Градът на крадците

8

НА СЛЕДВАЩАТА СУТРИН ДВАМАТА стояхме пред една сграда на две пресечки от арката „Нарва“ и гледахме нагоре към великанския афиш с портрета на Жданов.

— Това трябва да е — каза Коля, като тропаше с крака да се стопли.

Изглеждаше невъзможно, но днес беше още по-студено, отколкото на предишния ден. Безкрайната синева на небето се нарушаваше от един-единствен облак, който приличаше на рибена кост. Приближихме се до входната врата на сградата. Беше заключена, естествено. Коля заблъска по нея, но никой не отвори. Двамата стояхме пред вратата като идиоти и удряхме ръцете си една в друга през ръкавиците, заровили брадички в гънките на шаловете си.

— И какво ще правим сега?

— Рано или късно някой ще влезе или ще излезе. Какво ти става днес? Нещо си сърдит.

— Нищо ми няма — отговорих аз, но и сам можех да чуя, че съм сърдит. — Ходихме цял час, за да стигнем дотук, сега ще чакаме още един час, за да влезем, и вътре няма да има никакъв старец с кокошарник.

— Не, не, сърдит си за нещо друго. За „Киров“ ли си мислиш?

— Естествено, че си мисля за „Киров“ — троснах се аз.

Сега се ядосах още повече, защото всъщност не си мислех за „Киров“.

— През есента имахме един лейтенант, който се казваше Белак. Беше военен до мозъка на костите си, цял живот беше носил униформа, беше се сражавал срещу белогвардейците и прочие. И една вечер видя едно хлапе, което се казваше Левин, да плаче заради писмото, което беше получило току-що. Бяхме в един окоп пред Зеленогорск, точно преди финландците да го превземат отново. Левин ревеше толкова силно, че не можеше да говори. Някой беше убит от германците. Не си спомням дали беше майка му, баща му или цялото му семейство, не знам. Във всеки случай Белак му взе писмото, сгъна го много прилежно, пъхна го в джоба на палтото на Левин и му каза: „Добре, поплачи си сега. Но след това не искам да те виждам да плачеш, докато Хитлер не увисне от бесилото.“

Коля се вторачи в далечината, като си спомняше думите на лейтенанта. Сигурно смяташе, че са много мъдри. На мен ми се струваха фалшиви — баща ми мразеше такива фрази, които сякаш бяха измислени от някой журналист с одобрението на Партията, за да бъдат включени в поредната статия със заглавие „Герои на фронта!“ които непрекъснато публикуваха в „Пионерска правда“.

— И какво, спря ли да плаче?

— Ами, тогава спря. Само подсмърчаше. Но през нощта пак се разрева. Въпросът не е в това.

— А в кое е въпросът?

— Няма време да се скърби. Нацистите искат да ни избият. Можем да си плачем колкото си искаме, но това няма да ни помогне да се бием с тях.

— Кой плаче? Аз не плача.

Коля не ме слушаше. Нещо беше заседнало между предните му два зъба и той се опитваше да го изчопли с нокът.

— Няколко дни по-късно Белак стъпи на една противопехотна мина. Гадна работа са тези мини. Нищо не остава от човека, когато…

Той притихна, като си спомни за обезобразеното тяло на стария си командир, а аз се почувствах виновен за това, че си бях помислил нещо лошо за него. Командирът може и да говореше с клишета, но поне се беше опитал да помогне на младия войник, да го разсее от мисълта за трагедията вкъщи и това беше по-важно от оригиналната фраза.

Коля отново заудря по вратата на сградата. Почака малко, въздъхна и вдигна очи към самотния облак, който се носеше в небето.

— Живее ми се в Аржентина за година или две. Никога не съм виждал океана. А ти?

— Не.

— Сърдит си, млади израилтянино. Кажи ми защо.

— Върви да чукаш някоя свиня, бе.

— Аха! Така е по-добре!

Той ме побутна и отстъпи с танцова стъпка, вдигнал ръцете си като боксьор все едно бяхме на ринга.

Седнах на прага. Дори от това незначително движение пред очите ми плувнаха искри. Сутринта бяхме пили още чай при Соня, но нямаше храна, а аз си пазех библиотечния бонбон. Вдигнах поглед към Коля, който вече ме гледаше с известна тревога.

— Какво говореше снощи? — попитах го аз. — Докато беше, нали се сещаш, докато беше с нея.

Коля присви очи, озадачен от този въпрос.

— С кого? Със Соня? Какво съм говорил?

— През цялото време й говореше нещо.

— Докато правехме любов?

От самата фраза ми ставаше неудобно. Кимнах. Коля се намръщи.

— Не знаех, че съм говорил нещо.

— През цялото време говореше!

— Обичайните неща, предполагам — каза той.

После лицето му се озари от внезапна усмивка. Той седна до мен на прага.

— Но, разбира се, ако никога не си посещавал някоя страна, ти сигурно не познаваш обичаите. Искаш да знаеш какво да кажеш.

— Просто питах.

— Да, но си любопитен. Защо си любопитен? Защото си малко притеснен. Искаш да направиш всичко както трябва, когато ти се удаде случай. Това е много умно от твоя страна. Сериозно ти говоря! Престани да се мръщиш. Не познавам друг човек, който така да не може да приема комплименти. Добре, слушай сега: жените не обичат любовници, които мълчат. Те ти дават нещо скъпоценно и искат да разберат, че го оценяваш. Ако ме слушаш, кимни с глава.

— Слушам те.

— Всяка жена си има любовник от своите кошмари и любовник, за когото си мечтае. Кошмарният любовник ляга върху нея, смачква я с търбуха си, започва да я ръчка с малкия си инструмент и накрая свършва. Стиска очи и не продумва; по същество той просто си бие чекия в путката на горкото момиче. Любовникът от нейните сънища, от друга страна…

Двамата чухме свистенето на плазове по отъпкания сняг и се обърнахме, за да видим две момичета, които теглеха след себе си шейна, натоварена с кофи лед от реката. Вървяха право към нас и аз се изправих, като изтупвах палтото си — благодарен, че нещо беше прекъснало лекцията на Коля. Коля се изправи заедно с мен.

— Скъпи дами! Имате ли нужда от помощ, за да пренесете този лед?

Момичетата се спогледаха. И двете бяха на моята възраст и бяха сестри или братовчедки, с еднакви широки лица и мъх над горната устна. Бяха момичета от Питер, научени да не вярват на непознати, но, от друга страна, да се качват с четири кофи лед по стълбите до апартамента си…

— При кого идвате? — попита едната предвзето, като стара мома библиотекарка.

— Искаме да говорим с един господин за неговите кокошки — отговори Коля, като по неизвестни за мен причини предпочете искреността.

Очаквах момичетата да ни се присмеят, но те не го направиха.

— Той ще ви застреля, ако се качите там — каза второто момиче. — Не пуска никой да се приближава до кокошките.

Двамата с Коля се спогледахме с широко отворени очи. Той облиза устни и отново се обърна към момичетата, като ги огря с най-съблазнителната си усмивка.

— Нека ние да пренесем тези кофи. И не се тревожете за стареца.

Докато стигнем на петия етаж, вече се бях изпотил през всичките пластове вълна по тялото си и краката ми, кльощави като на чайка, трепереха от усилието. Бях започнал да съжалявам за този ход. Сигурно имаше и по-лесен начин да проникнем в сградата. На всяка площадка си правехме дълги почивки и аз дишах тежко, свивах и отпусках ръце, като свалях ръкавиците си, за да разгледам дълбоките дири, оставени по дланите ми от дръжките на кофите. През това време Коля разпитваше момичетата какво обичат да четат и дали могат да рецитират по памет първите строфи от „Евгений Онегин“. Според мен и двете момичета бяха абсолютни крави, лишени от всякакъв дух, живец или остроумие, но за Коля никой не беше скучен. Говореше си с тях все едно бяха най-очарователните създания, които бяха украсявали някой бал с присъствието си, като първо гледаше в очите едната, а после другата и не позволяваше нито миг мълчание. До петия етаж стана съвсем ясно, че и двете са хлътнали, и аз останах с впечатлението, че вече се опитваха да определят коя води в съревнованието за него.

В мен отново се надигна вълна от завист, примесена с усещане за несправедливост, гняв и самосъжаление — защо харесваха него? Този многословен фукльо! И защо аз му завиждах за тяхното внимание? Нали изобщо не ми харесваха? Нито една от двете не ми се струваше и най-малко привлекателна. Едва вчера той беше спасил живота ми, а днес вече го проклинах, защото момичетата се смущаваха в негово присъствие, лицата им поруменяваха, свеждаха очи към пода и въртяха копчетата на палтата между пръстите си?

Но Соня ми харесваше. Соня с нейната трапчинка като полумесец и нейната топлина, която ме беше приветствала в дома си и ми беше предложила да остана толкова дълго, колкото искам, макар че още една седмица без храна щеше да я убие — черепът й се очертаваше твърде ясно под полупрозрачната й кожа. Може би я харесвах толкова много, защото се бях запознал с нея едва трийсет минути след като бях видял надгробните камъни на „Киров“. Може би мисълта за нея ме спираше да не мисля за всичките си съседи, погребани под натрошените бетонни плочи.

Но дори когато тези образи преминаваха през съзнанието ми, те не оставяха следа и от тях не болеше, а мислите ми отново се връщаха към дъщерята на полковника, към самия полковник или към великана, който ни гонеше по стъпалата със стоманената си тръба, или към жената на пазара „Сенной“ която продаваше чаши с Бадаевска кал. Когато изобщо мислех за „Киров“, си спомнях за самата сграда, в която си бях играл като дете — с дългите коридори, идеални за гоненица, и оловното стъкло на стълбището, покрито с толкова прах, че рисувахме автопортретите си с пръст, и двора, където се събираха всички деца на сутринта след първия голям снеговалеж за годината, за да проведем ежегодната битка със снежни топки — отборът на първи до трети етаж срещу отбора на четвърти до шести.

Всичките ми приятели и съседи — Вера и Олег, и Гриша, и Люба Николаевна, и Заводилов — вече ми се струваха нереални, сякаш тяхната смърт беше заличила и всяка следа от живота им. Може би винаги бях знаел, че един ден ще изчезнат, и затова ги бях държал на разстояние от себе си, бях се смял на вицовете им и бях слушал плановете им за живота, но никога не бях вярвал в съществуването им. Бях се научил как да се пазя. Когато милицията отведе баща ми, още бях малко глупаво момче и не можех да разбера как един човек — един човек със силна воля и блестящ ум — може да спре да съществува след едно щракване с пръсти на някой невидим бюрократ все едно не е нищо повече от цигарен дим, издишан от някой отегчен постови на някоя вишка в Сибир — някой постови, който се чуди дали приятелката му изневерява в родния град и се взира в зимните гори, без да забелязва гигантската синя паст на небето над себе си, което чака да погълне и дима, и постовия, и всичко друго, което расте на земята под него.

Коля се сбогуваше с момичетата, като остави своите кофи в антрето на техния апартамент и ми направи знак да направя същото.

— Внимавайте там горе — каза едно от момичетата, сигурно посмелото от двете. — Той е на осемдесет години, но ще ви застреля на място.

— Аз съм се сражавал с фрицовете на фронта — отговори Коля, като се усмихна и намигна на момичето, за да я успокои. — Мисля, че ще се справя с едно сърдито старче.

— Ако искате нещо за ядене, когато слизате, ние ще правим супа — обади се второто момиче.

По-смелата я погледна недоволно и аз вяло се запитах дали беше раздразнена от предложението за безплатна храна или от предложението за флирт.

Двамата с Коля продължихме по последното стълбище към вратата на покрива.

— Ето какъв е планът — каза ми той. — Аз ще говоря. Разбирам се добре със старите хора.

Аз бутнах вратата и вятърът ни блъсна в лицето, като носеше парченца лед и мръсотия от града. Наведохме глави и с усилие продължихме напред като бедуини в пясъчна буря. Пред нас се виждаше мираж — нямаше как да е друго, защото беше барака, скована от дъски и филц, а процепите между дъските бяха затъкнати с вълнени парцали и стари вестници. Аз бях градско момче до мозъка на костите си; никога не бях ходил в стопанство и дори не бях виждал крава на живо; но веднага разбрах, че това е кокошарник. Коля ме погледна. Очите ни бяха насълзени от вятъра, но и двамата бяхме широко, налудничаво усмихнати.

В единия край на кокошарника имаше крива вратичка с резе от външната страна. Коля леко почука на вратата. Никой не отговори.

— Ехо? Не стреляй по нас! Ха-ха! А, идваме на гости… Ехо? Добре, ще отворя вратата. Ако това не е добра идея, ако мислиш да стреляш, по-добре кажи още сега.

Коля застана от едната страна на вратата, направи ми знак да застана от другата и побутна вратата с върха на ботуша си. Зачакахме някой да изругае или да стреля, но не последва нищо подобно. Когато решихме, че вече е безопасно, надникнахме в кокошарника. Вътре беше тъмно — светеше само една лампа с фитил, окачена на кукичка на стената. Подът беше застлан със стара слама, която вонеше на курешки. До едната стена бяха подредени празни клетки — всяка изглеждаше достатъчно голяма за една кокошка. В дъното на кокошарника седеше едно момче, с гръб към стената, с колене до гърдите. Беше облечено с женско палто от заешка козина. Изглеждаше абсурдно, но сякаш му беше топло.

На сламата под клетките седеше един мъртвец, облегнат на стената, с разперени и сковани като на марионетка крайници. Имаше дълга бяла брада, като на някой анархист от деветнадесети век, а кожата му приличаше на разтопен восък от свещ. В скута му имаше някаква антична пушка. Изглеждаше така, все едно е мъртъв поне от няколко дни.

Двамата с Коля гледахме мрачната сцена. Бяхме се озовали сред скръбта на някой друг и се чувствахме виновни като натрапници. Поне аз се чувствах по този начин. Неудобството не се отразяваше на Коля по същия начин, по който се отразяваше на мен. Той влезе в кокошарника, приклекна до момчето и го хвана за коляното.

— Добре ли си, войниче? Искаш ли малко вода?

Момчето не го погледна. Сините му очи изглеждаха гигантски на измършавялото лице. Аз отчупих едно парченце библиотечен бонбон, влязох в кокошарника и протегнах ръка към него. Очите на момчето бавно се преместиха към мен. Сякаш отрази присъствието ми и храната в ръката ми, после извърна поглед. Беше някъде много далеч от нас.

— Това дядо ти ли е? — попита Коля. — Трябва да го изнесем на улицата. Не е добре да седиш така сам с него.

Момчето отвори уста и сякаш дори това усилие му струваше твърде скъпо. Устните му бяха напукани, все едно бяха залепени с лепило.

— Той не дава да оставям кокошките.

Коля хвърли поглед към празните клетки.

— Мисля, че вече може. Ела, долу живеят две симпатични момичета, те ще ти дадат да ядеш супа и да пиеш вода.

— Не съм гладен — каза момчето и аз разбрах, че беше обречено.

— Нищо, ела — казах му аз. — Тук е много студено. Ще те стоплим и ще ти дадем вода.

— Трябва да пазя кокошките.

— Кокошките ги няма — каза Коля.

— Не всичките.

Съмнявах се, че момчето ще доживее до другия ден, но не исках да го оставя да умре на това място, само с брадатия труп и празните клетки. Мъртвите бяха навсякъде в Питер: натрупани на големи купчини зад градската морга; изгорени в ямите пред Пискаревското гробище; пръснати по леда на езерото Ладога в очакване да ги изкълват чайките, ако изобщо бяха останали някакви чайки. Но никога не бях виждал по-самотно място, на което да си отидеш.

— Погледни — каза Коля и разтърси една от празните клетки. — Няма никой вкъщи. Ти си бил добър пазач и си охранявал кокошките, но вече ги няма. Ела с нас.

Той протегна ръката си в ръкавица, но момчето не му обърна внимание.

— Руслан щеше да ви застреля.

— Руслан? — повтори Коля и хвърли поглед към трупа на стареца. — Руслан е бил опасен дядка, а? Веднага се вижда. Радвам се, че не си се метнал на него.

— Той казваше, че всички искат нашите кокошки.

— Съвсем вярно.

— Казваше, че ако им позволим, ще се качат тук и ще ни заколят. Ще ни откраднат кокошките и ще ги сварят на супа. Така че единият от нас винаги трябваше да стои буден и да държи пушката.

Момчето говореше монотонно и не поглеждаше към нас, а се взираше в празното пространство. Вече виждах, че трепери и зъбите му тракаха, когато не говореше. По бузите и врата му се виждаха снопчета светлокафяв мъх — последното усилие на тялото му да се изолира от студа.

— Казваше, че с тях ще оцелеем до края на обсадата. По две яйца на ден заедно с дажбите щяха да ни стигнат. Но не можахме да ги опазим от студа.

— Забрави за проклетите кокошки. Хайде, дай ръка.

Момчето продължаваше да не обръща внимание на протегнатата ръка на Коля и той най-сетне ми направи знак да му помогна. Но аз бях забелязал нещо — движение там, където не биваше да има движение, под коженото палто на момчето, все едно великанското му сърце биеше толкова силно, че пулсът му се виждаше с просто око.

— Какво имаш там? — попитах го аз.

Момчето погали коженото си палто, за да успокои това, което се криеше под него. Очите му за пръв път срещнаха моите. Колкото и да беше отслабнал, на милиметри от финала, аз виждах колко е корав — беше наследил желязната воля на дядо си.

— Руслан щеше да ви застреля.

— Да, да, все така казваш. Ти си спасил едната от кокошките, нали? Последната.

Коля спря и ме погледна:

— Колко яйца на ден може да снесе една кокошка?

— Откъде да знам, по дяволите?

— Слушай, момче, ще ти дам триста, рубли за тази кокошка.

— Хората ни предлагаха по хиляда. Но той винаги отказваше. Казваше, че с кокошките можем да преживеем цялата зима. А какво ще правим с тези рубли?

— Ще си купиш храна? Ако я държиш тук, и тази кокошка ще умре като всички останали.

Момчето поклати глава. Беше се изтощило от толкова говорене и клепачите му се отпуснаха.

— Добре, какво ще кажеш за това? Дай ми го — Коля се обърна към мен и грабна библиотечния бонбон от ръката ми.

После сложи в скута на момчето бонбона, последното си останало парче наденица и тристата рубли.

— Това е всичко, което имаме. Слушай сега. Ако не се преместиш, тази нощ ще умреш тук. Трябва да ядеш и да се махнеш от този покрив. Ще те занесем долу, при момичетата на петия етаж…

— Те не ми харесват.

— Няма да се жениш за тях. Ние ще им дадем тези пари, така че да те нахранят със супа и да те оставят да живееш при тях за няколко дни, за да си върнеш силите.

Момчето нямаше сили да направи нещо повече, освен едва забележимо да поклати глава, но беше съвсем ясно какво искаше да каже. То нямаше да си тръгне оттук.

— Искаш да останеш тук, за да пазиш кокошката? С какво ще я храниш, по дяволите?

— Искам да остана тук заради Руслан.

— Остави мъртвите да се грижат за мъртвите. Идваш с нас.

Момчето се зае да разкопчава палтото си. Държеше кафявата кокошка до гърдите си, като сукалче. Беше най-нещастната и дребна кокошка, която бях виждал през живота си — проскубана и замаяна. Едно здраво врабче щеше да я разпердушини, ако се сбият.

Момчето протегна кокошката към Коля и той я изгледа вторачено, като не знаеше какво да каже или да направи.

— Вземете я — каза момчето.

Коля погледна първо към мен, а после към момчето. Никога не го бях виждал толкова объркан и нерешителен.

— Аз не можах да ги опазя — продължи момчето. — През октомври имахме шестнайсет. Сега остана само тази.

Преди бяхме готови на всичко за тази кокошка, но сега, когато момчето ни я предлагаше без нищо, не можехме да я вземем просто така.

— Вземете я — настоя момчето. — Писна ми от тях.

Коля взе кокошката от ръцете на момчето, като я държеше по-далеч от лицето си, все едно се притесняваше да не му издере очите с ноктите на краката си. Но кокошката нямаше никакво желание за бой. Беше отпусната в ръцете на Коля и трепереше на студа, вторачена в нищото.

— Дръжте я на топло — каза момчето.

Коля отвори палтото си и пъхна кокошката вътре, за да се сгуши между вълнените му дрехи, без да се задуши.

— А сега се махайте — каза момчето.

— Ела с нас — казах аз, като исках да направя последен опит, макар и да знаех, че е безсмислено. — Не бива да оставаш сам.

— Аз не съм сам. Махайте се.

Погледнах към Коля и той кимна. Двамата отстъпихме към изкривената врата. Докато излизахме, аз се обърнах да погледна момчето, което седеше притихнало в женското си палто.

— Как се казваш?

— Вадим.

— Благодаря ти, Вадим.

Момчето кимна. Очите му бяха прекалено сини и прекалено големи за бледото му изпито лице.

Оставихме го сам в кокошарника, заедно с мъртвия старец и празните клетки, догарящата лампа, триста рубли и храната, която не искаше да яде, положени в скута му в палтото от заешка кожа.