Градът на крадците

10

СУПАТА ТАЗИ ВЕЧЕР БЕШЕ вкусна като юни, като храната във вечерите, които си спомняхме отпреди обсадата. Един обожател на Соня, пилот от ВВС, й беше подарил цял картоф. Коля възрази, че не желае да яде подаръка на друг любовник, но никой не обърна внимание на възраженията му — точно както се надяваше — и супата от Любима беше гъста от нарязания картоф, лука и солта. За наш късмет останалите хирурзи бяха останали да пренощуват на друго място. Соня размени едно крилце и една чаша от бульона срещу бутилка годна за пиене водка; германците изстреляха само няколко лениви снаряда срещу града все едно искаха да ни напомнят за присъствието си, но си имаха нещо по-интересно за вършене тази вечер; и към полунощ вече бяхме пияни, стомасите ни бяха пълни, Коля и Соня се чукаха в спалнята, а аз играех ускорен шах с Тимофей на светлината на огъня в печката.

По средата на втората ни партия аз преместих коня си, а Тимофей се вторачи в дъската, оригна се и каза:

— Охо. Бива те.

— Сега ли разбра? В предишната партия те матирах в шестнайсет хода.

— Мислех си, че е от алкохола… Нямам шанс, нали?

— Все още си жив. Но не задълго.

Той бутна царя си и се оригна отново, доволен от собственото си оригване и от факта, че в стомаха му има храна, която го кара да се оригва.

— Няма смисъл. Е, добре. Не можеш да различиш петел от кокошка, но разбираш от шах.

— Преди бях по-добър.

Изправих царя му и изиграх неговия ход вместо него, за да видя колко ще мога да удължа ендшпила.

— Преди си бил по-добър? Кога, в корема на майка си? Ти на колко си години, на четиринайсет?

— На седемнайсет!

— Бръснеш ли се вече?

— Да.

Тимофей ме погледна скептично.

— Обръснах си мустаците… А през зимата растат по-бавно.

В съседната стая Соня ахна и се разсмя, като ме принуди да си я представя с отметната назад глава и оголено гърло и настръхнали зърна на малките си гърди.

— Не знам откъде намират сили за това — каза Тимофей, като се излегна върху натрупаните одеяла и разпери ръце. — Давай ми такава супа всяка вечер и никога през живота си няма да погледна жена.

Той затвори очи и веднага заспа — беше поредният човек на света, който заспиваше веднага, — като ме остави да слушам любовниците сам.

КОЛЯ МЕ СЪБУДИ ПРЕДИ изгрев-слънце и ми подаде чаша чай, като изучаваше изоставената шахматна дъска. Тимофей продължаваше да спи по гръб с отворена уста и ръце, вдигнати над главата, все едно се предаваше на противника.

— Кой играеше с черните фигури?

— Аз.

— Можеше да го матираш след шест хода.

— Щях да го матирам след пет хода. Освен ако не беше допуснал грешка, тогава щях да го матирам след три.

Коля се намръщи и погледна отново към фигурите, докато се сети какво имам предвид.

— Значи наистина умееш да играеш.

— Все още ли искаш да се обзаложим? Какво беше, голи снимки на французойки?

Той се усмихна и разтърка очите си, за да се разсъни.

— По-добре да ти ги подаря, ще ти направя услуга. Ще можеш да видиш кое къде е. Хайде, обувай се.

— Къде отиваме?

— В Мга.

Коля може и да беше дезертьор, но в гласа му имаше достатъчно вроден авторитет, за да ме накара да стегна ботушите си наполовина, преди да се сетя да му възразя. Той вече си беше навлякъл палтото и кожените ръкавици; уви шала си два пъти около врата и погледна зъбите си в малкото огледало, което висеше над самовара.

— Мга е на петдесет километра оттук.

— Преход за един ден. Снощи вечеряхме както трябва, така че ще се справим.

Постепенно започнах да си давам сметка колко безумна беше тази идея.

— Мга е зад фронтовата линия. Защо трябва да ходим в Мга?

— Защото е понеделник, Лев. До четвъртък трябва да намерим яйцата, а няма да ги намерим в Питер. Чичото на Соня е директор на птицефермата в Мга, нали така? Обзалагам се, че германците са я оставили да работи. Те също обичат яйца.

— Това ли е планът? Да изминем пеша петдесет километра, директно през фронтовата линия на германците, да намерим някаква птицеферма, която може би не е изгорена до основи, да вземем една дузина яйца и да се върнем?

— Е, ако го кажеш с такъв тон, всичко ще прозвучи абсурдно.

— С такъв… Не, аз те питам! Това ли е планът? Соня никога не е ходила там! Как ще намерим тази птицеферма?

— Тя е в Мга! Колко трудно може да бъде да намериш нещо в Мга?!

— Аз дори не знам къде се намира шибаната Мга!

— Аха — каза Коля и се усмихна широко, докато си слагаше астраханския калпак. — Това е лесно. Мга е на железопътната линия за Москва. Просто ще вървим по релсите.

Тимофей изръмжа насън и се обърна настрани. Вече бях открил, че лекарите и войниците са в състояние да проспят всякаква дандания, която не представлява пряка опасност за живота; ако се съди по изражението на спокойно задоволство, което се четеше по лицето на Тимофей, моята караница с Коля със същия успех можеше да бъде тихо изпята приспивна песничка. Погледнах го с омраза — с омраза за това, че го оставят да си спи с пълен стомах на вълнените одеяла, където му е топло и удобно, и в живота му няма нито потомък на казаци, който да го тормози, нито полковник от НКВД, който да го праща във враждебната пустош, за да издирва съставки за сватбена торта.

После отново се обърнах към Коля, който беше зает да поставя калпака си под подчертано героичен ъгъл пред огледалото. Него го мразех още повече за това, че беше като някакво щастливо жизнерадостно животно, весел и свеж в шест часа сутринта, все едно току-що се беше върнал от двуседмична ваканция на Черно море. Представях си, че все още вони на секс, макар че в действителност толкова рано сутрин, в този студен апартамент, все още не бях в състояние да усетя никаква миризма.

Величественият ми нос беше само за красота — добра мишена за побойниците, но необяснимо безполезен по отношение на обонянието.

— Може и да си мислиш, че това е лудост — каза той. — Но всеки един от онези селски мошеници, които продават картофи за двеста рубли на пазара „Сенной“ ги е донесъл отнякъде извън града. Хората всеки ден минават през фронтовата линия. Защо и ние да не можем да го направим?

— Да не си пиян?

— От четвърт бутилка водка? Не вярвам.

— Трябва да има някое място, което да е по-близо от Мга.

— Кажи ми го тогава.

Коля вече беше опакован за излизане, а челюстта му беше покрита с четиридневна руса брада. Той почака да му предложа алтернатива на неговия глупав план, но колкото повече секунди изминаваха, толкова по-ясно осъзнавах, че нямам такава.

Тогава той ми се усмихна — с такава усмивка, че ставаше за афиш за набиране на доброволци за Червената армия.

— Съгласен съм, че цялата история е като някакъв шибан виц. Но е доста добър виц.

— Да, страхотен виц. А най-смешното е как ние двамата ще умрем някъде, дъщерята на полковника няма да има сватбена торта и никой никога няма да разбере какво изобщо сме правили в Мга.

— Успокой се, мой мрачен малък израилтянино. Няма да позволя на лошите да те хванат, но…

— Върви да ядеш лайна, бе.

— …вече наистина трябва да тръгваме. Ако искаме да стигнем там по светло.

Можех да му обърна гръб и да заспя отново. През нощта печката беше изстинала, защото бяха изгорели и последните подпалки, но под натрупаните одеяла все още беше достатъчно топло. Беше много по-разумно да спя, вместо да марширувам до Мга — където ни чакаха хиляди германци — и да търся някакви кокошки. Всъщност всичко беше по-разумно от това. И все пак, независимо от всичките ми протести аз още от самото начало знаех, че ще го последвам. Той беше прав: в Ленинград наистина не бяха останали яйца. Но това не беше единствената причина да го последвам. Коля беше фукльо и всезнайко, беше истински казак и не спираше да се подиграва на евреите, но самоувереността му беше толкова чиста и абсолютна, че вече не ми приличаше на арогантност, а просто на черта от характера на един човек, който беше прегърнал собствената си героична съдба. Не така си бях представял своите приключения, но реалността се беше разминала с желанията ми още на старта, като ми беше дала тяло, по-подходящо за подреждане на книги в библиотеката, и беше инжектирала толкова много страх във вените ми, че можех само да се крия на стълбището, когато се стигне до насилие. Може би някой ден ръцете и краката ми щяха да се налеят с мускули, а страхът ми щеше да се оттече като мръсна вода от ваната. Искаше ми се да вярвам в тези неща, но не можех. Бях прокълнат едновременно с песимизма на руснаците и на евреите — два от най-мрачните народи на земята. Но въпреки всичко, ако в мен нямаше никакво величие, поне имах таланта да го разпознавам у другите, колкото и дразнещи да бяха тези други.

Затова станах, взех палтото си от пода, облякох го и последвах Коля до входната врата на апартамента, която той ми отвори с подходяща тържественост.

— Чакай — каза той, преди да пристъпя навън. — Отиваме на път. Трябва да поседнем преди тръгване.

— Не знаех, че си суеверен.

— Просто харесвам традициите.

Нямаше столове, така че двамата седнахме на пода до отворената врата. В апартамента беше тихо. Тимофей хъркаше от мястото си до печката; прозорците потреперваха в рамките си; от радиостанцията се разнасяше безкрайният метроном, който съобщаваше на всички, че Ленинград все още не е покорен. Някъде навън някой поставяше афиши на закованите прозорци с бързи, ефикасни удари на чука. Но вместо да си представя човек, който поставя афиши, аз си представих дърводелец, който сковава ковчег от чамови дъски. Въображението ми го нарисува ярко и подробно: виждах мазолите по дланите на дърводелеца и черните косми, прораснали между веждите му, и дървените стърготини, полепнали по потните му предмишници.

Дълбоко си поех въздух и вдигнах поглед към Коля. Той ме гледаше право в очите.

— Не се тревожи, приятелю. Няма да те оставя да умреш.

Бях само на седемнайсет години, бях едно глупаво момче му повярвах.