Градът на крадците

22

ГЕРМАНЦИТЕ НИ СЪБУДИХА, КОГАТО се заеха да изтръгват гвоздеите от дъските, с които бяха заковали входа на бараката. През процепите между дъските се процеждаше слънчева светлина — миниатюрни светли точици, които блестяха по нечие мазно чело, кожен ботуш с отлепена пета или костените копчета на палтото на някой старец.

Вика седеше до мен и си гризеше ноктите. Гризеше ги методично — не като притеснен човек, който не може да се освободи от вредния навик, а като касапин, който остри ножовете си. В някакъв момент през нощта се беше отдалечила от мен и аз не бях усетил кога си беше тръгнала. Когато усети, че я гледам, тя вдигна очи към мен и в тях нямаше и следа от топлина. Всеки намек за близост, който бях усетил в тъмнината, се беше стопил на дневната светлина.

Вратата се отвори, германците ни се развикаха да излизаме и селяните се заеха да се измъкват от плетеницата от човешки тела. Видях как старият Едик притисна кокалестия си показалец до едната ноздра и издуха на пода един сопол, който се размина на косъм с лицето на един друг човек.

— Ох — изръмжа Коля, като увиваше шала на врата си. — Не ви ли се иска да бяхте отраснали сред нашите другари в селския кооператив?

Пленниците вече излизаха един по един, когато един мъж в дъното на бараката се провикна. Хората около него се обърнаха да видят от какво се е стреснал и скоро вече разтревожено шепнеха помежду си. От нашия ъгъл се виждаха само селски гърбове. Двамата с Коля спряхме, обзети от любопитство. Вика безучастно се отправи към изхода.

Пристъпихме в другия край на бараката, промъкнахме се между мърморещите селяни и погледнахме надолу към мъжа, който лежеше на пода. Беше обвинителят на Марков — гърлото му беше прерязано, кръвта му отдавна беше изтекла от тялото, а лицето му беше бяло като тебешир. Сигурно беше убит, докато е спял, иначе щяхме да го чуем да извика, но очите му се бяха отворили, когато ножът беше пробил кожата му; бяха изскочили от орбитите и с ужас се взираха в лицата ни, сведени над него.

Един от селяните със замах свали ботушите на мъртвеца; друг взе ръкавиците му от овча кожа; трети измъкна украсения му кожен колан от гайките на панталона. Коля клекна и му отмъкна подплатената ушанка, преди някой друг да успее да го направи. Обърнах се и видях Вика да нахлупва собственото си кепе от заешка кожа още по-ниско над очите. Тя отвърна на погледа ми, после излезе от бараката. Миг по-късно вътре влезе един германски войник, ядосан заради забавянето, готов да стреля. Той видя трупа, прерязаното гърло и локвата от кръв, която се проточваше изпод гърба на мъртвеца по дъските на пода като чифт чудовищни черни криле. Убийството раздразни войника — това означаваше, че трябва да се дават обяснения на офицерите. Той каза нещо на немски повече на себе си, отколкото към някой от нас, като не очакваше отговор. Коля се прокашля и му отговори. Не можех да преценя колко добре говореше Коля на немски, но войникът изглеждаше поразен да чуе собствения си език от устата на военнопленник.

Германецът поклати глава, отговори нещо кратко и ни махна да излизаме от бараката. Когато излязохме навън, аз попитах Коля какво му е казал.

— Казах му, че селяните мразят евреите дори повече от тях.

— А той какво каза?

— „Има си правилен начин да се прави това.“ Истински германец.

Коля се опитваше да намести новата си ушанка на голата си глава; беше му малка, но той успя да я издърпа достатъчно надолу, за да я завърже под брадичката си.

— Мислиш ли, че беше умно да се издаваш, че знаеш немски? След онова, което направиха вчера?

— Не. Мисля, че беше рисковано. Но сега поне няма да ни разпитват повече.

Пленниците вече бяха подредени в една колона; присвили очи срещу ярката светлина на сутрешното слънце, един по един пристъпихме към някакъв едър войник, измъчван от махмурлук, който едва си отваряше очите, докато ни подаваше по една кръгла бисквита, твърда и суха като камък.

— Това е добър знак — промърмори Коля, като почукваше с нокът по бисквитата си.

Скоро след това поехме на юг с ротата от планинската пехота, с наведени глави срещу вятъра. Днес вървяхме по пътя, макар че настилката беше скрита под няколко пласта сняг, изровен от следите на тежки машини. На няколко километра от сградата на училището минахме покрай една табела за Мга и аз я посочих на Коля.

— Ха. Кой ден сме днес?

Наложи се да преброя наум дните обратно до събота, за да му отговоря.

— Сряда. Утре трябва да се върнем с яйцата.

— Сряда… Значи не съм срал от тринайсет дни. Тринайсет дни… Какво става с цялата тази храна? Не е като да не съм ял нищо. Супата от Любима, малко салам, онези картофи с масло при момичетата, хляба от порциона… Какво прави там, просто си седи в стомаха ми на някаква шибана буца?

— Искаш да се изсереш, така ли?

Едик, възрастният селянин с брадата, беше чул Коля да се оплаква и се обърна да му даде съвет.

— Трябва да свариш малко кора от зърнастец и да изпиеш водата. Работи безотказно.

— Прекрасно. Виждаш ли зърнастец наоколо?

Едик хвърли поглед към боровите дървета край пътя и поклати глава.

— Не, но ще ти свирна, ако видя.

— Много ти благодаря. А дали ще можеш да ми намериш и вряла вода?

Едик вече се беше обърнал напред и се беше върнал на мястото си в колоната, защото един от войниците беше погледнал към нас.

Веднъж Сталин отишъл на посещение в един кооператив до Москва — започна Коля с гласа, с който разказваше вицове. — Искал да провери как напредват с изпълнението на плана за петилетката. Обърнал се към един селянин и го попитал: „Кажи ми, другарю, как са картофите тази година?“ Селянинът отговорил: „Отлично, другарю Сталин. Ако ги натрупаме на една купчина, ще стигнат чак до Господ на небето.“ „Но Господ не съществува, другарю селянин.“ „Както и картофите, другарю Сталин.“

— Този е стар.

— Вицовете стават стари само когато са добри. Иначе кой щеше да продължава да ги разказва?

— Хора като теб, които нямат чувство за хумор?

— Какво да направя, като не се смееш? Момичетата се смеят, това е важното.

— Мислиш ли, че е била тя? — попитах го аз.

Той ме погледна озадачено, докато не видя, че гледам към Вика — днес тя вървеше отделно от нас, в началото на колоната.

— Естествено, че е била тя.

— Просто… Тя беше притисната до мен през цялата нощ. Когато заспах, главата й беше на рамото ми, а аз спя много леко…

— Това е най-близкото нещо до секс, което ти се е случвало. Видя ли? Слушай ме и ще сполучиш.

— …но тя някак си е успяла да се измъкне, да пропълзи между трийсет селяни в пълен мрак, да пререже гърлото на човека и да се върне? Без да събуди никого?

Коля кимна, без да откъсва поглед от Вика, която продължаваше да върви сама, да оглежда пътя и позициите на германските войници.

— Тя е талантлив убиец.

— Особено за студентка по астрономия.

— Ха. Не вярвай на всичко, което чуваш.

— Мислиш, че лъже?

— Не се съмнявам, че е била студентка. Точно оттам ги набират. Но помисли малко, лъвче — къде се е научила да стреля така, на лекциите по астрономия? Тя е от НКВД. Те имат агенти във всеки партизански отряд.

— Не можеш да си сигурен в това.

Той спря за няколко секунди, за да ритне с единия си ботуш по другия, така че да изчисти снега от подметката си, като ме държеше за рамото, за да пази равновесие.

— Не мога да съм сигурен в нищо. Може би и ти не се казваш Лев. Може би си най-великият любовник в историята на Русия. Но мога да обмисля фактите и да направя обосновано предположение. Партизаните са бойци, които действат на местна почва. Точно затова са толкова ефективни — защото познават терена по-добре, отколкото германците някога ще го опознаят. Имат приятели в района, роднини и други хора, които могат да им дават храна и да ги прибират да пренощуват при тях. А сега ми кажи на какво разстояние сме от Архангелск?

— Не знам.

— И аз не знам. Седем-осемстотин километра? Сигурно границата с Германия е по-близо. Мислиш ли, че местните партизани просто са решили да се доверят на някакво момиче, което се е появило отникъде? Не, тя е била изпратена при тях.

Вика продължаваше да гази през снега пред нас, натъпкала ръцете си дълбоко в джобовете на гащеризона. Погледната в гръб, приличаше на дванайсетгодишно момче, облечено с откраднатата униформа на някой механик.

— Чудя се дали има цици — каза Коля.

Тази грубост ме подразни, макар че и аз се бях питал същото. Беше невъзможно да се прецени какво тяло имаше под възголемия гащеризон, но ми се струваше, че беше тънка като стръкче трева.

Той забеляза изражението ми и се усмихна.

— Обидих ли те? Извинявай. Ти наистина я харесваш, нали?

— Не знам.

— Повече няма да говоря така за нея. Ще ми простиш ли?

— Можеш да си говориш за нея както си искаш.

— Не, не. Вече разбирам всичко. Но слушай, тя няма да е лесна за хващане.

— Пак ли ще ми даваш съвети от измислената си книга?

— Просто ме изслушай. Шегувай се колкото си искаш, но аз наистина знам за тези неща повече от теб. Предполагам, че е била малко влюбена в онзи Корсаков. А той беше по-корав мъж от теб, така че не можеш да я впечатлиш с това колко си корав.

— Не е била влюбена в него.

— Само малко.

— Никога не съм си мислил, че ще я впечатля с това колко съм корав. Да не мислиш, че съм толкова глупав?

— В такъв случай въпросът е с какво тогава ще я впечатлиш?

Коля потъна в дълго мълчание, като присвиваше очи, а на челото му се образуваха дълбоки бръчки, докато обмисляше качествата ми. Но преди да се сети за някое от тях, зад нас се разнесоха викове и когато се обърнахме, войниците ни махаха да се отдръпнем от пътя. Покрай нас премина конвой от бронирани камиони „Мерцедес“ с каросерии, покрити с брезент, които транспортираха провизии и амуниции към фронтовата линия. Стояхме и ги гледахме в продължение на пет минути, но конвоят продължаваше да се точи покрай нас, сякаш нямаше край. Германците със сигурност нямаха намерение да впечатляват военнопленниците си, но аз бях впечатлен. Ограниченията на горивото в Питер означаваха, че рядко ми се случваше да видя повече от четири или пет превозни средства в движение на ден. А вече бях преброил четирийсет хибридни камиона — имаха гуми на предните колела и танкови вериги отзад, тривърхи звезди на радиаторните решетки и черни кръстове с бял кант отзад на каросериите.

Зад бронираните камиони се движеха бронетранспортьори с четири оси, самоходни тежки оръдия на вериги и леки камиони, които превозваха войници, насядали на успоредно разположени пейки — лицата им бяха уморени и небръснати, докато се свиваха в белите си анораци с карабини на раменете.

От началото на конвоя се разнесоха ругатни и шофьорите започнаха да се навеждат навън през прозорците, за да видят какъв е проблемът. Веригата на едно от самоходните оръдия се беше измъкнала и докато обслужващото звено я поправи, гаубицата блокираше пътя на всички останали превозни средства зад нея. Пехотинците използваха възможността да наскачат от камионите, за да се изпикаят покрай пътя. Скоро до нас се образува редица от няколкостотин войници, шофьори на камиони и артилеристи, които тропаха с ботуши, провикваха се към приятелите си по редицата и се навеждаха назад, за да видят кой ще се изпикае най-далеч. От жълтия сняг се издигаше пара.

— Гледай ги тези задници как пикаят на нашата земя — промърмори Коля. — Но няма да се смеят толкова, когато клекна да се изсера в центъра на Берлин.

Тази мисъл го ободри.

— Може би точно затова не мога да се изсера. Може би гъзът ми чака деня на победата.

— Патриотичен гъз.

— Всичко в мен е патриотично. Когато свършвам, курът ми свири химна на СССР.

— Всеки път, когато ви чуя, си говорите нещо за гъзове и курове — каза Вика.

Беше се промъкнала зад нас по обичайния си безшумен начин, така че ме стресна, когато заговори.

— Защо не се съблечете чисто голи и двамата и да приключите с цялата история?

— Не съм аз този, когото иска да съблече той — отговори Коля и се ухили мръснишки.

Обзе ме гняв и неудобство, но Вика не обърна внимание на думите му, защото се оглеждаше за наблюдателни пазачи и за другите пленници, докато ни подаваше по половин филия от вкусния си ръжен хляб.

— Виждате ли офицерските коли в края на конвоя? — попита ни тя, като гледаше в тази посока, но не посочи с ръка.

— Това е най-вкусният хляб, който съм ял от лятото насам — каза Коля, който вече си беше изял всичко.

— Виждате ли командирската кола със свастиките на бронята? Това е колата на Абендрот.

— Откъде знаеш? — попитах аз.

— Знам, защото го следим от три месеца. Едва не го застрелях до Будогошч. Това е неговата кола.

— Какъв е планът? — попита Коля, като човъркаше едно зрънце кимион, което беше заседнало между зъбите му.

— Когато конвоят отново потегли, ще изчакам да се приближи и ще стрелям. Няма да е толкова трудно.

Погледнах напред и назад по пътя. Бяхме по средата на нещо, което приличаше на цял батальон, обградени от стотици въоръжени германци и бронирани коли. Планът на Вика означаваше, че след няколко минути ще умрем, независимо дали тя щеше да улучи целта си или не.

— Аз ще стрелям — каза Коля. — Вие двамата с Лев застанете при онези кретени от кооператива. Няма смисъл всички да загиваме.

Вика сви устни в нещо като усмивка и поклати глава.

— Аз стрелям по-добре.

— Никога не си ме виждала да стрелям.

— Точно така. И стрелям по-добре.

— Няма значение — казах им аз. — Стреляйте и двамата, какво значение има? Мислите ли, че след това ще оставят жив някого от нас?

— Момчето има право — каза Коля.

Той огледа неграмотните военнопленници около нас, които тропаха с крака и пляскаха с ръце, за да се стоплят — повечето бяха фермери, които никога не се бяха отдалечавали на повече от няколко километра от кооперативите си. Сред тълпата имаше и няколко редници от Червената армия. Не се съмнявах, че поне един или двама от тях можеха да четат не по-зле от мен.

— Колко казаха, че са пленниците? Трийсет и осем?

— Вече са трийсет и седем — каза Вика.

Тя забеляза, че я гледам, и отвърна на погледа ми с безмилостните си сини очи.

— Колко време ще издържиш според теб, преди някой от тези селяни да забележи, че ти липсва нещо там долу… — тя посочи към чатала ми — …и реши да те издаде, за да му сипят допълнително супа?

— Трийсет и седем… Струват ми се прекалено много, за да ги пожертваме за един германец — каза Коля.

— Трийсет и седем военнопленници, които отиват да работят в стоманолеярните заводи? Тези хора вече не са руска жива сила — каза тя с ниския си безизразен глас. — Те са германски работници. А Абендрот определено си струва.

Коля кимна, като се взираше в командирската кола в далечината.

— Искаш да кажеш, че ние сме пешки, а той е топ.

— Ние сме по-малко от пешки. Пешките имат някаква стойност.

— Ако можем да вземем топ, и ние ще имаме стойност.

В момента, в който го каза, Коля примигна и ме погледна. После изведнъж се усмихна уверено; цялото му казашко лице грейна, озарено от величието на поредната му идея.

— Може би има и друг начин. Почакайте ме тук една минута.

— Какво правиш? — попита го Вика, но вече беше твърде късно; той беше тръгнал към най-близката групичка войници.

Германците присвиха очи, когато го забелязаха, и сложиха пръст на спусъка, но Коля вдигна ръце и започна да им бърбори нещо на родния им език, весел и безгрижен, все едно всички се бяхме събрали да гледаме някакъв военен парад. След трийсет секунди те вече се смееха на смешките, които им разказваше. Един от войниците дори му подаде цигарата си, за да си дръпне от нея.

— Той има чар — отбеляза Вика.

Звучеше като ентомолог, който говори за хитиновата черупка на някой бръмбар.

— Сигурно са решили, че е отдавна изгубеният им арийски брат.

— Вие двамата сте странна двойка.

— Ние не сме двойка.

— Не исках да кажа това. Не се притеснявай, Льова. Знам, че харесваш момичета.

Баща ми ме наричаше Льова и когато чух този прякор от устата й — толкова неочаквано, но толкова естествено, все едно ме беше наричала така от години насам, — ми се прииска да се разплача.

— Преди се ядоса, нали? Когато той каза, че искаш да ме съблечеш.

— Той непрекъснато говори глупости.

— Значи не искаш да ме съблечеш, така ли?

Вика се беше усмихнала подигравателно, стъпила с раздалечени крака в снега, натъпкала ръцете си в джобовете на гащеризона.

— Не знам.

Да, това беше глупав и страхлив отговор, но вече не можех да следвам завоите на всички събития, които се случваха тази сутрин.

В един момент си мислех, че ми остават само няколко минути живот; в следващия момент една снайперистка от Архангелск флиртуваше с мен. Дали флиртуваше с мен? Дните се бяха превърнали в хаотична поредица от катастрофи; това, което следобед изглеждаше невъзможно, до вечерта вече беше общоприет факт. Трупове на германци валяха от небето; канибали продаваха наденици от смляно човешко месо на пазара „Сенной“; жилищни блокове падаха на земята; кучета ставаха бомби; замръзнали войници ставаха указателни табели; партизанин с половин лице се олюляваше в снега и тъжно се взираше в своите убийци. Нямах храна в стомаха си, месо по костите си и достатъчно енергия, за да разсъждавам върху този жесток парад. Просто вървях нататък и се надявах някъде по пътя да има още половин филия хляб за мен и дузина яйца за дъщерята на полковника.

— Той ми каза, че баща ти е бил известен поет.

— Не беше толкова известен.

— Такъв ли искаш да станеш? Поет?

— Не. Нямам талант за това.

— А за какво имаш талант?

— Не знам. Не всеки има талант.

— Така е. Въпреки всичко, което ни повтаряха като малки.

Ако се съди по това, което се виждаше, Коля изнасяше някаква лекция на войниците, събрани в полукръг около него, като ръкомахаше непрекъснато, за да подчертае думите си. В един момент посочи към мен и аз усетих как гърлото ми се сви, когато германските войници се обърнаха и ме погледнаха любопитно и развеселено.

— Какво им разправя, по дяволите?

Вика сви рамене.

— Ако не внимава, ще го застрелят.

Войниците не изглеждаха съвсем убедени, но Коля продължи да ги придумва и най-сетне един от тях оправи ремъка на карабината си „МР40“ на рамото и се затича към края на конвоя, като поклащаше глава все едно и сам не можеше да повярва, че е послушал този умопобъркан руснак. Коля кимна на останалите, събрани около него, пусна някаква последна шега, която ги накара да се усмихнат широко, и се върна при нас, без да бърза.

— Нацистите те обожават — каза му Вика. — Да не им цитираше „Моята борба“?

— Веднъж се опитах да я прочета. Много е скучна.

— Какво им каза?

— Казах им, че предлагам облог на хер Абендрот. Обзаложих се, че моят приятел, петнайсетгодишно момче от по-долнопробната част на Ленинград, може да играе без царица и въпреки това да победи техния щурмбанфюрер на шах.

— Аз съм на седемнайсет.

— О, така ли? Нищо, петнайсет е по-обидно за противника.

— Шегуваш ли се? — попита го Вика, като гледаше Коля с наведена настрани глава и го чакаше да се усмихне и да обясни, че не е направил такава глупост, разбира се.

— Не се шегувам.

— Не мислиш ли, че той ще се зачуди откъде знаеш, че е тук? Откъде знаеш с какъв чин е; откъде знаеш, че играе шах?

— Мисля, че ще се зачуди за всички тези неща. И това ще предизвика любопитството му и ще го накара да се хване.

— На какво се обзаложи? — попитах го аз.

— Ако той спечели, може да ни застреля на място.

— Той може да ни застреля на място, когато си поиска, тъпак такъв.

— И войниците това казаха. Разбира се, че може. Но аз им казах, че щурмбанфюрерът е мъж на честта, принципен човек. Казах им, че вярвам на неговата дума и на състезателния му дух. Те много си падат по тези глупости за кръв и чест.

— А какво ще спечелим ние, ако го победя?

— На първо място, той ще ни пусне и тримата.

Коля забеляза как го гледаме и ни прекъсна, преди да се обадим:

— Да, да, мислите си, че съм идиот, но всъщност вие двамата сте идиоти. Сега не можем да играем, защото конвоят е в движение.

Ако имаме късмет, партията ще се играе довечера, някъде на закрито, далеч от всичко това.

Коля махна с ръка, за да покаже германските войници, които се тълпяха наоколо, бърбореха помежду си и пушеха; хибридните камиони, натоварени с продоволствия; тежката артилерия.

— Но той никога няма да ни пусне.

— Много ясно, че няма да ни пусне. Но ще имаме много по-добра възможност да го убием. А ако боговете ни се усмихнат, може би дори ще имаме възможност да избягаме след това.

— „Ако боговете ни се усмихнат“ — повтори Вика, като се подиграваше на помпозния му тон. — Ти не виждаш ли как се развива тази война досега?

Механиците бяха оправили веригата на самоходната гаубица. Шофьорът и останалите от звеното скочиха обратно в кабината. След няколко секунди двигателят се разкашля и се събуди, механичният звяр се раздвижи и разпука леда, който се беше образувал по стоманените пластини на веригите му. Пехотинците сякаш не бързаха да се връщат по камионите си, но след като за последен път се провикнаха един към друг с дрезгавите си гласове, офицерите издадоха последните си предупреждения, а конвоят се повлече напред, войниците си дръпнаха за последно от цигарите, захвърлиха ги и се покатериха обратно в каросериите, покрити с брезент.

Войникът, който беше отнесъл съобщението на Абендрот, се върна тичешком при своята част. Когато видя, че го гледаме, той ни кимна и се усмихна. Лицето му беше розово и голо, с кръгли бузи, така че не ми беше трудно да си го представя като гологлаво, ревящо бебе. Той ни извика нещо — една-единствена дума на немски, — преди да настигне своя камион, който вече беше потеглил, и да протегне ръка, така че един от сънародниците му да го издърпа в каросерията.

— Довечера — каза Коля.

Нашите пазачи вече ни се бяха развикали, макар и да знаеха, че не разбираме какво ни говорят. Беше ни ясно какво искат да кажат. Пленниците отново се подредиха в колона, Вика се отдалечи от нас и всички зачакахме конвоят да отмине. Когато покрай нас мина командирската кола, аз се опитах да видя Абендрот, но стъклото на прозореца беше заскрежено.

Едва тогава си спомних за нещо, което ме човъркаше през цялото време, и се обърнах към Коля.

— А какво е второто нещо, което поиска от него?

— Хм?

— Ти каза, че ако го победя, на първо място ще ни пусне. Какво е второто нещо, което поиска?

Той сведе поглед към мен, невярващо сключил вежди, че не мога да се сетя.

— Не е ли очевидно? Една дузина яйца.