Градът на крадците

27

ВЕЧЕРТА НА 27 ЯНУАРИ 1944 година над триста оръдия изстреляха едночасова канонада от бели, сини и червени ракети, така че блестящите им опашки от искри осветиха цял Ленинград, а цветовете на руския трибагреник се отразиха в златния купол на Исакиевската катедрала и всичките две хиляди прозореца на Зимния дворец. Обсадата беше свършила.

Стоях на покрива на блока на Соня, пиех евтино украинско вино заедно с нея и още десетина приятели и вдигах наздравици за Говоров и Мерецков — генералите, които бяха пробили германските линии. Към този момент вече бях в армията повече от една година. Висшестоящите ме бяха огледали, бяха решили, че не им приличам на пехотинец, и ме бяха зачислили в редакцията на армейския вестник „Червена звезда“. Работата ми през първата година беше да помагам на екипите от опитни журналисти, които пътуваха на фронта, като събирам анекдоти и цитати от войниците от различните части, които посещавахме. Носех пушка, но никога не я бях използвал. Отрязаният ми пръст ми пречеше само когато печатах на пишещата машина. В крайна сметка получих повишение и започнах да изпращам в редакцията на „Червена звезда“ свои собствени репортажи, а там един редактор, когото никога не бях срещал лично, ги превръщаше в здрава патриотична проза. Баща ми щеше да ненавижда цялата тази работа.

В нощта, в която свърши обсадата, на покрива на Соня, след като бяхме изпили прекалено много вино и бяхме крещели, докато не ни пресипна гърлото, аз я целунах по устата. Целувката беше повече от приятелска и по-малко от еротична. Когато се отдръпнахме един от друг с усмивка, за да прикрием неудобството си, аз разбрах, че и двамата сме си спомнили за Коля. Представям си, че той щеше да се зарадва да ме види как целувам хубаво момиче, щеше да ми даде съвети за техниката на целуване и да настоява да я притисна по-настоятелно — но въпреки това и двамата си помислихме за него и повече никога не се целунахме по този начин.

Няколко дни след като се бях върнал в Питер с яйцата за полковника, аз бях разбрал, че жилищната сграда „Киров“ се беше срутила цели няколко часа след като бомбите бяха паднали върху нея. Повечето от обитателите й бяха оцелели, включително Вера Осиповна и близнаците Антоколски. В крайна сметка се срещнах и с тримата, но зимата ни беше променила и нямаше много, което да си кажем. Надявах се Вера да изпитва лека вина за това, че беше избягала, без да се обърне, след като я бях спасил на портала, но тя не спомена нищо за това и аз също не повдигнах въпроса. Тя вече си беше спечелила място в оределите редици на градския оркестър и го задържа през следващите трийсет години. И двамата близнаци се отличиха в сраженията на осма гвардейска армия на генерал Чуйков и стигнаха чак до Берлин. Има една известна снимка, на която единият от тях пише името си на стената на Райхстага, но не мога да ти кажа дали беше Олег или Гриша. От всички деца, които живееха на петия етаж на „Киров“, май аз съм успял най-малко в живота.

През лятото на 1945 година вече живеех в един голям апартамент до Московската гара заедно с двама други млади журналисти. Евакуираните жители на града вече се бяха върнали в Питер, включително майка ми и сестра ми, но градът си остана доста по-рядко населен, отколкото беше преди войната. Хората казваха, че водата на река Нева все още има вкус на трупове. Момчетата отново се прибираха тичешком от училище, като размахваха чантите си. Ресторантите и магазините по „Невски проспект“ отново бяха отворени, макар че почти никой нямаше пари, които да харчи в тях. На държавни празници всички се разхождахме нагоре-надолу по улицата и зяпахме новите стъклени витрини, зад които бяха изложени лакомства от марципан, ръчни часовници и кожени ръкавици. Онези от нас, които бяха преживели обсадата, по навик стояха на южния тротоар, макар че почти от две години не бяха падали снаряди.

В една прохладна августовска вечер, когато северният вятър носеше от Финландия уханието на борови иглички, аз седях сам на масата в кухнята и четях една книга от Джек Лондон. Съквартирантите ми бяха отишли да гледат някаква нова пиеса в театър „Пушкин“; аз също бях поканен, но нямаше съвременен руски драматург, когото да харесвам толкова, колкото Джек Лондон. Когато стигнах до края на книгата, реших да я прочета още веднъж от началото и този път да се опитам да разбера как я беше написал. „Бък не четеше вестници, иначе щеше да знае каква беда застрашава…“

Не вдигнах поглед от книгата, когато чух първото почукване на вратата. Момчето, което живееше през няколко апартамента от нас, често се забавляваше вечер, като тичаше нагоре-надолу по коридора и чукаше на всички врати. И без това всички, които познавах, направо щяха да влязат — ключалката на вратата беше счупена, а рядко имахме гости. Третото почукване най-сетне разкъса магията на Лондон. С известно раздразнение оставих книгата на кухненската маса и отидох да се скарам на момчето.

В коридора стоеше една млада жена, оставила куфара си до краката, и държеше един малък кашон. Беше облечена с жълта памучна роля с щамповани бели цветя. Сребристото водно конче на огърлицата й се люлееше под ключиците, а гъстата й червена коса се спускаше на вълни по загорелите рамене. Тя ще ти каже, че не беше избрала специално тази рокля, нито огърлицата, че не си беше измила косата и лицето и не си беше сложила малко червило.

— Не й вярвай. Никой не изглежда толкова добре по случайност.

Тя ми се усмихна — онази влудяваща извивка на устните, която изглеждаше по-скоро самодоволна, отколкото мила, а сините й очи се взираха в мен, за да видят дали ще я разпозная. Ако бях малко по-добър в тази игра, може би щях да се престоря, че не съм я познал, може би щях да кажа нещо като „Здравейте, кого търсите?“

— Не си толкова кльощав, колкото беше преди — каза тя. — Но все още си твърде кльощав.

— Имаш коса — отговорих аз и веднага съжалих за това.

От три години и половина я сънувах — буквално, защото тя крачеше във възголемия си гащеризон през половината от сънищата ми, които си спомнях — и когато най-сетне пристигна наистина, аз не можах да измисля нищо повече от „Имаш коса“?

— Донесох ти подарък — каза тя. — Гледай какво са измислили.

Тя отвори капака на кашончето. Вътре имаше дванайсет яйца, удобно разположени в отделни гнезда. Имаше бели яйца, кафяви яйца и дори едно яйце, изпръскано на петънца като старческа ръка.

Тя затвори капака и отново го отвори, доволна от функционалната му простота.

— Така е много по-добре, отколкото да се слагат в слама — добави тя.

— Можем да направим омлет — предложих аз.

— Да направим?

Тя се усмихна, подаде ми кашончето, вдигна куфара си и зачака да отворя вратата по-широко, за да влезе вътре.

— Трябва да знаеш едно нещо за мен, Льова. Аз не готвя.