Градът на крадците

12

ИЗВЪН ЛЕНИНГРАД продължаваха да растат дървета, по клоните на брезите грачеха врани, а между елите се стрелкаха катерички. Катеричките изглеждаха охранени и невинни, лесна мишена за човек с пистолет. Имаха късмет, че живееха в окупираната част от Русия.

Крачехме през гори и открити поля под студената светлина на слънцето, като не се отдалечавахме от железопътната линия от лявата ни страна. Снегът беше отъпкан и поръсен с борови иглички, достатъчно удобен за ходене. Бяхме в територия, контролирана от германците, но от присъствието им нямаше никаква следа, както впрочем и от цялата война. Изпитвах необяснимо щастие. Питер беше моят дом, но сега Питер беше гробище, град на призраци и канибали. Докато крачех през горите и полята, изпитвах усещане за физическа промяна, все едно дишах чист кислород след няколко месеца, прекарани на дъното на въгледобивна мина. Възлите в стомаха ми се разплитаха, ушите ми се отпушваха и краката ми се наливаха със сила, каквато не бях усещал от месеци насам.

Коля сякаш изпитваше същото. Присвиваше очи срещу блясъка на слънцето по снега и издухваше големи облаци пара от устата си, като се радваше на този фокус все едно беше на пет години.

Той забеляза едно зелено листче недалеч от една величествена стара бреза и се наведе да го вдигне. Изглеждаше съвсем нормално, като банкнота от десет рубли, очите на Ленин ни гледаха строго изпод широкото му плешиво чело — с тази разлика, че банкнотите от десет рубли бяха сиви, а не зелени.

— Фалшива ли е? — попитах аз.

Коля кимна и посочи към небето, докато разглеждаше банкнотата.

— Фрицовете ги хвърлят с тонове. Колкото повече фалшиви банкноти влязат в обращение, толкова по-малко ще струват истинските.

— Ho те дори не са с истинския цвят.

Коля обърна банкнотата и зачете на глас текста, който беше отпечатан от другата й страна.

— „Цените на хранителните стоки и необходимостите на всекидневния живот са се увеличили неимоверно, а черният пазар в Съветския съюз процъфтява.“ Между другото „процъфтява“ е изписано грешно. „Партийните функционери и евреите въртят тъмни сделки у дома, докато вие на фронта жертвате живота си за този престъпници.“ „Този престъпници“, това си го бива. Окупирали са половината страна, а не могат да намерят един човек, който знае езика? „Скоро ще разберете защо, но пазете тази банкнота от десет рубли. Тя ще ви гарантира сигурно завръщане в една свободна Руска след войната.“

Коля се ухили и вдигна поглед към мен.

— Въртиш ли тъмни сделки, Лев Абрамович?

— Иска ми се.

— Наистина ли си мислят, че с такива неща ще ни накарат да минем на тяхна страна? Толкова ли не разбират? Ние сме измислили пропагандата! Това е лоша тактика; всъщност само дразнят хората, които се опитват да привлекат. Някой младеж намира това и си мисли, че му е паднала банкнота от десет рубли; младежът се радва, може да успее да си купи парче салам. Но не, това всъщност не са пари, а купон за капитулация, пълен с правописни грешки.

Той забоде банкнотата на едно клонче и я изгори със запалката си.

— Изгаряш своя шанс да се върнеш в една свободна Руска след войната — казах му аз.

Коля се усмихна, докато гледаше как банкнотата почернява и се свива.

— Хайде. Имаме още много път.

След още един час газене през снега Коля ме побутна по рамото с пръстите на ръкавицата си.

— Вие, евреите, вярвате ли в задгробния живот?

На предишния ден този въпрос щеше да ме подразни, но точно в този момент ми се струваше по-скоро забавен — беше толкова типичен за Коля, зададен с искрено любопитство и без никаква връзка с нищо друго.

— Зависи от евреите. Баща ми беше атеист.

— А майка ти?

— Майка ми не е еврейка.

— А, значи си половин евреин. В това няма нищо лошо. Винаги съм смятал, че имам малко циганска кръв.

Вдигнах поглед към него — очите му бяха сини като на хъски, а изпод кожения му калпак се подаваха няколко руси кичура.

— Нямаш никаква циганска кръв.

— Защо, заради очите? На света има много цигани със сини очи, приятелю. Във всеки случай Новият завет е съвсем недвусмислен по този въпрос. Ако следваш Исус, отиваш на небето; ако не го следваш, заминаваш за ада. Но в Стария завет… дори не си спомням дали в Стария завет изобщо има ад.

— Шеол.

— Какво?

— Подземният свят се нарича шеол. Едно от стихотворенията на баща ми се казва „При вратите на шеол“.

Беше много странно да говоря свободно за баща ми и неговите стихотворения. Самите думи ми се струваха опасни, все едно правех самопризнания за някакво престъпление и органите на реда можеха да ме чуят. Дори тук, където Аитбюро нямаше никаква власт, аз се тревожех да не ме хванат, притеснявах се за доносници сред дърветата. Ако майка ми беше при нас, щеше да ме накара да замълча с един поглед. Но въпреки това ми беше хубаво да говоря за него. Радвах се, че за стихотворенията се говори в сегашно време дори когато поетът вече е в минало време.

— Какво става в шеол? Наказват ли те за греховете?

— Не, не мисля. Всички отиват там, независимо дали са били добри или лоши. Там просто е тъмно и студено и от нас не остава нищо друго освен сенки.

— Звучи ми достоверно — каза Коля, загреба една шепа чист сняг и отхапа от него, като го остави да се разтопи в устата му. — Преди няколко седмици видях един войник, който беше останал без клепачи. Бил командир на танк, танкът му бил ударен някъде в най-големия хаос и докато го намерят, останалите момчета от екипажа вече били умрели от студ, а той имал измръзвания на половината от тялото си. Наложило се да му ампутират някои от пръстите на краката и на ръцете, малко от носа и клепачите. Видях го, докато спеше в лечебницата, и си помислих, че е умрял, както лежеше с широко отворени очи… Всъщност не знам дали е правилно да се каже „отворени“, след като не може да ги затвори. Как не полудяваш без клепачи? Как ще прекараш остатъка от живота си, без нито веднъж да затвориш очи? Предпочитам да ослепея.

За пръв път виждах Коля мрачен; внезапната промяна в настроението му ме разтревожи. Двамата чухме воя едновременно; обърнахме се и се взряхме през кривите булеварди от брези.

— Куче ли е?

Той кимна.

— Така звучи.

Няколко секунди по-късно отново чухме същия вой. В самотата му имаше нещо непоносимо човешко. Трябваше да продължаваме на изток, за да стигнем до Мга преди мръкване, но Коля тръгна към виещото куче, а аз поех след него, без да споря.

Тук снегът беше по-дълбок и скоро вече си проправяхме път през преспи, дълбоки до бедрата. Енергията, която бях усещал преди десет минути, започна да ме напуска. Отново бях изтощен и се борех да направя всяка поредна крачка. Коля забави ход, за да не изоставам. Ако това го дразнеше, не го показваше по никакъв начин.

Бях навел глава, за да избирам внимателно къде да стъпвам — изкълченият глезен вече означаваше сигурна смърт, — и така видях следите преди Коля. Сграбчих го за ръкава, за да го накарам да спре. Бяхме на ръба на една огромна поляна сред гората. Блясъкът на слънчевата светлина, отразена от цели хектари сняг, беше толкова ярък, че трябваше да заслоня очите си с ръка. Снегът беше изровен от десетки следи от танкови вериги, сякаш оттук беше минала цяла танкова бригада. Не познавах следите от вериги толкова добре, колкото самолетните двигатели, така че не можех да разпозная германски „Щурмтигер“ от руски „Т-34“, но въпреки това знаех, че тези танкове не бяха от нашите. Ако разполагахме с толкова много танкове в гората, вече щяхме да сме разкъсали обсадата.

По снега бяха разпръснати някакви сиви и кафяви купчини. Отначало ги помислих за захвърлени палта, но след това видях опашката на едно от тях и протегнатата лапа на друго и осъзнах, че бяха умрели кучета — поне десетина. Чухме поредния вой и най-сетне видяхме животното, което го издаваше — черно-бяла овчарка, която пълзеше през поляната с предните си крака, защото задните не можеха да вършат тази работа. Зад раненото животно беше останала кървава следа, дълга повече от сто метра — като червена боя по бялото платно на снега.

— Ела — каза Коля и излезе на поляната, преди да успея да му попреча.

Танковете ги нямаше, но съвсем скоро бяха минали оттук; следите им все още бяха ясно очертани в снега и вятърът не ги беше заличил. Германците бяха някъде наблизо, многобройни и тежковъоръжени, но Коля не се интересуваше от това. Вече беше стигнал до средата на поляната и продължаваше да крачи към овчарката, и аз забързах да го настигна, както обикновено.

— Не се приближавай до тях — каза ми той.

Не знам защо ми го каза. От някаква зараза ли се притесняваше? Или си мислеше, че някое умиращо куче може да ме захапе?

Когато се приближихме до овчарката, видях някаква дървена кутия, закрепена на гърба й с кожени ремъци. Право нагоре от кутията стърчеше дървена пръчка. Огледах се и видях, че всички останали кучета на поляната имат същите устройства на гърба си.

Кучето не ни поглеждаше. Беше твърдо решено да стигне до ръба на дърветата в далечния край на поляната, където си мислеше, че ще бъде в безопасност или просто ще може да умре на спокойствие. На хълбока му имаше две дупки от куршум, от които се стичаше кръв, а трети куршум явно го беше пронизал в корема, защото след кучето се влачеше нещо мокро и намотано — вътрешности, които никога не биваше да се виждат. Кучето дишаше тежко, дългият му розов език висеше от устата, а пожълтелите му зъби бяха оголени зад черните бърни.

— Противотанкови мини — каза Коля. — Научават ги да намират храна под бронята на танка, после ги държат гладни и когато дойдат германските танкове, ги пускат срещу тях. И бум.

С тази разлика, че нито едно от тези кучета не беше направило бум. Германците явно знаеха за това; бяха предупредили стрелците си, а стрелците им бяха добри. Поляната беше обсипана с трупове на кучета, но нямаше никакви трупове на танкове, никакви преобърнати машини или следи от експлозии. Това беше поредният гениален руски план, който се беше провалил напълно, както се проваляха всички руски планове, и аз си представих прегладнелите кучета, които тичат право към германските танкове, като вдигат облаци от сняг със задните си лапи, със светнали от радост очи, че ще ядат за пръв път от седмици насам.

— Дай ми ножа си — каза Коля.

— Внимавай.

— Дай ми го.

Извадих германската кама от ножницата и му я подадох. Овчарката продължаваше да се опитва да довлачи изкорменото си тяло до гората, но в предните й лапи вече не бяха останали сили. Когато видя Коля да го доближава, кучето най-сетне се отказа, все едно беше решило, че му стига толкова. Лежеше в окървавения сняг и гледаше Коля с уморените си кафяви очи. Дървената пръчка стърчеше от кутията на гърба му като мачта на платноходка. Изглеждаше съвсем крехка — не по-дебела от палка за барабан.

— Добро момче си ти — каза Коля, като застана на колене до кучето и здраво задържа главата му с лявата си ръка. — Добро момче.

С едно бързо движение Коля преряза гърлото на кучето. Кучето потрепери и кръвта, която се изля от него, димеше на студения въздух. Коля внимателно отпусна главата му на земята и кучето продължи да потръпва още няколко секунди, като размахваше предните си лапи подобно на кутре, което сънува нещо, а после умря.

Помълчахме известно време, за да отдадем уважението си на кучето, паднало в боя. Коля избърса окървавеното острие в снега и от двете страни, подсуши го в ръкава на палтото си и ми го върна.

— Току-що изгубихме четирийсет минути. Върви бързо.