Градът на крадците

23

ВЕЧЕРТА НИ НАСТАНИХА ЗАЕДНО с останалите военнопленници в една кошара за овце в покрайнините на Красногвардейск. Миришеше на мокра вълна и изпражнения. Германците ни бяха дали няколко съчки за подпалки и повечето от хората се бяха събрали около малкия огън, който гореше боязливо по средата на кошарата. Тази вечер всички бяха прекалено уморени, за да говорят за бягство. Вяло се оплакваха от това, че германците не ни бяха дали нищо за ядене след онази бисквита на сутринта, мърмореха какво ще бъде времето на следващия ден и скоро всички заспаха на студената земя, сгушени един в друг, за да се топлят. Вика, Коля и аз седяхме облегнати на неравната дървена стена, треперехме от студ и спорехме дали играта ще се проведе наистина.

— Ако той изпрати да ни повикат — каза Вика — и ако наистина ни заведат при него, мога да ви обещая, че ще ни претърсят за оръжие.

— Нали вече са претърсили пленниците. Какво ще си помислят, че сме намерили пистолети в кошарата?

— Този човек знае, че е мишена. И е много внимателен. Ще намерят пистолетите.

Отговорът на Коля беше една скръбна пръдня, басова и тържествена като нота, изсвирена на духов инструмент. Вика стисна очи за няколко секунди, като дишаше през устата. През това време аз се взирах в бледите й червени мигли на светлината на огъня.

— Във всеки случай — каза накрая тя — ще намерят пистолетите.

— Тогава какво да направим, да го удушим?

Тя пъхна ръка под гащеризона си, извади финската кама от калъфа на колана си и се зае да копае едно малко гробче в замръзналата земя. Когато стана достатъчно дълбоко, тя зарови пистолета си и протегна ръка за пистолета на Коля.

— Искам да го задържа.

Тя остана с протегната ръка и накрая той се предаде.

След като покри с пръст и двата пистолета, тя разкопча гащеризона си и си свали колана. Коля леко ме побутна. Гащеризонът се беше смъкнал от раменете на Вика; под него беше облечена с дебела вълнена карирана риза и две долни фланелки с дълги ръкави, но за миг аз видях ключицата й, която се раздвижи под кожата, покрита с мръсотия. До този момент никога не бях забелязвал ключицата на друго човешко същество; нейната приличаше на протегнато крило на чайка в полет. Тя повдигна вълнената си риза и двете фланелки под нея почти до гърдите, притисна ги с брадичката си и стегна колана върху голата си кожа. Така калъфът на ножа беше притиснат върху гръдната й кост, така че, когато свали фланелките и вълнената риза обратно върху него и отново си закопча гащеризона, беше невъзможно да се различи формата на оръжието.

Тя ме хвана за ръката и я притисна към гърдите си.

— Усещаш ли нещо?

Аз поклатих глава и Коля се засмя.

— Грешен отговор — каза той.

Вика ми се усмихна. Ръката ми все още беше притисната в гърдите й, през всичките пластове дрехи. Беше ме страх да я помръдна и ме беше страх да я задържа там.

— Не го слушай, Льова. Той се е родил през гъза на майка си.

— Искате ли да ви оставя насаме? Аз мога да отида да се гушна при стария Едик. Изглежда ми самотен.

— А моя нож? — попитах я аз.

— Бях забравила за твоя нож.

— Нека аз да го взема — каза Коля. — Аз знам какво да правя с него.

— Не — каза Вика. — Теб ще те претърсят най-старателно. Ти си единственият от нас, който прилича на войник.

Тя се приведе напред и аз отдръпнах ръката си, като вече бях сигурен, че съм пропуснал някаква възможност, макар и да не знаех каква е била тя или къде е изчезнала. Вика свали калъфа на ножа от ботуша ми и го претегли в ръката си, за да прецени размера и формата му. Най-сетне го напъха дълбоко в ботуша ми, под чорапа. После отново огледа ботуша. Не се виждаше нищо. Тя потупа с ръка по кожата и кимна на себе си.

— Можеш ли да вървиш нормално?

Изправих се и направих няколко крачки. Усещах как върхът на калъфа се забива в крака ми, но ми се струваше надеждно скрит, притиснат от чорапа и ботуша ми.

— Погледни го само — каза Коля. — Безшумният убиец.

Аз отново седнах при Вика. Тя докосна мекото място под ухото ми и прокара пръст по гърлото ми, като спря под другото ухо.

— Ако отвориш такава рана — каза ми тя, — никой никога няма да може да я затвори.

СТАРШИТЕ ОФИЦЕРИ ОТ АЙНЗАЦГРУПЕ А бяха реквизирали сградата на градския партиен комитет — запуснат лабиринт от малки кабинети с обелен линолеум на пода, точно над опожареното полицейско управление. В сградата вонеше на дим и дизелови изпарения, но германците вече бяха възстановили захранването и бяха запалили пещите на отоплението; на втория етаж беше топло и уютно, ако не се смятаха следите от засъхнала кръв по стените. Няколко часа след като заровихме пистолетите, двама войници от планинския батальон ескортираха трима ни до залата за съвещания, където се бяха събирали членовете на комитета, преди градът да падне в ръцете на германците, за да обсъждат нарежданията отгоре и да съставят заповеди за надолу. Големите прозорци с по четири стъкла гледаха към неосветената главна улица на Красногвардейск.

По стените все още висяха портрети на Ленин и Жданов, които изглеждаха недокоснати, все едно строгите им изражения бяха толкова безразлични на германците, че дори не си бяха направили труда да ги свалят или да ги заличат.

Абендрот седеше в далечния край на дългата маса и пиеше някакъв прозрачен алкохол от тежка кристална чаша. Когато влязохме в помещението, той кимна, но не понечи да се изправи. Сивата му островърха шапка — с черен кант и сребърен череп под германския орел — беше оставена на масата. Между шапката и почти празната бутилка без етикет, от която си наливаше алкохол, вече чакаше шахматна дъска с подредени фигури.

Очаквах да видя някой изискан естет с вид на университетски преподавател, но Абендрот беше едър мъж, с телосложението на тежкоатлет, а яката му се впиваше във вените на дебелия му врат. Тежката кристална чаша изглеждаше мъничка като играчка в ръката му. Не изглеждаше на повече от трийсет години, но късо подстриганата коса по слепоочията му беше бяла, както и четината на брадичката му. На десния му пагон блестяха двете рунически светкавици на СС; на левия се виждаха четирите звезди, които показваха неговия чин; между тях на врата му висеше орден „Железен кръст“ в черно и сребърно.

Беше поне малко пиян, макар че движенията му си оставаха съвършено координирани. Още от ранна детска възраст се бях научил да разпознавам пияниците — дори умелите пияници, които носеха на алкохол. Баща ми не беше голям пияч, но всичките му приятели бяха такива — поети и драматурзи, които не си бяха лягали трезвени нито веднъж през целия си съзнателен живот. Някои ставаха сладникаво сантиментални, целуваха ме по бузите, разрошваха ми косата и ми казваха какъв късмет имам да съм син на този баща. Други бяха студени и дистанцирани като небесни спътници в орбита и само чакаха да се върна в стаята, която делях със сестра си, за да оставя големите на спокойствие да спорят за Литбюро или за поредната провокация на Манделщам. Някои започваха да завалят думите след една-единствена чаша водка, а на други започваше да им се разбира едва след като пресушат първата си бутилка.

Очите на Абендрот бяха малко по-блестящи, отколкото трябва. От време на време се усмихваше без видима причина, развеселен от някаква смешка, която си казваше наум. Той не откъсна поглед от нас, докато не пресуши чашата си, после потърка ръце една в друга и сви рамене.

— Сливов шнапс — каза ни той.

Руският му беше доста прецизен, макар че не правеше усилие да прикрива акцента си, точно както колегата си от Айнзацгрупен от училището.

— Собственоръчно произведен от един старец, когото познавам лично. Най-добрият алкохол на света. Вече си нося по един сандък навсякъде, където пътувам. Някой от вас говори немски?

— Аз — каза Коля.

— Къде го научи?

— Баба ми беше от Виена.

Нямах представа дали това беше вярно, но той го каза с такова убеждение, че Абендрот сякаш го прие за истина.

— Waren Sie schon einmal in Wien?

— Nein.

— Жалко. Много красив град. И все още никой не го е бомбардирал, но това няма да продължи дълго. Очаквам англичаните да го направят още преди края на годината. Някой ви е казал, че играя шах?

— Един от вашите колеги в училището. Мисля, че беше оберщурмфюрер. Говори руски почти толкова добре колкото вас.

— Кюфер? С мустачките?

— Точно така. Беше много…

Коля се поколеба, все едно не беше сигурен как да продължи, без да каже нещо обидно.

— …приятелски настроен.

Абендрот се вторачи в Коля в продължение на няколко секунди, после изсумтя, едновременно развеселен и отвратен. Той закри устата си с опакото на ръката и се оригна, преди да си налее нова чаша шнапс.

— Не се съмнявам в това. Да, наистина е много приятелски настроен, този Кюфер. И как стана дума. за мен?

— Аз му казах, че моят приятел е един от най-добрите шахматисти в Ленинград, и той каза…

— Твоят приятел евреин?

— Ха, той също се пошегува така, но не, Лев не е евреин. Проклет е да има нос като техните, но да няма техните пари.

— Изненадан съм, че Кюфер не е пожелал да разгледа члена на момчето, за да установи расата му със сигурност.

Без да откъсва поглед от мен, Абендрот каза нещо на немски заради войниците, които ме погледнаха любопитно.

— Разбра ли какво казах току-що? — обърна се той към Коля.

— Да.

— Преведи го на твоите приятели.

— „Работата ми е да разпознавам евреите, когато ги видя.“

— Много добре. И за разлика от нашия приятел Кюфер аз мога да разпозная и едно момиче. Свали си шапката, скъпа.

В продължение на няколко секунди Вика не помръдна. Не смеех да погледна към нея, но бях сигурен, че обмисляше дали да не посегне към ножа. Това щеше да бъде безсмислен жест — войниците щяха да я застрелят, преди да е направила и една крачка, — но към този момент вече изглеждаше, че не ни е останало нищо друго освен безсмислени жестове. Почувствах как Коля се напрегна до мен — ако Вика посегнеше към ножа, той щеше да се хвърли към най-близкия войник и тогава всичко щеше да свърши много бързо.

Неизбежността на смъртта не ме изплаши толкова, колкото би трябвало. Страхувах се твърде отдавна; бях прекалено изтощен и твърде гладен, за да почувствам нещо със силата, която заслужаваше. Но ако страхът ми беше намалял, това не беше защото смелостта ми се беше увеличила. Тялото ми беше толкова отслабнало, толкова уморено, че краката ми трепереха от усилието да стоя прав. Не можех да събера сили да се тревожа за нищо, включително и за съдбата на Лев Бениов.

Вика най-сетне свали кепето си от заешка кожа и го стисна в ръце. Абендрот пресуши половината от съдържанието на чашата си на една глътка, сви устни и кимна.

— Ще бъдеш хубава, когато ти порасне косата. Сега вече всичко е наяве, нали така?

Той се обърна към Коля:

— Кажи ми нещо. Говориш немски доста добре, а не можеш да четеш на руски?

— Винаги ме заболява главата, когато се опитам да чета.

— Разбира се. А ти… — той се обърна към мен — ти си един от най-добрите шахматисти в Ленинград, но също не можеш да четеш? Това е странна комбинация, не мислиш ли? Повечето шахматисти, които познавам, са съвсем грамотни.

Отворих уста, като се надявах от нея да потекат лъжи със същата лекота, с която това се случваше от устата на Коля, но Абендрот вдигна едната си ръка и поклати глава.

— Не си прави труда. Минали сте изпита на Кюфер добре, аз уважавам това. Оцелели сте. Но аз не съм глупак. Единият от вас е евреин, който се преструва, че не е такъв; другата е момиче, която се преструва на момче; и всички, предполагам, се преструвате на неграмотни. И въпреки вниманието на нашата бдителна планинска пехота и лично на уважавания оберщурмфюрер Кюфер, всички тези измами са останали незабелязани. Но в крайна сметка вие пожелахте да се срещнем, за да играем шах. Пожелахте да бъдете забелязани от мен. Това е много необяснимо. Вие не сте глупави, това е ясно, в противен случай вече щяхте да бъдете мъртви. Нали не очаквате наистина да ви пусна, ако спечелите тази игра? А и тази дузина яйца… дузината яйца е най-необяснимият елемент от цялото уравнение.

— Давам си сметка, че нямате власт да ни пуснете — каза Коля. — Но си помислих, че ако моят приятел спечели играта, може би ще е възможно да кажете една добра дума на началниците си…

— Разбира се, че имам власт да ви пусна. Въпросът не е в… аха — Абендрот посочи към Коля и кимна, като едва не се усмихна. — Много добре. Много умно от твоя страна. Да подразним суетата на германеца. Да, нищо чудно, че Кюфер толкова те е харесал. Обясни ми това за яйцата.

— Не съм ял яйце от август. Ние постоянно си говорим за храната, която ни липсва, и аз просто не можех да си избия от главата мисълта за пържени яйца. През целия ден, докато газех през снега, не можех да мисля за нищо друго.

Абендрот потропа с пръсти по масата.

— Добре, нека да видим какво имаме тук. Вие тримата сте доказани лъжци. Измислили сте някаква съмнителна история, така че да се сдобиете с правото на частна аудиенция…

Той хвърли поглед към войниците си и сви рамене:

— Донякъде частна аудиенция със старши офицер от прословутата Айнзацгрупе А. Очевидно разполагате с някаква информация, която искате да изтъргувате.

За момент настъпи тишина, после Коля каза:

— Не схващам.

— Мисля, че схващаш. Може би знаете кои от военнопленниците са болшевики или сте чули плановете за движението на Червената армия. Не можете да ни предадете тази информация пред останалите руснаци, така че си уреждате тази среща. Уверявам ви, че подобни неща се случват много често. Вашите сънародници явно нямат търпение да предадат другаря Сталин.

— Ние не сме предатели — каза Коля. — По една случайност това момче е много добър шахматист. Чух, че вие също играете шах. И видях възможност в това.

— Точно на този отговор се надявах — каза Абендрот и се усмихна.

Той пресуши остатъка от чашата си с шнапс и наля остатъка от бутилката в нея, като я вдигна срещу светлината, за да погледне алкохола.

— Боже мой, това е истината. Седем години в дъбова бъчва…

Той отпи нова глътка, но този път малка и търпелива, защото не искаше да стигне твърде бързо до края на последната чаша. След като помълча, за да се наслади на шнапса, той тихо каза няколко думи на немски. Един от войниците насочи своята карабина „МР40“ към нас, докато другият пристъпи напред и се зае да ме претърсва.

Когато бяхме в кошарата, ножът ми се струваше надеждно скрит, но докато стоях там и войникът ме претърсваше, не можех да мисля за нищо друго освен за твърдия кожен калъф, който се забиваше в кожата на крака ми. Той претърси джобовете на старото палто на баща ми, провери под мишниците ми, под колана и надолу по краката. После зарови пръсти в ботушите ми и страхът ми се върна, приел формата на мълния от чист ужас, сякаш искаше да ми се подиграе за безразличието, което бях изпитвал преди пет минути. Опитах се да дишам нормално и да запазя спокойно изражение на лицето си. Войникът опипа пищялите ми, не намери нищо и продължи с Коля.

Чудя се за колко го е пропуснал — колко милиметра е имало между върховете на пръстите му и калъфа на ножа. Беше момче, с една или две години по-голям от мен, а по лицето му имаше цяло съзвездие от малки кафяви бенки. Не се съмнявам, че съучениците му го бяха подигравали заради тях. Беше ги гледал в огледалото, мрачен и засрамен, и се беше чудил дали няма да може да ги свали с бръснача на баща си. Ако предишната нощ беше спал с петнайсет минути повече, ако беше преглътнал още една лъжица супа за вечеря, може би щеше да има достатъчно енергия, за да си свърши работата както трябва и да намери ножа. Но той не успя и неговата небрежност промени всичко — и за двама ни.

Когато свърши с претърсването на Коля, той пристъпи към Вика. Другият пехотинец се пошегува с него и се разсмя на собственото си остроумие. Може би искаше да подразни момчето, така че да плесне Вика по задника или да я щипне по гърдите, но тя го гледаше със студените си немигащи очи и той изглеждаше притеснен, докато я претърсваше — далеч не толкова обстойно, колкото беше претърсил Коля и мен самия. Осъзнах, че момчето сигурно беше девствено; беше също толкова притеснено от близостта на женското тяло, колкото бях и аз.

След като боязливо я потупа по краката, той се изправи, кимна на Абендрот и отстъпи назад. Щурмбанфюрерът го погледна за момент и устните му се извиха в лека усмивка.

— Мисля, че го е страх от теб — каза той на Вика.

Той почака няколко секунди, за да види дали тя ще му отговори, и когато тя не го направи, отново насочи вниманието си към Коля.

— Ти си войник — не мога да те освободя, защото ще се върнеш в Червената армия и ако убиеш някой германец, родителите му ще обвиняват мен.

Той погледна към мен.

— А ти си евреин; съвестта ми не ми позволява да те освободя.

Но ако спечелиш играта, ще пусна момичето. Това е най-доброто предложение, което мога да ви направя.

— Давате ли ми дума, че ще я пуснете? — попитах го аз.

Абендрот потърка сребристата четина на брадичката си с кокалчетата на пръстите. На безименния му пръст проблясна венчална халка, уловила светлината на крушката над главата му.

— Значи харесваш момичето. Интересно. А ти, червенокосо момиченце, харесваш ли евреина? Няма значение, няма значение, да не бъдем вулгарни. И така… ти не си в положение, от което можеш да поставяш условия, но да — имаш думата ми. Още от Лайпциг не мога да си намеря достоен партньор за игра. Тази страна има най-добрите шахматисти в света, а все още не съм видял и един от тях.

— Може би сте ги застреляли всичките, преди да стигнат до дъската — обади се Коля.

Аз затаих дъх, защото бях почти сигурен, че това е било прекалено, но Абендрот кимна.

— Възможно е. Все пак работата е по-важна от играта. Ела — каза ми той, — седни. Ако наистина си толкова добър, колкото твърди твоят приятел, може да те задържа при себе си, за да има с кого да играя.

— Почакайте — каза Коля. — Ако той спечели, ще я пуснете и ще ни дадете яйцата.

Търпението на Абендрот започна да се изчерпва. Ноздрите му се разшириха, когато се приведе напред, макар и да не повиши тон.

— Предложението ми беше повече от щедро. Наистина ли настояваш на тази глупост?

— Аз вярвам в моя приятел. Ако той загуби, застреляйте ни. Но ако спечели, искаме пържени яйца за вечеря.

Абендрот отново каза нещо на немски и по-възрастният войник заби дулото на карабината си в тила на Коля.

— Искаш да преговаряме, така ли? — попита го Абендрот. — Добре, нека да преговаряме. Ти явно си мислиш, че си в позиция да преговаряш. Но не си. Ако кажа две думи, ще се превърнеш в труп. Да? Две думи. Даваш ли си сметка колко бързо ще стане? Ти ще се превърнеш в труп, ще те изнесат навън, а аз ще играя шах с твоя приятел. А след това може да заведа червенокосата в стаята си, да я изкъпя и да видя на какво прилича, когато не е толкова мръсна. Или пък няма да я къпя, може би тази вечер ще ми се иска да чукам животно. Когато си в Рим, нали така беше? А сега си помисли, момче. Помисли си много внимателно, преди да си отвориш устата. За твое добро, за доброто на майка ти, ако кучката още е жива, първо си помисли.

Някой друг щеше да вземе решение да не настоява повече и да си затвори устата веднъж завинаги. Коля не се поколеба повече от една секунда.

— Естествено, че можете да ме убиете, когато си поискате. Това е безспорно. Но мислите ли, че моят най-добър приятел ще може да играе прилично, след като е видял мозъка ми по масата? Искате ли да играете срещу най-добрия шахматист в Ленинград? Или срещу едно изплашено момче, което се е напикало в крачола? Той не може да спечели свободата ни, добре, разбирам, все пак сме на война. Но поне му дайте шанс да спечели вечерята, за която си мечтаем.

Абендрот се вторачи в Коля, като бавно потропваше с пръст по масата — единственият звук в стаята в този момент. После най-сетне се обърна към войника с бенките и издаде някакво кратко нареждане. След като младият германец му отдаде чест и излезе от стаята, щурмбанфюрерът ми направи знак да седна на стола в ъгъла на масата срещу него. Сетне кимна на Коля и Вика и посочи към столовете в другия край на масата.

— Седнете — заповяда им той. — Цял ден сте ходили, нали така? Седнете, седнете.

Той се обърна към мен:

— Да хвърлим ли ези-тура?

Без да дочака отговор, той извади монета от джоба си и ми показа орела със свастика между ноктите от едната страна и номинала от другата — петдесет райхспфенига. После подхвърли монетата във въздуха с палеца си, улови я, плесна я върху опакото на другата си ръка и вдигна поглед към мен.

— Орелът или цифрите?

— Цифрите.

— Не ти ли харесва нашият орел? — усмихна се леко той.

После отмести ръката си и ми показа нацисткия герб.

— Аз ще играя с белите. И не се тревожи — можеш да си задържиш царицата.

Той премести пешката пред царицата си с две полета напред и кимна, когато му отговорих с огледален ход.

— Някой ден ще започна играта по друг начин — каза той.

После премести пешката от линия „с“ с две полета напред, като ми предлагаше да я взема.

Царски гамбит. Поне половината от всички партии, които бях изиграл през живота си, бяха започнали с тези ходове. С тази комбинация започваха и аматьори, и гросмайстори — все още беше твърде рано да се каже дали германецът умееше да играе. Отказах да взема пожертваната пешка и преместих пешката пред царя си с едно поле напред.

През годините съм изиграл хиляди шахматни партии срещу стотици различни противници. Играл съм на одеяло в тревата на Лятната градина, на турнири в Двореца на пионерите, на двора на „Киров“ срещу баща ми. Когато играех за шахматния клуб „Спартак“, си пазех записите от всички партии, но ги изхвърлих, след като спрях да се състезавам. Нямаше никакъв смисъл да изучавам старите си партии — не и след като осъзнах, че съм средна категория. Но ако ми дадеш хартия и химикалка, дори днес мога да напиша алгебричната нотация на цялата ми партия срещу Абендрот.

На шестия ход извадих царицата си от последния ред, което сякаш го изненада. Той се намръщи и почеса четината на горната си устна с нокътя на палеца си. Бях избрал този ход, защото смятах, че е добър, но освен това и защото можеше да му се стори слаб — все още никой от двамата не беше определил умението на противника си, а ако той смяташе, че аз съм слаб играч, може би щях да успея да го подмамя да допусне съдбоносна грешка.

Той промърмори нещо на немски и премести коня си от страната на царя — разумен ход, но не този, от който се опасявах. Ако ми беше взел пешката, щеше да задържи инициативата и да ме принуди да отговоря на неговата атака. Вместо това той играеше защитно и аз се възползвах от неговия ход, за да преместя офицера си в неговата територия.

Абендрот се облегна назад и се загледа в дъската. След като помисли една минута, той се усмихна и вдигна поглед към мен.

— Отдавна не съм играл добра партия.

Не казах нищо — гледах в дъската и си представях възможни поредици от следващи ходове.

— Няма нужда да се притесняваш — продължи той. — Независимо дали ще спечелиш, или ще загубиш, положението ти е сигурно. Една добра партия всяка вечер ще ми помогне да остана с всичкия си.

Той отново се приведе напред и премести царицата си. Докато разсъждавах върху следващия си ход, младият войник се върна, като носеше една дървена кутия, пълна със слама. Абендрот го попита нещо и войникът кимна, докато оставяше кутията на масата.

— Ти ми отвори апетита — каза Абендрот на Коля. — Ако спечеля, може и да изям един омлет от дузина яйца.

Коля, който седеше в другия край на масата, широко се усмихна, когато видя кутията с яйцата. Сега и двамата войници стояха зад него и Вика, отпуснали ръце на прикладите на полуавтоматичните си карабини. Коля се опитваше да следи партията от разстояние, но Вика не откъсваше поглед от масата. Лицето й никога не изразяваше много от истинските й чувства, но аз разбрах, че е раздразнена — и едва сега, с фатално закъснение осъзнах, че бях пропуснал една възможност. Когато войникът беше отишъл да донесе яйцата, за кратко бяхме имали числено преимущество над германците; те имаха огнестрелни оръжия, а ние имахме само ножове, но това може би щеше да се окаже най-добрата ни възможност.

Осем хода след началото на партията двамата с щурмбанфюрера започнахме да си разменяме фигури. Аз му взех една пешка; той ми взе един кон. Аз му взех един офицер; той ми взе една пешка. В края на тази размяна силите ни все още бяха поравно, но дъската се беше отворила и аз смятах, че моята позиция беше по-добра.

— Цигулари и шахматисти, а?

Преди се страхувах да го гледам, но сега го погледнах крадешком, докато анализираше положението на дъската. Отблизо можех да видя тъмните, подути полумесеци под лешниковите му очи. Имаше силна, квадратна челюст — погледната в профил, все едно очертаваше главна буква „L“. Той забеляза, че го гледам, и вдигна масивния си череп, за да отвърне на погледа ми. Аз бързо сведох очи към дъската.

— Твоята раса — поясни той. — Въпреки всичко останало от вас излизат прекрасни цигулари и шахматисти.

Прибрах царицата си и в продължение на следващите дванайсет хода и двамата прегрупирахме силите си, като отбягвахме директния сблъсък. И двамата направихме рокада, за да защитим царете си, докато се подготвяхме за следващата битка, събирахме фигурите си в центъра на дъската и се опитвахме да завладеем най-добрата територия. На двайсет и първия ход едва не се хванах в един елегантен малък капан, който ми беше подготвил той. Вече се канех да му открадна една незащитена пешка, когато си дадох сметка какво беше планирал германецът. Върнах офицера си и преместих царицата, за да й осигуря по-добър ъгъл за атака.

— Жалко — каза Абендрот. — Това щеше да е красива малка маневра.

Погледнах към другия край на масата и видях, че Коля и Вика не откъсват поглед от мен. Планът за действие така и не беше изказан с думи, но вече ми се струваше очевиден. Размърдах крак в ботуша си и усетих как калъфът на ножа на мъртвия пилот се забива в глезена ми. Колко бързо можех да измъкна острието? Струваше ми се невъзможно да успея да извадя ножа и да прережа гърлото на Абендрот, преди войниците да ме застрелят на място. А дори да ги нямаше войниците, които го защитаваха, Абендрот ми се струваше прекалено силен, за да го убия. Когато бях малък, бях гледал един атлет в цирка, който имаше ръце като тези на щурмбанфюрера — беше завързал на възел един гаечен ключ от дебела стомана и тъй като аз имах рожден ден, ми го беше подарил. С години пазих този усукан гаечен ключ, показвах го на приятелите си в „Киров“ и се хвалех как цирковият атлет ми беше разрошил косата и беше намигнал на майка ми. Един ден го потърсих, но не можах да го намеря; подозирах, че Олег Антоколски ми го беше откраднал, но така и не се сдобих с доказателства за това.

От идеята да извадя нож срещу толкова едър човек ме обхващаше паника, така че аз спрях да мисля за това и в продължение на няколко минути се съсредоточих върху играта. Няколко хода по-късно видях възможност за размяна на конете. Позицията ми беше малко неудобна, така че го принудих да направим размяната. Абендрот въздъхна, когато ми взе фигурата.

Не биваше да позволявам това.

— Добър ход! — провикна се Коля от другия край на масата.

Обърнах се и видях, че и двамата с Вика продължават да ме гледат, така че бързо се наведох обратно към дъската.

Как така бях избран за убиец? Нима Коля вече не ме познаваше? Абендрот трябваше да умре, не се съмнявах в това — и аз исках той да умре още откакто бях чул историята за Зоя.

Без никакво съмнение този човек беше убил хиляди мъже, жени и деца, докато беше следвал настъплението на Вермахта през цяла Европа. От Берлин го награждаваха с лъскави медали за това, че беше екзекутирал евреите, комунистите и партизаните от окупираните държави. Той беше мой враг. Но сега, когато го гледах от другата страна на шахматната дъска, докато въртеше венчалната си халка и мислеше за следващия си ход, аз не вярвах, че съм в състояние да го убия наистина.

Калъфът на ножа се забиваше в глезена ми. Щурмбанфюрерът седеше срещу мен, а яката на куртката му се забиваше в една синя вена отстрани на широкия му врат. Коля и Вика седяха в другия край на масата и чакаха да направя нещо. Като се има предвид колко ме разсейваха всички тези неща, аз успявах да играя прилично. Колкото и да беше безсмислен изходът от тази партия, за мен играта имаше значение.

Седях с лакът на масата, подпрял глава на ръката си, така че да не виждам Коля и Вика. На двайсет и осмия ход преместих пешката на линия „с“ на петото поле — агресивно настъпление. Абендрот можеше да я вземе с две различни пешки — от линия „b“ и от линия, d“. В шаха има едно старо правило, че играчите трябва да се стремят „да вземат към центъра“. Абендрот последва тази класическа стратегия и използва пешката си от линия „b“, като установи надмощието си в средата на дъската. Но точно както Тарраш беше казал: „Винаги поставяйте топа зад пешката, освен когато това е неправилно“, атаката към центъра винаги е добър ход, освен когато не е. Когато приключихме с размяната, всеки от нас беше изгубил по две пешки, броят на фигурите ни все още беше равен, но подобно на човек, който вече е погълнал отровата, но продължава да дъвче печеното месо, без да осъзнава сигурната си смърт, Абендрот не си даваше сметка, че беше допуснал една фатална грешка.

Далеч от мисълта да се предаде, германецът все още смяташе, че е в по-добрата позиция. С приближаването на ендшпила неговата пешка от линия „а“ беше сама в ъгъла на дъската и препускаше към последния ред, където щеше да я превърне в царица и да смаже защитата ми. Абендрот беше толкова посветен на мисията да се сдобие с втора царица, че с радост приемаше новите размени, които му предлагах. Как можеше да изгуби, когато има две царици в атака? Съсредоточен в своята пешка на линия „а“, той твърде късно осъзна, че и аз имах пешка в настъпление в центъра на дъската. В крайна сметка моята пешка от линия, d“ достигна до последния ред с един ход преди неговата пешка от линия „а“. Трудно е да победиш противник, който има две царици — освен ако не се сдобиеш пръв с втора царица.

Абендрот продължаваше да не разбира, че играта беше свършила, но тя беше свършила. Хвърлих поглед към Вика, обзет от глупава гордост при мисълта за неминуемата си победа, и видях как ръката й се скрива под гащеризона. Тя нямаше повече да ме чака да направя нещо, а се канеше да извади ножа си; а Коля беше сложил ръце на ръба на масата, готов да се изстреля на крака и да нападне в същия миг, в който го направи тя. Очите ми се срещнаха с тези на Вика и аз с внезапна яснота осъзнах, че ако остана неподвижен, скоро от разкъсаното й тяло върху издраскания линолеум на пода ще изтече и последната капка кръв.

Докато Абендрот се взираше в дъската и в рядко срещаното стълпотворение от царици, аз се престорих, че се почесвам по прасеца, и бавно пъхнах пръсти в ботуша си. Това не беше прилив на кураж, а точно обратното — моят страх от смъртта на Вика победи всичките ми останали страхове. Абендрот присви очи към своя цар и аз видях как се промени изражението му, когато си даде сметка за истинското си положение. Очаквах загубата да го разгневи. Вместо това лицето му се проясни от усмивка и аз за миг видях какъв е бил като малко момче.

— Това беше прекрасно — каза той и вдигна глава към мен. — Следващия път няма да пия толкова много.

Нещо, което видя в собственото ми изражение, го разтревожи. Той надникна над ръба на масата и видя ръката ми, пъхната в ботуша. Докопах дръжката и най-сетне успях да измъкна ножа от калъфа. Но преди да замахна към него, Абендрот се хвърли напред, събори ме от стола и ме повали на земята, като притисна ръката ми с ножа с лявата си ръка и се протегна за пистолета в кобура си с дясната.

Ако бях успял да извадя ножа по-бързо, ако бях извадил късмет и бях улучил сънната му артерия, ако се беше случило това чудо, Вика и Коля и аз щяхме да умрем. Войниците щяха да вдигнат карабините си „МР40“ и да ни заличат от лицето на земята. Бдителността на Абендрот — или моята несръчност, зависи от гледната точка — ни спаси. Войниците се хвърлиха напред, за да помогнат на своя щурмбанфюрер, който нямаше нужда от помощ, и забравиха за другите си пленници. Само за миг — но това се оказа достатъчно.

Абендрот извади пистолета си. От другия край на стаята се разнесе трясък и той погледна натам. Онова, което видя, го разтревожи повече от хилавия, изнемощял от глад евреин, който се гърчеше под него. Той се прицели — във Вика или в Коля, не можех да видя. Аз извиках и се протегнах към дулото на пистолета му с лявата си ръка, като сграбчих цевта в момента, в който той натисна спусъка. Пистолетът подскочи в ръката му и изстрелът едва не ме оглуши. Абендрот изръмжа и се опита да измъкне пистолета от вкопчените ми пръсти. Да се боря с него беше също толкова безсмислено, колкото да се опитвам да се боря с мечка, но аз стисках дулото на този пистолет с всичката сила, която ми беше останала. Следващите секунди бяха хаос от шум и насилие, крясъци на немски, проблясъци от дулата на оръжията и трополене на ботуши по линолеума на пода.

Раздразнен от упорството, с което продължавах да стискам оръжието му, Абендрот силно ме удари отстрани по главата с лявата си ръка. Като малко момче в „Киров“ бях участвал в няколко боя и боричкания, но те бяха от онези немарливи, безкръвни битки, характерни за момчетата, които са записани в клубове по шах. Досега никой не ме беше удрял в лицето. Стаята се размаза, пред погледа ми се стрелнаха светулки, Абендрот изтръгна пистолета си от ръката ми и го насочи право в очите ми.

Изправих се до седнало положение и забих върха на ножа си дълбоко в гърдите му, през джоба на гърдите на куртката му, под скупчените медали, така че острието потъна навътре чак до сребърния предпазител за пръстите.

Абендрот потръпна, примигна и сведе поглед към черната дръжка на ножа. Все още можеше да изпрати един куршум в мозъка ми, но да отмъсти за собственото си убийство сякаш вече не му се струваше толкова важно. Изглеждаше разочарован, ъгълчетата на устата му увиснаха надолу, а след това изражението му стана озадачено и той продължи да примигва равномерно, но дишането му се накъса. Искаше да се изправи на крака, но те не издържаха и той се прекатури настрани, като се измъкна от острието на ножа в ръката ми, а пистолетът му падна от отпуснатите пръсти. Широко отвори очи — като човек, който насила се опитва да не заспи, — отпусна длани на линолеума и се опита да изпълзи настрани от цялата тази жалка история, без да обръща внимание на нищо около себе си. Но не стигна далеч.

Обърнах се и видях Коля, който се боричкаше на пода с един от войниците, докато и двамата се опитваха да хванат както трябва полуавтоматичната карабина на германеца. Към този момент вече смятах Коля за майстор на ръкопашния бой, но явно никой не беше казал това на германеца и той имаше надмощие в схватката. Не си спомням как съм се изправил и съм изтичал да му помогна, но преди войникът да успее да насочи карабината си и да изпразни пълнителя в гърдите на Коля, аз вече бях на гърба му и забивах ножа в него отново и отново.

Най-сетне Вика ме издърпа от мъртвеца. Гащеризонът й беше подгизнал от кръв и преди логиката да проработи, аз предположих, че е била застреляна в корема. Не мисля, че казах нещо смислено, но тя поклати глава, накара ме да замълча и каза:

— Не съм ранена. Дай да ти погледна ръката.

Не разбрах защо искаше да направи това. Вдигнах дясната си ръка, в която продължавах да стискам окървавения нож, но тя меко я натисна обратно, хвана другата ми китка и задържа лявата ми ръка между своите. За пръв път видях, че половината от показалеца ми липсваше. Вика застана на колене до един от убитите войници — момчето с бенките, което сляпо се взираше нагоре в тавана с прерязано гърло — и отряза ивица вълнен плат от панталоните му. После се върна при мен и я стегна около пръста ми като турникет, за да спре кръвта.

Коля беше взел карабините „МР40“. Той подхвърли едната на Вика, задържа другата за себе си и грабна кутията с яйцата от масата. Чувахме гласове, които се провикваха на немски на различни места в сградата — объркани офицери, които се питаха дали изстрелът, който бяха чули в съня си, беше сънуван или истински. Коля отвори един от големите прозорци и се покатери на перваза.

— Бързо — каза той и ни направи знак да го последваме.

После скочи през прозореца и аз се втурнах след него. Вторият етаж не беше толкова високо, а под прозореца беше натрупан един метър сняг. Изгубих равновесие при приземяването и паднах по лице в снега. Коля ме издърпа на крака и избърса снега от лицето ми. Чухме автоматичен откос от залата за съвещания. Миг по-късно Вика скочи навън през прозореца, а от дулото на карабината й се виеше дим.

Затичахме се по-далеч от опожареното полицейско управление. Незапалените улични лампи се извиваха над главите ни като въпросителни знаци. От стария партиен комитет се разнасяха все по-силни викове и аз очаквах във въздуха около нас да запищят куршуми, но това така и не се случи. Пазачите, поставени на входа, явно бяха изтичали вътре, когато бяха чули изстрелите; докато осъзнаят грешката си, ние вече бяхме потънали в мрака.

Скоро стигнахме до края на малкия град. Завихме настрани от пътя и продължихме тичешком през замръзналите ниви, покрай силуетите на изоставени трактори. От Красногвардейск се чуваха форсирани автомобилни двигатели и гуми с вериги, които тежко се търкалят в снега. В неясната далечина пред себе си различавахме черната линия на величествения лес, който очакваше да ни приеме в себе си и да ни скрие от очите на нашите врагове.

Никога не съм бил голям патриот. Баща ми никога нямаше да позволи такова нещо, докато беше жив, а смъртта му направи необходимото това никога да не се случи. Изпитвах много повече привързаност и вярност към Питер, отколкото към нацията като цяло. Но през онази нощ, докато тичахме през неизораните ниви със зимна пшеница, фашистките нашественици бяха зад гърба ни, а пред нас беше тъмният руски лес, аз изпитах прилив на чиста любов към моята страна.

Тичахме право към гората, през замръзналите пшенични класове, под изгряващата луна и звездите, които се въртяха все по-далеч от нас, тичахме сами под безбожното небе.