Градът на крадците

15

ЛАРА ни заведе в една малка спалня в дъното на къщата — по времето на императорите там сигурно бяха нощували прислужниците. Носеше месингов свещник с две запалени свещи, който остави на малкото писалище. По стените с дървена ламперия нямаше нищо, двойното легло нямаше чаршафи на матраците и аз едва не се препънах в издутите дъски на пода, но в стаята беше достатъчно топло. През тесните прозорци на лунната светлина се виждаше една барака за инструменти и една ръчна количка, килната настрани в снега.

Седнах на долното легло и прокарах пръст по името, издялкано в стената. АРКАДИЙ. Запитах се колко време беше минало, откакто Аркадий беше спал в тази стая, и къде беше сега — дали беше някой старец, който трепереше някъде в студената нощ, или от него бяха останали само костите в гробището. Помислих си, че е бил сръчен с ножа — името му беше изписано уверено и изкусно по тъмното дърво, с полегат почерк и извивки на буквите, а под него имаше силна, сигурна черта.

Лара и Коля си измислиха сигнал — почукване на черпак по тенджера, — така че тя да ни съобщи колко германци са пристигнали за нощните си забавления. Когато тя си тръгна, Коля извади пистолета си и се зае да го разглобява, като спретнато подреждаше частите му по писалището, проверяваше ги за дефекти и ги бършеше с ръкава на ризата си, преди отново да сглоби оръжието.

— Застрелвал ли си някога човек? — попитах го аз.

— Няма как да знам.

— Какво означава това?

— Означава, че съм стрелял стотици пъти с пушката си и може би някой път някой куршум е улучил някого, не знам.

Той вкара пълнителя на мястото му в дръжката на пистолета.

— Когато застрелям Абендрот, ще знам със сигурност.

— Може би просто трябва да тръгнем сега.

— Нали ти искаше да дойдем тук?

— Имахме нужда от почивка. Имахме нужда от храна. Сега се чувствам много по-добре.

Той се обърна и ме погледна. Бях седнал на леглото, пъхнал ръце под краката си, а палтото ми беше разтворено зад мен.

— Може да дойдат и осем души — казах аз. — А ние имаме един пистолет.

— И един нож.

— Не мога да спра да мисля за Зоя.

— Хубаво — каза той. — Продължавай да мислиш за нея, докато забиваш ножа в корема му.

Той хвърли палтото си на горното легло и се покатери върху него, като седна с кръстосани крака, с пистолета до себе си. После извади бележника си от джоба на палтото. От парченцето молив, с който пишеше, беше останало колкото нокът, но той започна да драска с обичайната си бързина.

— Не мисля, че мога да го направя — казах аз след дълго мълчание. — Не мисля, че мога да забия нож в някого.

— Тогава ще трябва аз да ги застрелям всичките. Колко време мина вече — единайсет дни, откакто не съм срал? Колко е рекордът според теб?

— Сигурно е много повече.

— Чудя се на какво ще прилича лайното, когато най-сетне го изсера.

— Коля… защо да не тръгнем още сега? Да вземем момичетата и да се върнем в града. Можем да успеем. Те имат много храна, която можем да вземем. Вече се стоплихме. Ще вземем допълнителни одеяла и…

— Слушай. Знам, че те е страх. Нормално е да те е страх. Само някой идиот може да седи спокойно в къща, в която всеки момент ще пристигнат офицери от Айнзацгрупен. Но точно това си чакал. Това е твоята вечер. Те се опитват да изгорят нашия град; опитват се да ни уморят от глад. Но ние сме като две от тухлите, с които е построен Питер. Тухлата не изгаря. Тухлата не умира от глад.

Загледах се в свещите, които догаряха на свещника, и сенките, които танцуваха по тавана.

— Къде го чу това? — попитах го най-сетне аз.

— Кое, това за тухлите? Моят лейтенант го казваше. Защо? Не те ли вдъхновява?

— Беше добре, докато не стигна до него.

— На мен пък това за тухлите ми харесва. „Тухлата не изгаря. Тухлата не умира от глад.“ Хубаво е. Има ритъм.

— Това е онзи същият лейтенант, който е стъпил на противопехотната мина, нали?

— Да. Горкият човек. Добре де, забрави за тухлите. Обещавам ти, че няма да умрем тук, лъвче. Ще убием няколко нацисти и ще намерим онези яйца. Аз имам малко циганска кръв; мога да гледам в бъдещето.

— Нямаш никаква циганска кръв.

— И ще настоявам полковникът да ни покани на сватбата на дъщеря си.

— Ха. Значи наистина си влюбен в нея.

— Точно така. Вярвам, че наистина съм влюбен в това момиче. Твърде е вероятно тя да е истинска кучка и идиотка, но аз я обичам. Искам да се оженя за нея и няма нужда изобщо да си отваря устата. Няма нужда да ми готви; няма нужда да ми ражда деца. Само да кара гола кънки по Нева, това искам. И да прави пируети над устата ми.

В продължение на няколко секунди това ми помогна да забравя за страха, но той не ме оставяше за дълго. Не си спомнях за ден, в който да не съм изпитвал страх, но тази нощ ме връхлетя по-силен от всякога. Ужасяваха ме толкова много различни вероятности. Имаше вероятност да се посрамя, като отново се скрия по-далеч от опасността, докато Коля се сражава с германците — но този път бях сигурен, че ще умре. Имаше вероятност да ми причинят болка — да понеса мъчението, което беше понесла Зоя, докато зъбците на триона се впиват в кожата ми, в мускулите и костите. А освен това имаше и отлична вероятност да умра. Никога не съм разбирал хората, които казват, че най-големият им страх е да говорят пред публика, или от паяци, или нещо също толкова дребно. Как е възможно човек да се страхува повече от нещо друго, отколкото от смъртта?

Във всичко друго има шанс за спасение: дори един напълно парализиран човек може да чете Дикенс; дори един напълно умопобъркан може да се радва на моменти на абсурдно, прекрасно прояснение.

Пружините на леглото над мен изскърцаха, аз вдигнах поглед и видях Коля, който се беше надвесил от ръба на матрака и ме гледаше наобратно, а русата му коса висеше на мръсни кичури. Изглеждаше притеснен за мен и изведнъж ми се прииска да заплача. Последният човек на света, който знаеше колко ме е страх; единственият човек, който все още знаеше, че съм жив, но тази нощ мога да умра, беше един нафукан дезертьор, с когото се бях запознал преди три нощи, един непознат, един син на казаци, и той беше последният ми приятел.

— Това ще те развесели — каза ми той и подхвърли едно тесте карти в скута ми.

Приличаха на обикновени карти за игра, докато не ги обърнах от другата страна. На всяка от тях имаше фотография на различна жена — някои бяха голи, други носеха жартиери или дантелени корсети, тежките им гърди преливаха от шепите им, а устните им бяха полуотворени пред обектива.

— Мислех си, че трябва да те бия на шах, за да ги получа.

— По-леко с тях, по-леко. Внимавай да не ги намачкаш. Докарани са чак от Марсилия.

Той ме загледа, докато прехвърлях голите снимки в ръцете си, като се усмихваше, когато забелязваше по-продължителния ми поглед към някоя от тях.

— А какво ще кажеш за момичетата тук, а? Четири красавици. Нали си даваш сметка, че след тази нощ ще бъдем герои? Всичките ще си паднат по нас. Коя си избираш?

— След тази нощ ще бъдем мъртви.

— Наистина, приятелю, наистина трябва да спреш да говориш така.

— Май ми харесва онази дребната с пълничките ръце.

— Галина? Добре. На мен ми прилича на теленце, но добре, разбирам те.

Той замълча за момент, докато аз разглеждах снимката на една жена, гола до кръста, с бричове за езда и камшик в ръка.

— Слушай, Лев, трябва да ми обещаеш, че след като всичко тази нощ свърши, ще говориш с твоето теленце. Недей да бягаш като срамежливо момче, каквото си. Говоря ти съвсем сериозно. Тя те харесва. Видях, че те гледаше.

Бях съвсем сигурен, че Галина не ме е гледала. Гледаше Коля, както и всички останали, и той го знаеше много добре.

— Какво стана с пресметнатото пренебрежение? Нали каза, че според „Дворната хрътка“ тайната към сърцето на всяка жена е…

— Има разлика между това да омагьосаш една жена и това да не й обръщаш внимание. Жената се омагьосва с тайнственост. Тя иска да отидеш при нея, но ти кръжиш. Точно както в секса. Аматьорите си свалят гащите и го забиват в жената все едно е харпун. Но мъжът, който има истински талант, знае за какво става въпрос. Става въпрос за игра, за кръжене, за приближаване и отдалечаване.

— Тази е хубава — казах аз и вдигнах една карта.

На снимката се виждаше жена в поза на тореадор, с червена мантия в ръцете си, която не носеше нищо друго освен матадорска шапка.

— Тази ми е любимата. Когато бях на твоите години, сигурно съм напълнил двайсет чорапа, докато съм я гледал.

— В „Пионерска правда“ пише, че мастурбирането вреди на революционния дух.

— Несъмнено. Но от друга страна, по думите на Прудон…

Така и не разбрах какви са думите на Прудон. Разнесе се двойно почукване с месингов черпак по месингова тенджера, което накара Коля да млъкне. И двамата се изправихме на леглата си.

— Дошли са по-рано — прошепна той.

— И са само двама.

— Избрали са неподходяща вечер да дойдат без компания — каза той.

Но в момента, в който го каза, черпакът отново заудря по тенджерата — веднъж, два пъти, три пъти, четири.

— Шестима — прошепнах аз.

Коля преметна крака през ръба на матрака и безшумно се спусна на пода, стиснал пистолета в ръката си. Той духна свещите и присви очи, за да погледне през прозореца, но бяхме от грешната страна на къщата и навън не се виждаше нищо. Чухме шума от затръшване на автомобилни врати.

— Ето какво ще направим — каза ми той тихо и спокойно. — Ще изчакаме. Ще ги оставим да се отпуснат, да се стоплят, да изпият по няколко питиета. Ще си свалят дрехите и ако имаме късмет, оръжията няма да им бъдат подръка. Не забравяй, че не са дошли да се сражават. Дошли са да се забавляват и да се наслаждават на момичетата. Нали ме чуваш? Предимството е на наша страна.

Кимнах. Въпреки всичко, което ми казваше, сметката ми се струваше много неблагоприятна. Германците бяха шестима, а ние бяхме двама. Дали момичетата щяха да се опитат да ни помогнат? Не бяха си мръднали пръста за Зоя, но какво са можели да направят за Зоя? Германците бяха шестима, а в пистолета „Токарев“ имаше осем куршума. Надявах се, че Коля е добър стрелец. Страхът ме блъсна като токов удар, така че крайниците ми се сгърчиха, а устата ми пресъхна. Чувствах се по-буден от всякога, все едно този миг, в къщата край Березовка, беше първият истински миг от живота ми, а всичко преди него беше някакъв неспокоен сън. Сетивата ми бяха изострени, свръхестествени, като отговаряха на кризата с цялата налична информация, която бяха в състояние да ми дадат. Чувах хрущенето на ботуши в отъпкания сняг. Усещах миризмата на борови иглички в камината — слагаха ги нарочно, за да ухае на хубаво в къщата.

Изстрелът от карабина ни стресна. Застинахме в мрака, като се опитвахме да разберем какво става навън. След няколко секунди като ехо долетяха още няколко изстрела на карабини. После чухме германците, които се надвикваха помежду си, а в гласовете им звучеше паника.

Коля се втурна към вратата. Искаше ми се да му кажа да спре, да му напомня за нашия план, според който трябваше да изчакаме, но не исках да оставам сам тук вътре, докато навън стреляха карабини, а германците крещяха грозните си думи един на друг.

Изтичахме в голямата стая и се хвърлихме на пода, когато един от двойните прозорци беше разбит от куршум. И четирите момичета вече лежаха по очи, вдигнали ръце пред лицата си, за да ги предпазят от парчетата стъкло.

От половин година живеех във война, но никога не бях попадал толкова близо до престрелка и нямах представа кой по кого стреляше. Чувах задавеното кашляне на картечница точно пред къщата. Пукотът на изстрелите от карабини сякаш идваше по-отдалеч, вероятно от края на гората. В каменните стени на къщата като чукове се стоварваха куршуми.

Коля пропълзя до Лара и я разтърси.

— Кой стреля по тях?

— Не знам.

Чухме как навън се запали автомобилен двигател. Затръшваха се врати и колата потегли, като буксуваше в снега. Карабините започнаха да стрелят още по-бързо отпреди, една през друга, и куршумите вече разкъсваха ламарина, със съвсем различен звук от този, с който се забиваха в камъка.

Коля се изправи до клекнало положение и пропълзя до входната врата, като внимаваше да не показва главата си над ръба на прозореца. Аз го последвах. Двамата приклекнахме с гръб към вратата. Коля провери пистолета си за последен път. Аз измъкнах германския нож от калъфа на глезена си. Знаех, че изглеждам глупаво с този нож в ръка, като някакво момченце, което е взело бръснача на татко си. Коля се усмихна широко, все едно всеки момент щеше да избухне в смях. „Това е много странно — помислих си аз. — Намирам се в битка и осъзнавам собствените си мисли, докато се притеснявам колко глупаво изглеждам с нож в ръка, а всички останали си носят карабини и картечници. Осъзнавам, че осъзнавам. Дори в този момент, когато куршумите летят във въздуха като разгневени стършели, аз не мога да се отърва от бърборенето на собствения си мозък.“

Коля сложи ръка на дръжката на вратата и бавно я завъртя.

— Чакай — казах му аз.

Двамата останахме съвсем неподвижни в продължение на няколко секунди.

— Навън е тихо — казах аз.

Престрелката изведнъж беше свършила. Двигателят на колата продължаваше да ръмжи, но не чувах гумите по снега. Гласовете на германците бяха замлъкнали също толкова внезапно, колкото куршумите. Коля ми хвърли един поглед и бавно отвори вратата, колкото да надникне навън. Луната беше високо в небето и ясно осветяваше бруталната гледка: навсякъде наоколо в снега по очи бяха проснати офицери от Айнзацгрупен с бели анораци, а по неразчистената алея към къщата бавно се движеше един военен джип с простреляни прозорци и от двигателя му се кълбеше дим. Мъртвецът на мястото на шофьора беше увиснал наполовина навън през прозореца и продължаваше да стиска картечния си пистолет. Вторият джип, паркиран накриво до къщата, така и не беше успял да потегли. По средата на пътя между него и къщата лежаха двама германци, а от черепите им в снега се изливаше някаква тъмна каша. Едва бях успял да забележа колко прецизни са били изстрелите, с какво върховно умение беше стрелял снайперистът, когато между главата на Коля и моята прелетя нов куршум, като звънеше във въздуха като дръпната струна.

И двамата се претърколихме назад и Коля затръшна вратата с петата на ботуша си. Той вдигна ръце до устата си и се провикна през строшения прозорец до вратата:

— Ние сме руснаци! Ей! Ей! Руснаци сме!

За няколко секунди настъпи тишина, после отдалеч му отговори един глас:

— На мен ми приличате на шибани фрицове!

Коля се разсмя и в радостта си ме удари с юмрук по рамото.

— Казвам се Николай Александрович Власов! — провикна се той към прозореца. — Живея на проспект „Енгелс“!

— Много оригинално име! Всеки нацист, който е учил руски няколко години, може да го измисли!

— Проспект „Енгелс“! — провикна се друг глас. — Във всеки шибан град в тази страна има проспект „Енгелс“!

Коля продължаваше да се смее, сграбчи ме за палтото и ме разтърси — нямаше никаква причина да го прави освен тази, че адреналинът бушуваше в кръвта му, беше жив и щастлив и изпитваше нужда да разтърси нещо. Той пропълзя по-близо до строшения прозорец, като заобикаляше парчетата стъкло по пода.

— Путката на майка ти има необичайна цилиндрична форма! — провикна се той. — Но макар че дразни обонянието ми, с въодушевление лижа срамните й устни всеки път, когато настоява за това!

След това изречение настъпи много дълга тишина, но Коля не изглеждаше разтревожен. Кикотеше се на собствената си шега и ми намигаше като ветеран от Руско-турската война, който разменя пиперливи обиди със старите си бойни другари в градската баня.

— Какво ще кажете за това, а? — добави той, като викаше колкото му глас държи. — Пак ли смятате, че всеки, който е учил руски няколко години, може да го измисли?

— За майката на кого от нас говориш по-точно? — каза гласът, като вече идваше по-отблизо.

— Не на този, който стреля толкова добре. Един от вас е истински гений с карабината.

— Имаш ли пистолет? — попита гласът отвън.

— Да, „Токарев“.

— А малкият ти приятел?

— Само нож.

— И двамата излезте навън. Горе ръцете, иначе моят човек ще ви простреля право в миниатюрните топки.

По време на този разговор Лара и Нина бяха пропълзели в антрето, а по нощниците им като пайети се бяха закачили парченца стъкло от натрошените прозорци.

— Убиха ли ги? — прошепна Нина.

— И шестимата — казах й аз.

Мислех си, че момичетата ще останат доволни, но когато чуха тази новина, те се спогледаха разтревожено. Това беше краят на живота, който бяха водили през последните няколко месеца. Сега трябваше да бягат, без да знаят къде ще намерят нещо за ядене или покрив над главата си. Милиони руснаци можеха да кажат същото за себе си, но за момичетата беше по-лошо. Ако германците отново ги заловят, щяха да понесат още по-сурово наказание от Зоя.

Коля се протегна към дръжката на вратата, но Лара сложи ръка на крака му, за да го спре.

— Недей — каза му тя. — Няма да ти повярват.

— Защо да не ми повярват? Аз съм войник от Червената армия.

— Да, но те не са. На трийсет километра наоколо няма части на Червената армия. Ще решат, че си дезертьор.

Той се усмихна и отпусна собствената си ръка върху нейната.

— На дезертьор ли ти приличам? Не се тревожи. Имам документи.

Лара не се впечатляваше от документи. Когато Коля отново се протегна към дръжката на вратата, тя пропълзя до строшения прозорец.

— Благодарим ви, че ни спасихте, другари! — извика тя. — Двамата тук са наши приятели! Не стреляйте по тях, моля ви!

— Мислиш ли, че нямаше да улуча дебелата му руса кратуна, ако исках да го застрелям? Кажи на този смешник да излезе.

Коля отвори вратата и пристъпи навън, вдигнал ръцете си високо над главата. Присвиваше очи, за да различи нещо сред снега, но бойците все още не се виждаха.

— Кажи и на малкия да излезе навън.

Лара и Нина изглеждаха притеснени за мен, но Лара ми кимна, сякаш искаше да ме окуражи, че всичко ще бъде наред. Изпитах кратък пристъп на гняв към това момиче: защо тя да не излезе навън? Защо изобщо бяха тук? Ако къщата беше празна, двамата с Коля щяхме да пренощуваме и да продължим на сутринта, отпочинали и сухи. Тази мисъл премина през главата ми и веднага я последва усещане за вина, когато осъзнах колко е абсурдна.

Нина ме стисна за ръката и ми се усмихна. Без никакво съмнение беше най-красивото момиче, което ми се беше усмихвало някога. Представих си как описвам тази сцена на Олег Антоколски: малката бяла ръка на Нина, която стиска моята, бледите й мигли, които пърхат, докато ме гледа в очите и се страхува за живота ми. Дори в момента, в който се случваше всичко това, аз го разказвах на моя приятел и бях забравил, че Олег сигурно никога нямаше да чуе тази история, защото имаше голяма вероятност да е погребан под руините на улица „Войнова“.

Опитах се да се усмихна в отговор на Нина, не успях и излязох навън с вдигнати ръце. От началото на войната бях прочел стотици разкази за герои от народа. Всички до един отказваха да приемат факта, че са герои. Бяха просто честни граждани на Родината, които я защитаваха от фашистките насилници. Когато репортерите ги питаха защо бяха щурмували картечното гнездо или се бяха покатерили върху танка, за да пуснат граната в отворения люк, те винаги отговаряха, че дори не са се замисляли по този въпрос и просто са направили това, което всеки добър руснак би направил на тяхно място.

Излизаше, че героите и хората, които заспиват лесно, при необходимост можеха да изключват мислите си. Страхливците и хората, които страдат от безсъние, моите хора, се измъчват от непрекъснато дърдорене в мозъка. Ето какво си помислих, когато излязох навън: „Стоя на двора на една къща недалеч от Березовка, а към главата ми са насочени карабините на множество партизани.“

Ако се съди по широката усмивка на лицето на Коля, той не си мислеше абсолютно нищо. Двамата стояхме един до друг, докато невидимите ни събеседници ни разгледат както трябва. Бяхме оставили палтата си в къщата и треперехме в нощта, а леденият въздух проникваше чак до костите ни.

— Докажи, че си един от нас.

Гласът сякаш идваше от една от купите сено, покрити със сняг; когато очите ми свикнаха с мрака, различих в сенките един мъж, застанал на коляно с вдигната на рамото карабина.

— Застреляй всеки от германците в главата.

— Това не е кой знае каква проверка — отбеляза Коля. — Те и без това са мъртви.

Способността му да влошава всяка ситуация вече не ме изненадваше. Може би героят беше просто човек, който не осъзнаваше собствената си уязвимост. В такъв случай дали смелостта не означаваше да си толкова тъп, че да не знаеш, че си смъртен?

— Ние все още сме живи — отговори партизанинът от сенките, — защото ги прострелваме дори когато си мислим, че са мъртви.

Коля кимна. После отиде до джипа, който най-сетне беше спрял, след като гумите му бяха затънали в един метър сняг.

— Наблюдаваме те — обади се партизанинът. — По един куршум във всяка глава.

Коля застреля мъртвия шофьор и мъртвия пътник, а цевта на пистолета му проблясваше в нощта като светкавица на фотоапарат. После се обърна и пое през снега, като спираше да простреля германците, проснати в неудобни пози по пътя му.

Когато стигна до шестия и се наведе да притисне пистолета в черепа на падналия офицер от Айнзацгрупен, той чу нещо. Застана на колене и се заслуша за момент, после се изправи и се провикна:

— Този е още жив!

— Точно затова трябва да го застреляш.

— Може да ни каже нещо полезно.

— Прилича ли ти на човек, който може да говори?

Коля обърна германеца по гръб. Мъжът тихо простена. От устата му излизаше розова пяна.

— Не — каза Коля.

— Това е така, защото го простреляхме в дробовете. А сега му направи услуга и го довърши.

Коля се изправи, прицели се и застреля умиращия човек в челото.

— Прибери пистолета в кобура.

Коля се подчини и партизаните се показаха от скривалищата си, като излизаха зад балите сено, прехвърляха се през ниските каменни огради между нивите и газеха през снега по края на гората. Бяха десетина мъже с дълги палта и карабини в ръцете си, а дъхът им се кълбеше над главите, докато се приближаваха от всички страни към къщата.

Повечето приличаха на селяни, нахлупили кожени калпаци до веждите си, с широки недружелюбни лица. Нямаха обща униформа. Някои бяха с кожени ботуши от Червената армия, други със сиви плъстени ботуши; палтата на някои бяха кафеникави, а на други сиви. Един беше с нещо, което приличаше на бялата зимна униформа на скиор от финландската армия. Най-отпред беше мъжът, който явно им беше командир — челюстта му беше потъмняла от едноседмична брада, а на рамото му висеше стара ловджийска пушка. По-късно вечерта научихме, че се казва Корсаков. Дори да имаше лично и бащино име, така и не ги чухме. И без това Корсаков сигурно не беше истинското му име — партизаните бяха прочути с параноята си по отношение на своята самоличност, която беше съвсем оправдана. Айнзацгрупен отговаряха на местната съпротива с публични екзекуции на близките на борците от съпротивата.

Корсаков и двама от неговите другари се приближиха към нас, докато останалите партизани се заеха да претърсват мъртвите германци, да прибират пистолетите и амунициите им, както и писмата, манерките и ръчните им часовници. Мъжът с бялата скиорска униформа приклекна до едно от телата и се опита да свали златната венчална халка от безименния пръст на трупа. Халката не искаше да се измъкне, така че партизанинът пъхна пръста му в устата си. После забеляза, че го гледам, намигна ми, измъкна навлажнения пръст от устата си и свали пръстена от него.

— Не гледай тях — каза ми Корсаков, когато видя, че наблюдавам хората му. — Гледай мен. Какво правите тук вие двамата?

— Дошли са да организират партизаните — каза Нина.

Двете с Лара бяха излезли от къщата боси, скръстили ръце, за да се предпазят от студа, а вятърът рошеше косите им.

— О, така ли? Не изглеждаме ли достатъчно организирани?

— Те са приятели. Щяха да убият германците, ако не се бяхте появили вие.

— Наистина ли? Колко мило от тяхна страна.

Той се извърна от нея и подвикна на партизаните, които претърсваха мъртъвците в колата.

— Какво имаме?

— Дребни риби — провикна се в отговор един брадат партизанин, като вдигна в ръката си пагоните, които беше откъснал от униформата на офицера. — Лойтнанти и оберлойтнанти.

Корсаков сви рамене и отново се обърна към Нина, като оглеждаше бледите й прасци и извивката на хълбоците й под нощницата.

— Прибери се вътре — каза той. — Облечи си нещо. Германците са мъртви; можеш да престанеш да бъдеш курва.

— Не ме наричай така.

— Ще те наричам както си искам. Прибери се вътре.

Лара хвана Нина за ръката и я задърпа обратно към къщата. Коля ги проследи с поглед и се обърна към командира на партизаните.

— Говориш грубо, другарю.

— Не съм ти другар. И ако не бях аз, в тях вече щяха да са натъпкани германски курове.

— Въпреки това…

— Затваряй си устата. Носиш военна униформа, но не си от армията. Дезертьор ли си?

— Тук сме по заповед. Нося документи в палтото си, което остана в къщата.

— Всички колаборационисти, които съм срещал, носят някакви документи.

— Имам писмо от полковник Гречко от НКВД, което ни дава право да дойдем тук.

Корсаков се ухили и се обърна към хората си.

— А полковник Гречко има някаква власт тук, така ли? Много ги обичам тези милиционери от града, когато тръгнат да ни дават заповеди.

Единият от мъжете, които стояха до него — висок кльощав тип с близко разположени очи, — се разсмя шумно и ни показа лошите си зъби. Другият мъж не се разсмя. Беше със зимен камуфлажен гащеризон, нашарен с кафяви и бели петна, като оптическа илюзия за паднали листа. Очите му надничаха изпод ръба на кепето му от заешка кожа. Беше дребен, по-дребен от мен, и млад — по розовите му бузи нямаше и следа от набола четина. Освен това имаше много изящни черти на лицето и плътни устни, които се извиха в подигравателна усмивка, когато отвърна на погледа ми.

— Нещо странно ли виждаш? — попита ме той и аз осъзнах, че това изобщо не беше мъж.

— Ти си момиче! — избърбори Коля, като се вторачи в нея.

Почувствах се глупаво — и за двама ни.

— Не се чудете толкова — каза Корсаков. — Тя е най-добрият ни стрелец. Нали видяхте онези фрицове, които са останали само с половината си глава? Това е нейна работа.

Коля подсвирна, като премести поглед от нея към мъртвите германци, а оттам към края на гората отвъд полето.

— Оттам? Колко е това, четиристотин метра? По подвижни мишени?

Момичето сви рамене.

— Когато тичат през сняг, няма нужда да се компенсира толкова.

— Вика иска да подобри рекорда на Людмила Павличенко — каза ни мъжът с обратната захапка. — Иска да стане снайперистка номер едно.

— Мила колко има вече? — попита Коля.

— В „Червена звезда“ пише, че са двеста — отговори Вика и подигравателно завъртя очи. — Но на нея й пишат смъртоносно попадение всеки път, когато си издуха носа.

— Това е германска карабина, нали?

— „К98“ — каза тя и удари с длан по приклада. — Най-добрата карабина в света.

Коля ме сръчка с лакът и прошепна:

— Малко се надървих.

— Какво каза? — попита Корсаков.

— Казах, че ще ми замръзне пишката, ако стоим навън още малко — извинявай за израза.

Той старомодно се поклони на Вика, преди отново да се обърне към Корсаков.

— Ако искаш да ми видиш документите, да влезем да ми видиш документите. Ако искаш да застреляш сънародниците си тук в снега, давай, застреляй ни. Но стига сме стояли на студа.

Партизанинът явно предпочиташе да застреля Коля, вместо да му гледа документите, но да убиеш войник от Червената армия не беше дреболия, особено пред толкова много свидетели. От друга страна, не му се искаше и да се предаде толкова бързо и да изгуби уважението на хората си. Така че двамата не помръднаха от местата си и продължиха да се гледат втренчено още цели десет секунди, докато аз хапех устни, за да не ми тракат зъбите.

Вика ни спаси от патовата ситуация.

— Тези двамата се влюбиха — каза тя. — Погледнете ги само! Не могат да решат дали да се сбият, или да се отъркалят голи в снега!

Останалите партизани се разсмяха, а Вика пое към къщата, без да обръща внимание на недоволния поглед на Корсаков.

— Гладна съм — каза тя. — А онези момичета изглеждат така, все едно цяла зима са яли свински пържоли.

Мъжете я последваха, като носеха плячката си и нямаха търпение да влязат на топло в къщата. Загледах се във Вика, която тропаше с ботушите си пред вратата, за да ги изтърси от снега, и се почудих как изглежда тялото й под зимния камуфлажен гащеризон и всичките пластове вълна и плъстен плат.

— Твоя ли е? — обърна се Коля към Корсаков, след като Вика влезе в къщата.

— Шегуваш ли се? Тази е повече момче, отколкото момиче.

— Добре — каза Коля и ме удари по ръката. — Защото си мисля, че моят приятел си падна по нея.

Корсаков ми хвърли един поглед и започна да се смее. Винаги съм мразел хората да ми се смеят, но този път нямах нищо против неговото веселие. Разбрах, че няма да ни убие.

— Пожелавам ти късмет, момче. Само не забравяй, че тя може да те простреля в окото от половин километър разстояние.