Градът на крадците

2

ВСЕКИ, КОЙТО Е ИЗРАСНАЛ в Питер, е израснал в страх от затвора „Крести“ — това мрачно чудовище от червени тухли на брега на река Нева, този брутален, безнадежден склад за мъртви души. В мирно време там живееха шест хиляди затворници. Съмнявам се, че през януари бяха останали и хиляда от тях. Стотици осъдени за дребни престъпления бяха прехвърляни в частите на Червената армия и пускани на свобода направо в месомелачката на германския блицкриг. Стотици други умираха от глад в килиите си. Всеки ден надзирателите извличаха навън мъртвите затворници, останали само кожа и кости, и ги натрупваха по осем един върху друг на шейните, с които ги извозваха от „Крести“.

Когато бях малък, тишината на затвора ме плашеше повече от всичко друго. Когато минаваше покрай него, човек очакваше да чуе виковете на груби мъже или шумотевицата на масов бой, но през дебелите стени не проникваше никакъв шум, сякаш затворниците вътре — повечето чакаха присъда, пътуване до ГУЛАГ или куршум в главата — бяха отрязали собствените си езици в знак на протест срещу съдбата си. Затворът беше антикрепост — построена така, че враговете да не излизат отвътре — и всяко момче в Ленинград беше чувало тази фраза поне по сто пъти: „Ако продължаваш така, накрая ще свършиш в „Крести“.“

Успях да видя килията си само за миг, докато надзирателите ме затваряха в нея, а лампите им осветиха неравните каменни стени — беше два метра широка и четири метра дълга, имаше нарове за четирима души и всичките бяха празни. Това ме успокои — не исках да остана в тъмното заедно с някой непознат с татуирани кокалчета на ръцете, — но след известно време (минути? часове?) черната тишина стана осезаема като нещо, което можеше да влезе в дробовете ми и да ме удави.

Тъмното и самотата като цяло не ме плашат. В последно време електричеството се срещаше в Питер също толкова рядко, колкото и беконът, а апартаментът ми в „Киров“ беше останал празен, след като избягаха майка ми и Таися. Дългите нощи бяха тъмни и изпълнени с мълчание, но винаги отнякъде се чуваше някакъв шум. Снаряди, изстреляни от германската артилерия; форсиран двигател на военен камион от булеварда; стоновете на възрастната жена, която умираше в леглото си на горния етаж. В действителност това бяха ужасни звуци, но все пак бяха някакви звуци — нещо, което да ми покаже, че все още съм на този свят. Тази килия в „Крести“ беше първото наистина тихо място, в което бях влизал през живота си. Не чувах абсолютно нищо; не виждах нищо. Бяха ме заключили в чакалнята на смъртта.

Преди да ме арестуват, аз си вярвах, че съм станал по-корав от обсадата, но истината беше, че през януари нямах повече кураж, отколкото през юни — противно на общоприетото мнение, преживяването на ужаса не те прави по-смел. Може би просто ти става по-лесно да криеш страха си, когато през цялото време те е страх.

Опитах се да си спомня някоя песен, която да изпея, или някое стихотворение, което да изрецитирам, но всички думи бяха заседнали в главата ми като сол в запушена солница. Лежах на един от горните нарове, като се надявах топлината в „Крести“ ако изобщо съществуваше такава, да отива нагоре. Утрото не обещаваше нищо друго освен куршум в главата, но въпреки това жадувах светлината на деня да се процеди в килията ми. Когато ме бяха затворили, май бях видял тясно прозорче с решетки точно под тавана, но вече не можех да си спомня със сигурност. Опитах се да броя до хиляда, за да убия времето, но всеки път се обърквах някъде около четиристотин, когато чувах някакви призрачни плъхове, които се оказваха собствените ми пръсти, драскащи по разкъсания матрак.

Нощта никога нямаше да свърши. Германците бяха свалили от небето шибаното слънце — бяха в състояние да го направят, защо не, техните учени бяха най-добрите в света, значи може и да бяха измислили как да го постигнат. Бяха се научили да спират времето. Бях ослепял и оглушал. Единствено студът и жаждата ми напомняха, че съм жив. Става ти толкова самотно, че започваш да жадуваш за надзирателите, за техните стъпки и миризмата на водка от устата им.

Толкова много велики руснаци са лежали в затвора. През онази нощ аз открих, че никога няма да стана велик руснак. След няколко часа самота в килията, през които не понасях никакви други мъчения освен мрака, тишината и абсолютния студ, само след няколко такива часа аз вече бях наполовина прекършен. Онези яростни души, които бяха преживявали зима след зима в Сибир, очевидно бяха притежавали нещо, което аз нямах — могъща вяра в някаква великолепна орис, независимо дали беше Божието царство, върховната справедливост или надеждата за отмъщение. А може би бяха толкова съсипани, че се бяха превърнали в животни на два крака, които работят по заповед на господарите си, изяждат всяка помия, която хвърлят в краката им, заспиват веднага, когато им наредят, и не сънуват нищо друго освен края.

Най-сетне по коридора се разнесе някакъв шум — трополенето на няколко чифта тежки ботуши. В ключалката се завъртя ключ. Изправих се на нара и веднага си ударих главата в тавана на килията — толкова силно, че си прехапах долната устна.

Двама надзиратели — единият държеше маслена лампа и тя беше най-красивото нещо, което бях виждал през целия си живот, далеч по-красива от всеки изгрев — водеха нов затворник. Беше млад войник с униформа, който критично огледа килията, все едно не беше сигурен дали иска да я вземе под наем. Войникът беше висок и стоеше много изправен; издигаше се над пазачите си и макар че те имаха пистолети в кобурите си, а той беше невъоръжен, изглеждаше готов да им дава заповеди. В едната си ръка държеше астраханския си калпак, а в другата — кожените си ръкавици.

Той ме погледна в мига, в който надзирателите си тръгнаха, затвориха вратата на килията и я заключиха от външната страна, като отнесоха светлината със себе си. Лицето му беше последното нещо, което видях, преди да се върне мракът, и затова то ми остана в ума: високите казашки скули, развеселената извивка на устните, сламенорусата коса и очите му, които бяха толкова сини, че всяка арийска девойка щеше да им се зарадва.

Аз седях на леглото, а той стоеше на каменния под и от съвършената тишина помежду ни ставаше ясно, че нито един от двамата не е помръднал от мястото си — продължавахме да се гледаме един друг в тъмнината.

— Евреин ли си? — попита ме той.

— Какво?

— Евреин. Приличаш на евреин.

— А ти приличаш на нацист.

— Знам. Освен това Ich spreche ein bisschen Deutsch. Бях доброволец да постъпя в разузнаването, но никой не искаше да чуе за мен. И какво, евреин ли си?

— Защо питаш?

— Не се срамувай. Аз нямам проблем с евреите. Емануел Ласкер е вторият ми най-любим шахматист. Само едно стъпало под Капабланка… Капабланка е Моцарт, истински гений; човек не може да обича шаха и да не обича Капабланка. Но никой не е по-добър в ендшпила от Ласкер. Имаш ли храна?

— Не.

— Дай си ръката.

Това ми се струваше някакъв номер — някаква детска игра за прецакване на глупаци. Щеше да ме плесне по дланта или просто да ме остави да стоя с протегната ръка, докато не разбера колко съм тъп. Но никой не можеше да откаже предложение за храна, дори най-неправдоподобното, така че аз протегнах ръка в мрака и зачаках. Миг по-късно в нея се появи едно парче от нещо студено и мазно. Не знам как намери ръката ми в тъмното, но той го направи — без да се колебае.

— Салам — каза той, помълча и добави. — Не се притеснявай. Не е свинско.

— Аз ям свинско.

Подуших салама и отхапах едно крайче от него. Беше също толкова далеч от истинското месо, колкото хлябът от порциона се различаваше от истинския хляб, но съдържаше някакви мазнини, а мазнините означаваха живот. Опитах се да го сдъвча колкото можех по-бавно, за да не свърши веднага.

— Много шумно дъвчеш — отбеляза той от тъмното.

Чух как проскърцаха пружините, когато седна на един от долните нарове.

— Освен това не каза вълшебната думичка — добави той.

— Благодаря.

— Моля. Как се казваш?

— Лев.

— Лев кой?

— Защо питаш?

— От добро възпитание — обясни той. — Например когато се представям, аз казвам така: „Добър вечер, казвам се Николай Александрович Власов, а приятелите ме наричат Коля.“

— Просто искаш да разбереш дали имам еврейска фамилия — казах аз.

— Имаш ли?

— Да.

— Аха — каза той и въздъхна доволно.

Беше щастлив, че инстинктите не го бяха подвели.

— Благодаря. Не разбирам защо те е страх да го казваш на хората.

Не му отговорих. Ако не разбираше защо, нямаше смисъл да му го обяснявам.

— И защо си тук? — попита ме той.

— Хванаха ме да плячкосвам един мъртъв германец на улица „Войнова“.

Това го разтревожи.

— На улица „Войнова“ вече има германци? Значи е започнало?

— Не, нищо не е започнало. Той беше пилот на бомбардировач. Беше катапултирал.

— Противовъздушните ли го бяха очистили?

— Студът го беше очистил. А ти защо си тук?

— От чист идиотизъм. Решиха, че съм дезертьор.

— Тогава защо не са те застреляли на място?

— А защо не са застреляли теб?

— Не знам — признах си аз. — Казаха, че ставам за полковника.

— Аз не съм дезертьор, а студент. Трябваше да се подготвя за защитата на дипломната си работа.

— Честно? Дипломната ти работа?

Това ми звучеше като най-тъпото оправдание в историята на дезертьорството.

— „Дворната хрътка“ на Ушаков, интерпретирана от гледната точка на съвременния социологичен анализ.

Той зачака да кажа нещо, но аз нямах какво да кажа.

— Чел ли си книгата? — попита той.

— Не. Кой е този Ушаков?

— Срамота. Образованието е ударило дъното. В училище трябва да го учите наизуст.

Говореше като своенравен стар професор, макар че ако се съдеше по единствения поглед, който бях успял да му хвърля, беше на двайсет години.

— „В кланицата, където се целунахме за пръв път, още вонеше на кръвта на убитите агнета.“ Това е първото изречение.

Някои казват, че е най-великият руски роман. А ти никога не си чувал за него.

Той въздъхна екстравагантно. Миг по-късно чух някакво странно дращене, все едно плъх си остреше ноктите по матрака.

— Какво е това? — попитах аз.

— Хм?

— Не чуваш ли този шум?

— Пиша в дневника си — каза той.

С отворени очи не виждах нищо повече, отколкото със затворени, а този пишеше в дневника си. Сега вече чувах, че дращенето е от молив по хартия. След няколко минути дневникът се затвори с плясък и аз чух как го прибра в джоба си.

— Мога да пиша в тъмното — обясни той, като подчерта думите си с леко оригване. — Това е само един от моите таланти.

— Бележки по „Дворната хрътка“?

— Точно така. Не е ли странно? В шеста глава Радченко прекарва един месец в затвора „Крести“, след като най-добрият му приятел… Е, по-добре да не ти издавам какво се случва. Но наистина ми се стори съдба, че ме доведоха точно тук. Бил съм на всяко друго място, което посещава Радченко в книгата — във всеки ресторант, театър и гробище, поне в онези, които все още съществуват, — но никога не бях влизал тук вътре. Някой критик можеше да възрази, че човек не може да разбере Радченко, докато не прекара поне една нощ в „Крести“.

— Значи си извадил късмет.

— Хм — съгласи се той.

— Мислиш ли, че на сутринта ще ни застрелят?

— Съмнявам се. Нямаше да ни пазят цяла нощ само за да ни застрелят на следващата сутрин.

Разсъжденията му бяха доста жизнерадостни, все едно обсъждахме изхода на някакво спортно състезание, а не собствената си съдба.

— Не съм срал от осем дни — довери ми той. — И нямам предвид добро сране — това не ми се е случвало от месеци, — а съвсем никакво сране. От осем дни не съм срал.

Двамата замълчахме за момент, за да обмислим това твърдение.

— Как мислиш, колко време може да издържи човек, без да сере?

Това беше интересен въпрос и аз също бях любопитен да науча отговора, но не можех да му го дам. Чух как той си легна и щастливо се прозя, спокоен и доволен от живота, все едно напиканият сламен матрак беше пухено легло. Тишината се проточи и аз си помислих, че моят съкилийник е заспал.

— Тези стени сигурно са дебели по метър и двайсет — каза най-сетне той. — Това вероятно е най-безопасното място в Питер, където може да спи човек.

След тези думи той заспа и веднага захърка — отначало си помислих, че се преструва, толкова бързо премина от говоренето към съня.

Винаги съм завиждал на хора, които заспиват лесно. Сигурно в главата им е по-чисто, дъските на дъното на черепа им са преметени и всички малки чудовища са прибрани в корабния сандък до леглото. Колкото до мен, по рождение страдах от безсъние и така щях да си умра — и по пътя щях да изгубя хиляди часове, като жадувам да изгубя съзнание и си мечтая някой да ме удари с гумен чук по главата — не толкова силно, че да ми навреди, но достатъчно силно, за да ме приспи за една нощ.

Но тази нощ нямах никакъв шанс да заспя. Гледах в черния мрак, докато черният мрак започна да посивява, от него изплува таванът над главата ми, а светлината от изток започна да се процежда през тясното прозорче с решетки, което все пак съществуваше. И едва тогава осъзнах, че на крака ми все още е стегнат един германски нож.