Градът на крадците

21

ПРЕЗ НОЩТА НИ ЗАТВОРИХА в една барака зад училището — бяхме трийсет и пет души, натъпкани на място, в което можеха да спят удобно може би осем. Никой не можеше да легне както трябва. Аз седях свит в ъгъла, между Коля и Вика. Това не беше добре за гърба ми, но беше добре за дишането — процепите между дъските на стената бяха единственото място, през което в бараката влизаше въздух, и когато ме обхващаше твърде силен пристъп на клаустрофобия, можех да обръщам глава и да вдишвам от студения чист въздух навън.

Беше съвсем тъмно. Германските войници бяха заковали вратата на бараката от външната страна; бяха оставили пазачи отвън, които разговаряха помежду си и палеха цигари, но въпреки това пленниците говореха за бягство. Не виждах лицата им, така че все едно слушах някоя от радиопиесите, които обичаше майка ми.

— Казвам ти, можем да строшим стената като орехова черупка. Един от нас да я натисне с рамо, ще пробие от другата страна.

— Мислиш ли? Да не си дърводелец? Защото аз съм. Докато ни вкарваха вътре, успях да разгледам стените. Това е сребърна бреза. Здраво дърво.

— А и какво ще стане с този от нас, който пробие стената? Навън има пазачи с автомати.

— Колко? Двама? Трима? Ако им налетим, ще застрелят няколко от нас, но после ще ги смачкаме.

— Някой вижда ли колко са там навън?

Аз завъртях глава и се взрях през процепа между дъските.

— Виждам само двама. Но може да има още от другата страна.

— Съгласен съм, само да не съм пръв.

— Всички ще излезем заедно.

— Все някой трябва да е пръв, а друг — последен.

— Аз предлагам да чакаме и да правим каквото ни наредят. Войната няма да продължи вечно.

— Кой е това, Едик? Защо не гориш в ада, дърта курва такава? Не видя ли какво стана днес? Още ли вярваш на тези лъжливи свине?

— Ако искаха да ни застрелят, вече щяха да са ни застреляли. Те искаха само учените глави, партийците.

— Ах, ти… ти си голям нещастник, бе! Дано децата ти серат в чорбата!

Коля се наведе през мен, за да може да прошепне на Вика в тъмното, без да го чуят ядосаните селяни.

— Този офицер от Айнзацгрупен… беше точно срещу нас. Нали каза на Марков, че няма да стреляме по редници, защото се пазим за Айнзацгрупен. Какво стана?

Вика не отговори дълго време и аз си помислих, че може да се е ядосала от намека в думите му, но когато все пак проговори, гласът й беше замислен.

— Може би съм се уплашила. А ти?

Коля въздъхна.

— Моментът не ми се стори подходящ. Да застреляме само един човек, а после да ни направят на решето?

— Нямаше смисъл. Но май се забавихме прекалено много. Това може би е била най-добрата ни възможност.

Познавах Вика само от един ден, но тези думи ме изненадаха. Не ми приличаше на човек, който си признава, че изпитва съмнения, а ето че два пъти поред каза „може би“.

— Аз без малко да го направя — каза Коля и ме сръчка в рамото. — Когато започна да те разпитва за семейството ти. Помислих си, че може да те накара да си свалиш гащите, за да ти види парчето. Вече бях хванал пистолета. Но го излъгахме, а? Хареса ли ти какво измислих?

— Добре беше — казах аз. — Много навременно.

— Честно казано, този май искаше да ме изчука. Приличаше ми на такъв.

— Само да ти кажа — прошепна Вика и ме пипна по коляното в тъмното. — Онова, което казах преди за евреите… Всеки, когото нацистите мразят толкова много, е мой приятел.

— Той е само наполовина евреин — обади се Коля.

При това го каза като комплимент.

— По-добрата половина — отговорих аз.

Вика се разсмя. До този момент не знаех, че тя е способна да се смее, и това ми се стори странно, но не защото в нейния смях имаше нещо необичайно. Смееше се като съвсем нормално момиче.

— С какво се занимаваше преди войната? — попитах я аз.

— Бях студентка.

— Аха — каза Коля.

Надявах се, че ще заспи, но той звучеше съвсем буден и готов за дълъг разговор.

— Аз също. Какво следваше? Селско стопанство?

— Защо пък селско стопанство?

— Не си ли от някой кооператив?

— Така ли изглеждам, все едно съм от някой шибан кооператив?

Аз съм от Архангелск.

— А, от Севера. Това обяснява всичко.

Той ме сръга с лакът в ребрата.

— Значи наистина е потомък на викингите. И какво, следваш в тамошния университет, така ли? Какво изучавате — дървесната смола и поведението на бобрите?

— Астрономия.

— Аз съм от литературния факултет. В Ленинградския университет.

В продължение на следващите няколко минути той не спря да бърбори за Шчедрин, Тургенев и техните недостатъци, след което изведнъж заспа, протегнал дългите си крака пред себе си, така че самият аз бях принуден да седя с крака, свити до гърдите. Селяните също започнаха да заспиват един по един, макар че тук-там шепнешком продължаваха да се водят отделни спорове.

Топлината на всички скупчени тела поддържаше температурата в бараката поносима. Преди да ни натъпчат вътре, бях успял да събера няколко шепи сняг, за да го разтапям в устата си в тъмното. Не бях ял нищо от ловджийската колиба, където двамата с Коля си бяхме разделили една шепа орехови ядки, взети от къщата на момичетата, но цял ден без храна не беше нищо ново за мен. От началото на обсадата всички в Питер бяхме станали специалисти по глада, като всеки си беше разработил различни техники, за да се разсейва от мисълта за храна.

Бях прекарал много гладни нощи в апартамента в „Киров“, като изучавах „Триста шахматни партии“ от Тарраш. „Винаги поставяйте топа зад пешката — учеше той. — Освен когато това е неправилно.“ Тъй като нямах учебник по шах или радио, трябваше да измисля друг начин да занимавам мозъка си по време на дългото очакване на съня. Докато в бараката ставаше все по-тихо, аз все по-осезаемо усещах присъствието на тялото на Вика, притиснато в моето. Когато обръщаше главата си, за да глътне въздух от процепа между дъските, косата й ме докосваше по носа. Миришеше на мокро куче. Аз бях възпитан да бъда придирчив — майка ми не търпеше и една мръсна чиния в умивалника, смачкана кърпа в банята или неоправено легло. Когато бяхме малки и тя ни търкаше във ваната, кожата ми почервеняваше от гъбата в ръцете й. Понякога, когато майка ми беше заета да готви за поредното събиране у дома, ме къпеше баща ми и аз възприемах това като помилване, защото той просто ме заливаше с топла вода, твърде зает да ми разказва някоя приказка. Любимата ми история беше „Сказание за кривогледия левак от Тула и стоманената бълха“, която той ми разказваше по памет отново и отново.

Бях възпитан да държа на чистотата и забелязвах, когато някой не държи на нея — когато близнаците Антоколски имаха черно под ноктите или някой учител се беше покапал със супа по яката. Но миризмата на мокро куче, която се излъчваше от Вика, не ме притесняваше. Разбира се, към този момент всички бяхме потънали в мръсотия — самият аз сигурно вонях на риба, престояла цяла седмица, но това нямаше нищо общо с неприятните миризми. Острият аромат на нейното тяло ме караше да си представям как я облизвам, за да я измия.

— Мислиш ли, че наистина ще ни закарат в Естония? — попитах я аз.

Мисълта за Вика беше начин да не мисля за глада; сега обаче ми трябваше някаква друга мисъл, за да спра да мисля за нея. Позата, в която седях, не беше удобна за такива мисли.

— Не знам.

— Никога не съм ходил в Архангелск. Сигурно е много студено.

Последва мълчание, което ме накара да се замисля за вероятността всъщност да съм много скучен човек. Кой друг освен някой особено скучен човек щеше да каже нещо толкова банално? Ако някое прасе с блестящ ум, дете-чудо от кочината, беше посветило целия си живот на задачата да научи руски език и след като най-сетне го беше научило, беше чуло първо мен, сигурно щеше да се запита защо беше пропиляло най-хубавите си години в учене, когато можеше да се е търкаляло в калта и да се е тъпчело с помия заедно със събратята си.

— Астрономия ли си следвала?

— Да.

— Добре тогава, имам един въпрос. Във Вселената има милиарди звезди, нали така? Навсякъде около нас има звезди. И всички те излъчват светлина, а светлината пътува безкрайно. Тогава защо…

— Небето не е светло през нощта?

— Да! И ти ли си мислила за това?

— Хората много отдавна са мислили за това.

— О — казах аз. — Мислех си, че съм се сетил пръв.

— Не — каза тя и от начина, по който го каза, аз разбрах, че се усмихваше.

— Добре, тогава защо е тъмно през нощта?

— Защото Вселената се разширява.

— Наистина ли?

— Аха.

— Не, имам предвид, ясно, че Вселената се разширява — излъгах аз.

Как така се разширяваше Вселената? Вселената не беше ли всичко, което съществуваше? Как беше възможно всичко, което съществува, да се разширява още повече? Накъде се разширяваше?

— Просто не разбирам как това отговаря на въпроса за светлината на звездите.

— Сложно е — каза тя. — Отвори си устата.

— Какво?

— Шшт. Отвори си устата.

Подчиних се и тя пъхна една коричка ръжен хляб в устата ми.

За разлика от твърдите като камък комати, които раздаваха като дажби в Питер, този наистина имаше вкус на хляб — на кимион, мая и изгоряло мляко.

— Вкусно ли е?

— Да.

Късче по късче, тя ме нахрани с цяла филия от хляба. Когато филията свърши, аз продължих да се облизвам и да чакам още, макар и да знаех, че няма да има повече.

— Стига толкова. Трябва да запазя останалото за утре. Твоят приятел също ще огладнее.

— Благодаря ти.

Тя изръмжа в отговор и се опита да се намести по-удобно

— Той се казва Коля. Просто да знаеш. А аз съм Лев.

Тя отговаряше само на половината от моите реплики и последната явно не беше от тази половина. Надявах се да каже „Аз съм Вика“ така че да мога да отговоря: „Да, знам. Съкратено от Виктория, нали?“ По някаква причина си мислех, че това е много остроумна забележка, макар че Вика винаги беше съкратено от Виктория.

Заслушах се в дишането й, като се опитвах да преценя дали е заспала. Реших да проверя, като прошепна един последен въпрос.

— А след като си следвала астрономия, всъщност не разбирам… Как стана снайперистка?

— Започнах да стрелям по хора.

Това ми звучеше като край на разговора, така че млъкнах и я оставих да спи.

По-късно пред нощта се събудих, защото един от възрастните селяни от другата страна на бараката започна да кашля. Докато го слушах как се дави в храчка, която сигурно се беше събирала в дробовете му още от царуването на Александър III, постепенно осъзнах, че в съня си Вика се беше облегнала на мен, така че бузата й беше отпусната на рамото ми. Усещах как се повдигат и спускат гърдите й, тик на вдишване и так на издишване. До края на нощта останах възможно най-неподвижен, за да не я събудя, за да я задържа до себе си колкото мога повече.