Градът на крадците

19

ПАРТИЗАНИНЪТ, КОЙТО БЕШЕ НА пост, ни събуди малко преди пладне, като нахлу в колибата и сподави вика си, макар че беше обзет от паника.

— Идват — каза той.

Всички бяхме на крака, преди да успее да стигне до второто изречение, и вече събирахме нещата си, събудени на мига от новината за истинска опасност. Бяхме спали с ботушите си и бяхме готови да тръгваме.

— Приличаха на цяла рота. Със затворници.

Корсаков преметна пушката на рамото си.

— Пехота?

— Не видях бронирани машини.

Трийсет секунди по-късно се изсипахме през кривата врата във враждебната слънчева светлина навън. Колибата нямаше прозорци и вътре беше тъмно като в гробница, така че почти не можех да държа очите си отворени в блясъка на обедното слънце. Всички последвахме Корсаков, а неизречената заповед гласеше: бягайте.

Нямахме никакъв шанс. Още преди последният от нас да излезе от колибата, чух викове на немски. Превърнах се в животно, в главата ми не останаха никакви мисли, тласкаше ме единствено страхът. Въздухът се беше стоплил и снегът беше тежък и мокър, като сграбчваше ботушите ми и ме дърпаше надолу.

Когато бях на девет години, една делегация от прочути френски комунисти пристигна на посещение в Питер и Партията реши да оправи улиците. Работници с висящи от устата им цигари изляха горещ катран на улица „Войнова“ и го заравниха с гребла с дълги дръжки, така че моята улица заприлича на булевард от течен шоколад. Цяла сутрин ги гледах заедно с близнаците Антоколски пред портала на „Киров“. Не си спомням да е имало нещо, което да ни е накарало да вземем това единодушно решение. Но без да кажем и дума, без дори да се погледнем, ние едновременно свалихме обувките си, захвърлихме ги на двора и хукнахме през улицата. Можеше да изгорим петите си на въглен, но не ни пукаше; оставихме отпечатъците от стъпките си по меката улица и продължихме да тичаме, дори след като стигнахме от отсрещната страна, а работниците ругаеха и размахваха греблата си след нас, но не бяха чак толкова усърдни, че да ни подгонят, защото знаеха, че никога няма да ни хванат.

Тази вечер майка ми цял час яростно търка краката ми със сапун и пемза. Баща ми стоеше до прозореца с ръце на гърба, като едва сдържаше усмивката си, и гледаше улица „Войнова“. Под светлината на уличните лампи улицата беше гладка и съвършена, с изключение на трите чифта малки отпечатъци от стъпки, които прекосяваха повърхността й като следи от чайки по мокрия пясък.

Тичането по горещия катран нямаше нищо общо с тичането през разтопения сняг; не знам защо спомените живеят един до друг, но е така.

Сред боровете отекнаха изстрели. Един от куршумите прелетя покрай мен толкова шумно и толкова близо, че се пипнах отстрани по главата, за да проверя дали не ме е закачил. Видях как мъжът пред мен се свлече на земята и от начина, по който падна, аз разбрах, че никога повече нямаше да стане. Не можех да тичам по-бързо и не можех да се страхувам повече от това; когато видях как мъжът падна, нищо в мен не се промени. В този миг вече не бях Лев Абрамович Бениов. Не бях потомък на равини с черни шапки от страна на баща ми и на дребна московска буржоазия от страна на майка ми. Ако в този миг някой германец ме беше сграбчил за яката, беше ме разтърсил и беше попитал как се казвам на съвършен руски език, аз нямаше да мога да му отговоря, нямаше да мога да формулирам и едно-единствено изречение, за да моля за милост.

Видях как Корсаков се обърна, за да стреля по преследвачите. Преди да успее да натисне спусъка, един куршум отнесе долната му челюст от черепа. Той примигна, все още с будни очи, макар че половината му лице вече беше откъснато. Профучах покрай него, нагоре по една стръмна оврага и надолу от другата й страна, където в едно тясно дере течеше поток, захранван от разтопения сняг, и водата клокочеше и се извиваше между камъните и падналите клони.

Подчиних се на някакъв неосъзнат инстинкт и се отклоних от досегашния си курс, за да последвам течението на потока, като тичах надолу по хлъзгавите камъни — по-бързо, отколкото можех да бягам в снега. Тялото ми очакваше неизбежния куршум, който щеше да се забие като кирка между лопатките ми и да ме събори по очи в студената вода. Въпреки всичко бях необяснимо пъргав, краката ми избираха следващото място, на което да стъпят, без да се допитват до мозъка ми, ботушите ми вдигаха пръски ледена вода и нито веднъж не се препънах.

Не знам колко дълго тичах и колко далеч бях стигнал, но най-сетне се наложи да спра. Скрих се зад дънера на една древна борика с отпуснати клони, натежали от мокър сняг, и седнах в сенките, като се опитвах да възстановя дишането си. Краката ми не искаха да спрат да треперят дори след като притиснах ръцете си върху бедрата, за да ги успокоя. Когато дробовете спряха да ме болят, надникнах зад дънера на дървото нагоре по склона.

Към мен се приближаваха трима мъже, с пушки в ръцете си, като тичаха с равномерна крачка. Нито един от тях не беше с германска униформа. Най-близкият беше с бялата униформа на войник от скиорските части и аз осъзнах, че това беше партизанинът, когото бях видял да пъха в устата си пръста на онзи мъртвец, за да му вземе венчалната халка. Марков — така го наричаха останалите.

В този миг го обичах с цялото си сърце, обичах очуканото му червено лице и дълбоко разположените очи, които едва на предишната вечер ми се струваха изпълнени със смъртоносни намерения.

Зад него тичаше Коля и аз се разсмях с глас, когато го видях.

Бях се запознал с него в петък вечерта и дори не бях започнал да го харесвам до понеделник, но сега, във вторник следобед, ми се искаше да се развикам от радост, че го виждам жив. По време на бягството си беше изгубил астраханския си калпак и русата му коса падаше на челото му, докато не я отметне назад. Той се обърна да каже нещо на мъжа до себе си, като се усмихваше широко, и аз разбрах, че му казваше някаква много смешна шега.

Мъжът до него се оказа Вика. За разлика от Коля тя беше успяла да запази кепето си от заешка кожа; беше спуснато до веждите й, но дори от това разстояние виждах как сините й вълчи очи се стрелкат насам-натам под заешката козина. Това, което каза Коля, не й се стори забавно. Сякаш дори не го слушаше. На всеки няколко крачки се обръщаше, за да се огледа за преследвачи.

Бягството ми сигурно не беше продължило толкова дълго (двайсет минути? десет?), но вътрешността на ловджийската колиба ми изглеждаше като спомен, откраднат от някой непознат. Истинският ужас — искрената вяра, че животът ти всеки момент ще свърши по насилствен начин — изтрива от мозъка всичко останало. И дори след като видях Коля, Вика и Марков, макар че лицата на тримата ми се струваха най-красивите лица в цяла Русия, аз не можех да извикам имената им или да помахам с ръка. Сянката между отпуснатите клони на бориката беше моето сигурно скривалище. Откакто бях влязъл в нея, не ми се беше случило нищо лошо. Германците не ме бяха открили. Не бях видял ничия челюст да бъде откъсната от лицето, като остави само озадачените очи над нещо като отпадъците от месо, които остават по пода на кланицата. Не можех да помахам на Коля, макар че през последните четири дни той беше станал най-добрият ми приятел.

Може би леко бях променил положението си или бях потреперил — но явно бях предизвикал някакъв слаб шум, защото Вика се завъртя към мен, притиснала приклада на карабината си към рамото, насочила цевта към главата ми. Дори тогава не успях да отворя уста навреме, за да си спася живота. Можех просто да извикам името й. Всяко изречение на руски щеше да свърши работа.

Но въпреки че седях в дълбока сянка, закрит от провиснали клони, затрупани със сняг, Вика някак си позна лицето ми и не натисна спусъка.

— Това е твоят малък приятел — каза тя на Коля. — Може да е ранен.

Коля изтича при мен, като избута настрани клоните на бориката, сграбчи ме за реверите на палтото и ме завъртя целия наляво и надясно, за да ме огледа за дупки от куршуми.

— Ранен ли си?

Аз поклатих глава.

— Ставай тогава — каза той и ме вдигна на крака. — Те идват след нас.

— Късно е — каза Вика.

Двамата с Марков бяха дошли при нас в убежището на сенките и тя посочи с цевта на карабината си нагоре по склона.

На хребета, на по-малко от двеста метра разстояние, се бяха показали германци с бели анораци, с готови за стрелба карабини, които пристъпваха внимателно и оглеждаха околността за засади. Отначало бяха само неколцина войници, които си проправяха път в дълбокия сняг, но след тях идваха още и още, докато целият склон не започна да гъмжи от хора, които искаха да ни убият.

Марков извади бинокъл от един джоб на гащеризона си. После се загледа през него в авангарда на германците, които се спускаха по хълма.

— Първа планинска дивизия — прошепна той, като подаде бинокъла на Вика. — Виждаш ли еделвайса на пагоните им?

Тя кимна и му направи знак, че няма нужда от бинокъла. Между двете колони от униформени войници вървеше стадо от военнопленници, отпуснали глави между раменете си. Войници от Червената армия с мръсни униформи крачеха до зашеметени цивилни, облечени с това, което бяха успели да докопат, докато германците бяха атакували родните им села. Някои нещастници бяха по ризи, без палта, ръкавици или шапки. Влачеха се през снега, без да вдигат очи и без да продумват, и вървяха право към нас.

— Цяла рота — каза Марков, като прибра бинокъла и вдигна карабината си. — Много ясно, че ще се случи точно сега, когато имам цял джоб злато.

Вика сложи ръка на рамото на Марков.

— Толкова ли бързаш да станеш мъченик?

Той хвърли поглед към нея — стоманеният мерник на карабината му вече беше насочен към най-близкия нацист.

— Няма смисъл да стреляме по пехотинци — каза му тя. — Трябват ни Айнзацгрупен.

Той се намръщи и отблъсна ръката й все едно беше някаква луда, която го беше спряла на улицата да му иска пари.

— Това не е концерт по желание. Не виждам нищо друго освен планинска пехота.

— Айнзацгрупе А се движи заедно с първа дивизия на планинската пехота. Знаеш това. Значи Абендрот е някъде наблизо.

Двамата с Коля се спогледахме. Едва снощи бяхме чули за пръв път името на Абендрот, но вече всяка сричка от него излъчваше заплаха. Не можех да прогоня от мислите си образа на Зоя, която се гърчи от болка на пода до отрязаните си крака. Не можех да си представя самия Абендрот — момичетата не ни го бяха описали, — но си представях ръцете му, изпръскани с кръв, с безупречно поддържани нокти, докато оставя триона на дъсчения под на къщата.

— Стига толкова — каза Марков. — Няма да бягам повече.

— Не съм казвала, че ще бягаме. Те имат повече от сто пленници. Ще се смесим с тях…

— Полудя ли, тъпа путко? Да не мислиш, че ако излезеш с вдигната карабина, фрицовете ще те оставят да се предадеш?

— Няма да се предаваме.

Тя се хвана с едната си ръка за един нисък клон на дървото над нас, изтегли се нагоре и натика карабината си в пролуката между дънера и клона. После се отпусна обратно на земята, изтупа снега от ръкавиците си и направи знак на Марков също да скрие оръжието си.

— Ще се смесим с пленниците и ще чакаме подходящ момент. Те вече са претърсили тези овце за оръжие. Нали имаш пистолет в себе си? Хайде, побързай. Остави карабината.

— Може пак да ги претърсят.

— Няма.

Най-близките германци вече бяха на по-малко от сто метра разстояние, стегнали качулките си върху полевите кепета. Марков не откъсваше поглед от розовите им лица, които бяха лесна мишена за един умел стрелец.

— Още преди да се стъмни, ще са убили половината от тези пленници.

— В такъв случай ще трябва да сме в другата половина.

Коля се усмихна и кимна, все по-запален от тази идея. Беше същата смехотворна схема, каквато и самият той щеше да измисли, така че изобщо не се изненадах, че му харесваше.

— Струва си да опитаме — прошепна той. — Ако се смесим с тях, имаме шанс. А ако ни разкрият, хубаво — тогава ще влезем в престрелка. Планът е добър.

— Планът е лайнян — каза Марков. — Как ще се смесим с тях, без да ни забележат?

— Нали имаш още няколко гранати? — попита го Вика.

Марков я изгледа втренчено. Приличаше на човек, когото са удряли много пъти по лицето — носът му беше сплескан като на боксьор, а половината му долни зъби липсваха. Най-сетне той поклати глава, стегна ремъка на карабината си в основата на един счупен клон и надникна зад дънера към приближаващата колона.

— Ти си истинска пича въшка, знаеш ли?

— Свали си белия камуфлаж — отговори му тя. — Приличаш на войник от скиорските части. Ще те забележат.

Марков бързо разкопча гащеризона си, седна в снега и го изхлузи през ботушите. Отдолу беше с подплатен ловджийски елек, няколко пласта вълнени пуловери и чифт работни панталони, изцапани с боя. Той измъкна една граната от брезентовата си торба, свали опаковката на детонатора, голям колкото цигара, и го натика в основата на гранатата.

— Трябва да преценим момента — каза той.

Всички се събрахме около широкия дънер на бориката, приклекнали и неподвижни, като сдържахме дъха си, докато първите германски войници минаваха покрай нас на по-малко от двайсет метра разстояние.

Никой не си беше направил труда да се консултира с мен, което беше съвсем логично, защото не си бях отворил устата да дам никакво предложение. Всъщност не бях казал нито дума, откакто бях изхвърчал от ловджийската колиба, и сега вече беше твърде късно за това.

Но на мен не ми харесваше нито една от двете възможности. Смъртоносната престрелка сигурно беше добър вариант за кален партизанин като Марков, но аз не бях готов за самоубийствена атака. А да се престорим на пленници ми се струваше абсурдна грешка — колко дълго оцеляваха пленниците в днешно време? Ако някой ме беше попитал, щях да настоявам или да побегнем отново, макар и да не бях сигурен, че съм в състояние да тичам, или да се опитаме да се покатерим на дървото и да изчакаме германците да минат под нас. Да се скрием сред клоните ми се струваше все по-добра идея с всяка следваща секунда, през която авангардът на ротата от пехотинци минаваше покрай нас, без да ни забележат.

Когато покрай нашето дърво се повлякоха първите руски пленници, Вика кимна на Марков. Той дълбоко си пое дъх, пропълзя до края на сянката, хвърляна от бориката, и запрати гранатата колкото можеше по-далеч.

От мястото си не можех да видя дали някой от германците беше забелязал гранатата, която прелетя над главите им. Не чух никакви предупредителни викове. Гранатата глухо тупна в снега на трийсет метра от нас. В продължение на няколко секунди бях убеден, че е била дефектна — докато не избухна с такава сила, че по нас се посипа сняг от разтърсените клони на бориката.

Всички от ротата — както пехотинците, така и военнопленниците — приклекнаха от страх и се обърнаха наляво, където във въздуха беше изригнал висок гейзер от сняг. Ние се измъкнахме от сянката на дървото и незабелязани от никого се приближихме към раздърпаната тълпа от руснаци, докато германските офицери започнаха да крещят заповеди, да се взират в гората с биноклите си и да търсят снайперисти сред дърветата. Вече бяхме много близо до нашите пленени сънародници — петнайсет метра, четиринайсет, тринайсет, — пристъпвахме тихо и не се поддавахме на импулса да изтичаме последните няколко крачки. Германците решиха, че са забелязали някакво движение в далечния храсталак; имаше още викове и заповеди, сочене с пръст и войници, които падаха по корем, готови да стрелят от легнало положение.

Докато разберат, че отляво нямаше никакви врагове, ние вече се бяхме промъкнали сред тях отдясно. Някои от пленниците ни забелязаха, когато се присъединихме към тях. Никой не ни посрещна с добре дошли и не прояви никакви приятелски чувства. Изобщо не изглеждаха изненадани, че с тях са се смесили четирима новодошли; и войниците, и пленените цивилни бяха толкова отчаяни, че сигурно смятаха за нещо съвсем нормално от гората да излязат още руснаци и тайно да се предадат на врага.

Всички пленници бяха от мъжки пол — от малки момчета с липсващи зъби и сополи, замръзнали на горната устна, до старци с превити гърбове и бяла четина по лицата. Вика беше нахлупила заешкото си кепе още по-ниско на челото; в безформения си гащеризон толкова приличаше на юноша, че никой не я погледна за втори път.

Поне двама от войниците от Червената армия не бяха с ботуши, а крачеха в студа по скъсани вълнени чорапи. Германците смятаха съветските кожени ботуши с плъстена подплата за голям трофей, много по-топли и здрави от техните собствени. Вълнените чорапи на войниците сигурно бяха прогизнали от разтопения сняг. Когато температурата паднеше отново под нулата и чорапите им замръзнеха, двамата трябваше да продължат да ходят с блокове лед на краката си. Запитах се колко щяха да могат да вървят така, колко километри щяха да изминат, преди парализата да пропълзи от пръстите на краката до прасците и коленете им. Погледите им бяха празни и окаяни като тези на впрегатните коне, които теглеха шейни по заснежените улици на Питер, преди да свърши храната и да ги заколят за месо.

Германците си дърдореха на техния език. Нито един не изглеждаше тежко ранен от избухналата граната, макар че един млад редник си беше свалил ръкавицата, за да пипне с палец тънката червена резка на бузата си и да я покаже на другарите си, доволен от първата си бойна рана.

— Мислят си, че е било противопехотна мина — прошепна Коля.

Той присви очи, докато се вслушваше в командите на офицерите.

— Сигурно са тиролци. Говорят с някакъв странен акцент. Да, казват, че е било противопехотна мина.

Заповедите на офицерите достигнаха до редниците, които отново се обърнаха към смирено чакащите пленници и им направиха знак с карабините си, че продължават.

— Почакайте! — извика един от руснаците.

Беше цивилен на четирийсет и няколко години, с дебели устни и подплатена пухена ушанка, завързана под брадичката

— Този човек е партизанин!

Той посочи към Марков. Всички останали на склона бяха млъкнали.

— Преди един месец пристигна в къщата ми, открадна всичките ми картофи и всичката храна и каза, че им трябвала за войната! Чувате ли? Той е партизанин! Убил е много германци!

Марков не откъсваше поглед от цивилния, навел глава настрани като куче за боеве.

— Затвори си устата — каза тихо той, а лицето му беше почервеняло от гняв.

— Сега не можеш да ми заповядваш! Не можеш да ми заповядваш вече!

Към нас закрачи един лойтнант, следван от трима редници, като разблъскваше пленниците, които се бяха скупчили около Марков и неговия обвинител.

— Какво става тук? — изрева той.

Очевидно беше преводачът на ротата и говореше руски с украински акцент. Приличаше на възпълен мъж, който наскоро е отслабнал много, така че широките му страни се бяха отпуснали, а по лицевите му кости тежко висеше дебелата кожа.

Обвинителят продължаваше да сочи с пръст, като приличаше на някакво възголямо бебе с ушанката си и треперещите си устни, и говореше на лойтнанта, но не откъсваше поглед от Марков.

— Този човек е убиец! Той е убивал вашите хора!

Коля отвори уста, за да каже нещо в защита на Марков, но Вика заби острия си лакът в стомаха му и Коля си замълча. Видях как ръката му потъва в джоба на палтото, за да приготви пистолета „Токарев“ за стрелба.

Марков поклати глава, а устните му се разтегнаха в някаква странна, грозна усмивка.

— Да сера на майка ти.

— Сега не си толкова смел! Не си толкова корав! Много ясно, че си много корав, когато крадеш картофи от обикновените хора, но какъв си сега, а? Какъв си сега?

Марков изръмжа и измъкна един малък пистолет от джоба на ловджийския си елек. Колкото и да беше едър, ръката му се движеше бързо като на американски каубой, когато насочи пистолета към обвинителя си, който се хвърли назад, а пленниците наоколо се свиха, за да не попаднат на пътя на куршума.

Но германците бяха още по-бързи. Преди Марков да успее да натисне спусъка, автоматичният огън на карабините „МР40“ надупчи гърдите му, като отвори множество малки дупчици по елека. Той се олюля, намръщи се все едно беше забравил някакво важно име и падна назад върху мекия сняг, а от перфорираната подплата на елека му се разхвърча пух.

Обвинителят се втренчи в трупа на Марков. Сигурно си беше давал сметка до какво ще доведе изобличаването му, но сега изглеждаше зашеметен от резултата. Лойтнантът го погледна за миг, като се чудеше дали да го възнагради, или да го накаже. Накрая просто взе пистолета на Марков за сувенир и се отдалечи, като остави цялата бъркотия зад гърба си. Младите редници го последваха, като хвърлиха един поглед на трупа на Марков — може би се чудеха кой от тях беше дал точния изстрел, който беше причинил смъртта му.

Скоро ротата отново продължи по пътя си. Но беше настъпила една промяна. Най-отпред вече вървяха шестима руснаци, на десет метра разстояние от най-близките германци, като изпълняваха ролята на ходещи миночистачи. Всяка крачка беше мъчение за тях, докато очакваха да се препънат в опънатата тел и да задействат следващата противопехотна мина. Сигурно се изкушаваха да побегнат, но нямаше да успеят да изминат и три крачки, преди войниците да ги застрелят.

Никой не вървеше близо до обвинителя на Марков. Беше като заразен, като болен от чума. Той тихо си говореше нещо, сякаш водеше продължителен нечут спор със себе си, а погледът му се стрелкаше наляво и надясно в очакване на наказанието.

Аз бях на десетина души зад него и газех в кишата между Вика и Коля. Всеки път, когато някой от пленниците казваше нещо достатъчно силно, за да го чуят германците, някой от редниците отсичаше: „Halts Maul!“ Никой нямаше нужда от преводач, за да разбере смисъла на тези думи, и въпросният руснак бързо си затваряше устата, свеждаше глава и продължаваше малко по-бързо. Въпреки това не беше невъзможно да се води разговор, ако човек говори много тихо и внимава да не го забележат пазачите.

— Съжалявам за твоя другар — прошепнах на Вика.

Тя продължи да крачи, без да отговори или да покаже, че ме е чула. Помислих си, че може да съм я обидил.

— Изглеждаше добър човек — добавих аз.

И двете изречения бяха абсолютно банални — като репликите, които се произнасят на погребението на някакъв далечен роднина, когото никой не е харесвал. Нямаше защо да й се сърдя, че не ми отговаряше.

— Не беше — каза най-сетне тя. — Но въпреки това го харесвах.

— Този предател трябва да увисне от някое дърво — прошепна Коля с наведена глава, така че да не се чува.

Не откъсваше поглед от тила на мъжа, който беше издал Марков.

— Иде ми да му извия врата с голи ръце. Знам как се прави.

— Остави го — каза Вика. — Той не означава нищо.

— Означаваше нещо за Марков — казах аз.

Вика вдигна очи към мен и се усмихна. Не беше онази студена, хищническа усмивка, която бях виждал преди. Изглеждаше изненадана от думите ми все едно току-що беше чула някой бавноразвиващ да изсвири с уста „Fur Elise“, без да пропусне нито една нота.

— Да, означаваше нещо за Марков. Странен си ти.

— Защо?

— Коварно дяволче е той — каза Коля и заби юмрук в бъбреците ми в знак на привързаност. — Но го бива на шах.

— Защо да съм странен?

— Марков не е важен — каза тя. — Аз не съм важна. Ти не си важен. Единственото важно нещо е да спечелим войната.

— He — казах аз. — Не съм съгласен. Марков беше важен. Както и аз, както и ти. Точно затова трябва да спечелим войната.

Коля повдигна вежди, впечатлен от възражението ми срещу малката фанатичка.

— Аз съм особено важен — обяви той. — Защото пиша големия роман на двайсети век.

— Вие двамата сте като влюбени гълъбчета — каза тя. — Знаете ли?

Мрачната процесия от изтощени мъже беше забавила ход пред нас, а обърканите пленници пристъпваха от крак на крак и се опитваха да разберат защо вече не се движим. Един от руските войници, които нямаха ботуши, беше спрял. Останалите мъже от неговия пленен отряд го умоляваха да продължи, молеха се и ругаеха. Той поклати глава, без да каже дума, забил крака в снега. Един от приятелите му се опита да го избута, но нямаше смисъл; той беше избрал своето място. Когато редниците дотичаха до него, като размахваха полуавтоматичните си карабини и крещяха на собствения си език, червеноармейците неохотно отстъпиха назад от обречения си другар. Той се усмихна на германците и вдигна едната си ръка в подигравателен нацистки поздрав. Успях да извърна глава в последния момент.