно ме прегръщаше плашило. Не можех да усетя никакво човешко тяло под дрехите й — сякаш цялата беше от пластове вълна с дъх на дим. Въпреки това беше приятно някоя жена да се тревожи за мен. Дори да го правеше само от любезност, пак си беше приятно.

— Влез — каза ми тя, като ме хвана за ръката, ръкавица върху ръкавица. — Сега това е твоят дом. Ако ти трябва подслон за една нощ или за една седмица, тук ще спиш. А утре можеш да ми помогнеш да донеса вода от Нева.

— Утре имаме работа — обади се Коля, но тя не му обърна внимание, а ни въведе във всекидневната.

Около една печка на дърва в полукръг седеше компания от шестима души. Приличаха на студенти — мъжете все още носеха внимателно поддържаните си бакенбарди и мустаци, а жените бяха с късо подстригана коса и големи цигански обици. Бяха увити заедно с няколко дебели одеяла, пиеха чай и мълчаливо гледаха към нас, новодошлите, без да ни посрещнат с добре дошли. Разбирах защо са недоволни. Непознатите в най-добрия случай бяха дразнител, а в най-лошия можеха да се окажат смъртоносни — дори да не искаха да направят нищо лошо на никого, те винаги искаха храна.

Соня ни запозна, като представи по име всички от кръга, но никой друг не проговори, докато Коля не ги предразположи, като разопакова библиотечния си бонбон и го пусна да обикаля по кръга. Беше невъзможно да се извлече някакво удоволствие от дъвченето на това нещо, но беше нещо за ядене, за поддържане на живота, и скоро разговорът се възобнови.

Оказа се, че приятелите на Соня не бяха студенти, а хирурзи и медицински сестри. Току-що бяха излезли от двайсет и четири часова смяна, по време на която бяха ампутирали ръце и крака, бяха вадили куршуми от натрошени кости и се бяха опитвали да закърпят обезобразени войници без обезболяващи, кръв за преливане или електричество. Нямаха дори достатъчно гореща вода, за да стерилизират скалпелите си.

— Лев е живял в „Киров“ — каза Соня и кимна към мен в знак на съчувствие. — Онази сграда на „Войнова“, която бомбардираха снощи.

Хората наоколо промърмориха, че съжаляват.

— Вътре ли беше, когато я удари бомбата?

Поклатих глава. Хвърлих поглед към Коля, който си записваше нещо в дневника с парче молив, без да ни обръща внимание. После отново се обърнах към лекарите и медицинските сестри, които очакваха да им отговоря. Бяха непознати хора. Защо да ги обременявам с истината?

— Бях на гости при приятели.

— Някои хора от сградата са се измъкнали — каза един от хирурзите.

Казваше се Тимофей и приличаше на художник с очилата си без рамки.

— Някой спомена нещо за това в болницата — добави той.

— Наистина ли? Колко души?

— Не знам. Не слушах много внимателно. Съжалявам, но просто… всяка вечер бомбардират някоя сграда.

Слухът, че има оцелели, повдигна духа ми. Бомбоубежището в мазето изглеждаше солидно — ако хората бяха успели да стигнат навреме дотам, сигурно бяха преживели бомбардировката. Вера и близнаците винаги тичаха в бомбоубежището заедно със семействата си, когато пуснат сирените. От друга страна, не си спомнях нито веднъж да съм виждал бандита Заводилов в скривалището. Той проспиваше сирените, както проспиваше и сутрините — със студена мокра кърпа на челото и голо момиче до себе си. Или поне така си го представях аз. Не, той със сигурност не беше успял да стигне до бомбоубежището, но пък Заводилов много често изобщо не спеше в „Киров“, защото се занимаваше с мистериозните си дела или пиеше в апартамента на някой друг престъпник.

Соня напълни още две чаши със слаб чай и подаде едната на мен, а другата на Коля. За пръв път, откакто бяхме закусвали в кабинета на полковника, аз си свалих вълнените ръкавици. Топлата чаша беше като жива в ръцете ми — като животинче с биещо сърчице и душа. Поднесох парата към лицето си и отначало не разбрах, че Соня ме пита нещо.

— Моля?

— Попитах дали семейството ти е било в сградата?

— Не, те се евакуираха от града през септември.

— Това е добре. Моите роднини също. Малките ми братя заминаха за Москва.

— А сега германците са стигнали и до Москва — обади се Павел, един младеж с остри черти като на гризач, който се взираше в желязната печка и не поглеждаше никого в очите. — И за няколко седмици ще я превземат.

— Да я превземат — каза Тимофей. — Ще направим като Ростопчин — ще изгорим всичко и ще отстъпим. Къде ще нощуват? Какво ще ядат? Нека зимата да се оправя с тях.

— Като Ростопчин… пфу — Соня направи гримаса все едно беше усетила неприятна миризма. — Изкарваш го някакъв герой.

— Той наистина е бил герой. Не бива да съдиш за историята само по Толстой.

— Да, да, добрият граф Ростопчин, другарят на народа.

— Не намесвай политиката. Говорим за военни действия, а не за класова борба.

— Как така да не намесвам политиката? Тя вече е намесена. Да не мислиш, че военните действия нямат нищо общо с политиката?

Коля ги накара да замълчат, когато заговори. Гледаше в чашата си с чай, която държеше с двете си ръце.

— Германците няма да превземат Москва — каза той.

— И кой експерт по-точно го казва? — попита го Павел.

— Аз го казвам. В началото на декември фрицовете бяха на трийсет километра от града. Сега са на сто километра. Вермахтът никога не е отстъпвал. Не знаят как се прави. Всичко, на което са ги обучавали, всичките им учебници са само за атака. Атака, атака, атака. А сега са тръгнали назад и няма да се спрат, докато не паднат по гръб в Берлин.

Дълго време никой не каза нищо. Жените в групичката гледаха Коля с широко отворени очи, които бяха станали малко по-ярки на изпитите им лица. Вече всички бяха мъничко влюбени в него.

— Извинявай за въпроса, другарю — каза Павел, като произнесе иронично последната дума. — Но щом си толкова важна фигура в армията и си наясно с такава секретна информация, какво точно правиш тук с нас?

— Не мога да обсъждам заповедите си — отговори Коля, без да обръща внимание на обидния тон на хирурга.

Той отпи от чая си и задържа топлата глътка вода в устата си. После забеляза, че Соня продължава да го гледа, и се усмихна. Всички мълчаха. Никой не беше помръднал от мястото си, но енергията в стаята се беше променила, така че Коля и Соня вече бяха на сцената, под светлините на прожекторите, а всички останали се бяхме превърнали в притихнали зрители и се чудехме дали в представлението ще има голотии. Любовната им игра вече беше започнала, макар че седяха в двата края на стаята и бяха опаковани с многобройни пластове вълна. Искаше ми се някой ден някое момиче да гледа и мен по този начин, но си знаех, че това никога няма да се случи. Тесните ми рамене и очите ми, зорки и плашливи като на плъх, не бяха способни да разпалят страст у никого. А най-лошото от всичко беше моят нос — този омразен нос, тази човка, прицел на хиляди обиди. И без това беше неприятно да бъдеш евреин в Русия, но да бъдеш евреин с нос, който сякаш е взет от антисемитска карикатура — е, това беше достатъчно, за да ме накара да се ненавиждам. През повечето време се гордеех с това, че съм евреин, но не исках да приличам на такъв. Исках да приличам на ариец — русокос, синеок, с широки рамене и силна челюст. Исках да приличам на Коля.

Коля намигна на Соня и си изпи чая. После въздъхна, вторачен в утайката на дъното на чашата.

— Знаете ли, че не съм срал от девет дни?

Тази нощ всички останахме да спим във всекидневната с изключение на Коля и Соня, които едновременно се изправиха по някакъв невидим сигнал и се скриха в спалнята. Останалите се завихме заедно с всички одеяла. Лежахме един до друг, за да се топлим, и макар че по някое време през нощта печката изгасна, не треперех толкова много. Всъщност студът ме притесняваше по-малко от приглушените стонове на Соня. Бяха невъзможно щастливи, все едно Коля заличаваше с чукането си цялото нещастие от последните шест месеца, глада и студа, бомбите и германците. Соня беше чудесна и мила, но беше ужасно да слушам удоволствието, което изпитваше — исках аз да съм този, който е в състояние да спаси едно хубаво момиче от обсадата единствено с помощта на кура си. А вместо това лежах на пода в някакъв непознат апартамент до някакъв непознат мъж, който мърдаше насън и вонеше на варено зеле.

Не вярвам сексът да е продължил толкова дълго — кой имаше енергия за това? — но тогава ми се стори, че го правиха през половината нощ, Соня стенеше, а Коля говореше тихо и аз не можех да чуя какво казва през тънките стени. Звучеше съвсем спокоен, все едно й четете някаква статия от вестника. Питах се какво толкова й говори, по дяволите. Какво казваш на момичето, докато го чукаш? Струваше ми се важно да знам това. Може би цитираше нещо от онзи писател, за когото винаги говореше толкова разпалено. Или разказваше за битката с канибала и жена му, макар че това не ми се струваше много вероятно. Лежах в тъмното и ги слушах, а вятърът разтърсваше прозорците в рамките и в печката припукваха последните въглени. Най-самотните звуци на света са звуците на други хора, които правят любов.