Градът на крадците

25

СНЕГЪТ СЕ БЕШЕ РАЗТОПИЛ през деня и отново беше замръзнал през нощта, така че се беше образувала коварна ледена коричка, която хрущеше под краката ни на всяка крачка. Пръстът толкова много ме болеше, че ми беше трудно да мисля за нещо друго. Продължавахме да вървим, защото трябваше да продължаваме да вървим, защото вече бяхме стигнали твърде далеч, за да спрем, но аз не знам откъде черпех силата за всяка следваща крачка. Има някакво място отвъд глада, отвъд изтощението, където времето сякаш вече не спряло, а страданието и тялото като че ли вече не са свързани помежду си.

С Коля не се случваше нищо подобно. Той беше ял също толкова малко, колкото мен, макар че предишната вечер в бараката с неграмотните беше спал по-добре — беше му също толкова удобно, колкото ако беше на пухено легло в хотел „Европа“. Докато аз се влачех на север с наведена глава, Коля разглеждаше пейзажа под лунната светлина, все едно беше някакъв художник, излязъл на разходка. Сякаш цяла Русия беше само за нас. В продължение на цели часове не видяхме никакви други следи от човешко присъствие, ако не се броят изоставените ниви.

На всеки няколко минути той пъхваше ръка под палтото си, за да провери дали пуловерът му е затъкнат в колана на панталоните и кутията с яйцата е на сигурно място.

— Разказвал ли съм ти историята за дворната хрътка?

— Твоя роман?

— Да, но за това откъде идва заглавието?

— Сигурно.

— Не, мисля, че не съм. Главният герой, Радченко, живее в една стара сграда на Василевския остров. Всъщност е къща, построена за един от генералите на Александър, но вече се разпада и в нея живеят осем различни семейства, които се мразят помежду си. Една нощ, посред зима, в двора на къщата влиза едно старо куче, ляга до портата и решава да остане да живее там. Голямо старо куче, с посивяла муцуна и едно ухо, защото другото е било отхапано в някаква битка преди много години. Радченко се събужда късно на следващата сутрин, поглежда през прозореца и вижда кучето, което лежи с глава върху лапите. Става му жал за горкото копеле; навън е студено и няма нищо за ядене. Затова намира някакво парче стар салам и отваря прозореца в момента, в който в църквата започват да бият камбаните по пладне.

— Коя година е това?

— Какво? Не знам. 1883 година. Радченко подсвирква и кучето поглежда нагоре към него. Той му хвърля салама, кучето го изяжда на една хапка, Радченко се усмихва, затваря прозореца и се връща в леглото. Не забравяй, че към този момент не е излизал от апартамента си в продължение на пет години. На следващия ден Радченко още спи, когато в църквата започват да бият камбаните по пладне. Когато камбанният звън затихва, той чува лай под прозореца. И после пак. Най-сетне той изпълзява от леглото, отваря прозореца, поглежда надолу към двора и вижда хрътката, която гледа нагоре към него, с изплезен език, и чака да я нахранят. И Радченко намира нещо, което да хвърли на старото куче, и от този ден нататък всеки път, когато камбаните на църквата ударят по пладне, кучето чака да го нахрани под прозореца.

— Като кучето на Павлов.

— Да — каза Коля малко раздразнено. — Като кучето на Павлов, но поетично. Минават две години. Дворната хрътка вече познава всички, които живеят в къщата, и ги пуска без проблеми, но ако до портата се приближи непознат, старото куче се превръща в кошмар, ръмжи и трака със зъби. Хората от къщата го обожават, то ги пази, вече дори няма нужда да се заключват. Понякога Радченко пропилява по цял следобед, като седи на един стол до прозореца и наблюдава как кучето гледа хората, които минават покрай портата. Никога не забравя за техния ритуал по пладне и се снабдява с разни вкусни неща за ядене, които да подхвърля на кучето. Една сутрин Радченко още е в леглото и сънува прекрасен сън за една жена, на която се е възхищавал като малко момче, близка приятелка на майка му. Камбаните на църквата започват да бият и Радченко се събужда с усмивка, протяга се, отива до прозореца, отваря го и поглежда надолу към двора. Хрътката лежи на една страна до портата, съвсем неподвижна, и Радченко веднага разбира, че кучето е умряло. Не забравяй, че Радченко нито веднъж не го е докосвал, не го е почесвал зад ухото или по корема или нещо подобно, но въпреки това е започнал да обича старото псе и да го смята за верен приятел. Почти цял час Радченко се взира в мъртвото куче и най-сетне си дава сметка, че никой няма да го погребе. Това е улично куче; кой носи отговорност за него? Радченко не е излизал от апартамента си от седем години; от самата мисъл да излезе навън му се повдига, но още по-неприятна е мисълта да остави кучето да изгние на слънцето. Разбираш ли колко е драматично? И той излиза от апартамента си, слиза по стълбите, отваря входната врата на къщата, пристъпва навън на слънчевата светлина — за пръв път от седем години! — вдига голямото куче и го изнася от двора.

— Къде го погребва?

— Не знам. Може би в парка на университета.

— Няма да му разрешат.

— Все още не съм измислил тази част. Но ти пропускаш най-важното в историята…

— Освен това ще му трябва лопата.

— Така е, ще му трябва лопата. В теб има толкова романтика, колкото в някоя курва от гарата, знаеш ли? Може би дори няма да описвам погребението, как ти се струва? Ще го оставя на въображението ти.

— Това не е лоша идея. Може да стане прекалено сантиментално. С това умряло куче, не знам.

— Но ти харесва, нали?

— Мисля, че да.

— Мислиш, че да? Това е една прекрасна история.

— Хубава е, да. Харесва ми.

— А заглавието? „Дворната хрътка“? Сега разбираш ли защо е толкова страхотно заглавие? В апартамента на Радченко идват толкова много различни жени и непрекъснато се опитват да го накарат да излезе с тях, но той никога не го прави. За тях това се превръща в някаква игра; всяка иска да е първата жена, която го е подмамила да излезе от къщата, но нито една от тях не успява. Успява само кучето — старото тъпо улично псе.

— „Дворното куче“ изобщо нямаше да е толкова добро заглавие

— Не.

— Каква е разликата между кучето и хрътката?

— Хрътките ходят на лов.

Коля изведнъж ме сграбчи за ръката и ме спря, а очите му се разшириха. Отначало си помислих, че е чул нещо — ръмженето на двигателя на германски танк или далечните викове на войници — но това, което изискваше да му посвети цялото си внимание, явно се случваше вътре в него. Стискаше ме много силно, с леко отворена уста и изражение на крайно съсредоточаване, все едно трябваше да си спомни името на някое момиче, но беше стигнал само до първата буква.

— Какво? — попитах го аз.

Той вдигна ръка и аз продължих да чакам. Когато спирахме дори само за десет секунди, ми се искаше да легна в снега и да затворя очи, само за няколко минути, колкото да си почина малко и да размърдам пръстите на краката си, за да ги върна към живота.

— Идва — каза ми той. — Усещам го.

— Какво идва?

— Лайното! О, хайде, кучи сине, хайде!

Той бързо отиде зад едно дърво и аз останах да го чакам, като се олюлявах на вятъра. Искаше ми се да седна, но някакъв дразнещ глас вътре в черепа ми повтаряше, че е опасно да сядам, защото ако седна, никога повече няма да се изправя.

Когато Коля се върна, аз вече спях прав, а през главата ми преминаваше монтаж от несвързани сънища. Той ме сграбчи за ръката, като ме стресна, и на лицето му грейна широката казашка усмивка.

— Вече не съм атеист, приятелю. Ела, искам да ти го покажа.

— Шегуваш ли се? Не искам да го виждам.

— Трябва да го видиш. Със сигурност е рекорд.

Той ме задърпа за ръката, за да го последвам, но аз забих ботушите си в снега и се отпуснах назад с цялата си тежест.

— Не, не, хайде да продължаваме; нямаме време.

— Нима се боиш да видиш рекордното ми лайно?

— Ако не стигнем при полковника до изгрев-слънце…

— Но то е невероятно! Ще разказваш на децата си за него!

Коля продължаваше да ме дърпа, беше по-силен от мен и аз усетих как започвам да поддавам, но в този момент ръкавът на палтото ми се изплъзна между пръстите му и той падна на заледения сняг. Първоначалната му реакция беше да се разсмее, но той изведнъж спря, когато си спомни за яйцата.

— Мамка му — каза той, като вдигна очи към мен.

За пръв път от началото на нашето пътешествие видях в очите му нещо като истински страх.

— Не ми казвай, че си ги счупил. Само това не ми казвай.

— Аз съм ги счупил, така ли? И защо само аз да съм виновен? Защо просто не дойде да погледнеш лайното?

— Не искам да ти гледам лайното! — развиках му се аз, като вече не ме интересуваше дали през същата гора бродят врагове. — Кажи ми, че не са счупени!

Седнал на земята, той разкопча палтото си, извади кутията и я разгледа, за да провери дали е цяла, като прокара ръката си по летвичките на стените. После дълбоко си пое дъх, свали си дясната ръкавица и предпазливо пипна с голите си пръсти вътре в сламата.

— Е?

— Здрави са.

След като кутията отново беше на сигурно и топло място под пуловера на Коля, двамата продължихме на север. Той не спомена повече за историческото лайно, но аз бях сигурен, че ми се сърдеше, защото не бях отишъл да го видя. Сега, когато разказваше тази история на приятелите си, нямаше да има свидетел, който да я потвърди.

Всяка минута поглеждах нагоре, за да открия силния прожектор, който претърсваше небето. Понякога го изгубвахме от поглед за километър или два, скрит зад дървета или възвишения, но винаги го откривахме отново. С приближаването към Питер видяхме и други прожектори, но първият беше най-мощен — толкова ярък, че сякаш осветяваше луната, когато лъчът му преминаваше по далечните й студени кратери.

— Обзалагам се, че полковникът ще се изненада, когато ни види — каза Коля. — Сигурно вече ни смята за мъртви. Толкова ще се зарадва на яйцата, че ще го помоля за покана за сватбата на дъщеря му. Защо не? Жена му ще се влюби в нас. А може и да успея да танцувам с младоженката, да й покажа няколко стъпки, да й кажа, че нямам нищо против омъжените жени.

— Аз дори не знам къде ще спя тази вечер.

— Ще отидем при Соня. Изобщо не мисли за това. Сигурен съм, че полковникът ще ни даде някаква храна след всичко, през което минахме заради него, ще си я разделим с нея и ще се опитаме да запалим огън. А утре ще трябва да открия моя батальон. Ха, колко ще се изненадат момчетата, когато ме видят.

— Тя дори не ме познава, не мога да остана да живея при нея.

— Разбира се, че можеш. Нали вече сме приятели, Лев? Соня е моя приятелка, а ти си мой приятел; не се тревожи, у тях има предостатъчно място. Макар че сигурно няма да ти е толкова вълнуващо да нощуваш при нея, след като вече познаваш Вика, нали?

— Вика ме плаши.

— Мен също ме плаши. Но трябва да си признаеш, че доста я харесваш.

Усмихнах се, когато си спомних очите на Вика, плътната й долна устна, прецизната извивка на ключицата й.

— Тя сигурно си мисли, че съм много малък за нея.

— Може би. Но ти й спаси живота. Онзи куршум отиваше право в главата й.

— И на теб ти спасих живота.

— Не, аз щях да се справя с онзи фриц.

— Напротив, той беше хванал карабината и…

— В деня, в който някой префърцунен баварски редник ме победи в ръкопашен бой, аз…

Продължихме да спорим, като обсъждахме шахматната партия и хипотетичните ми грешки в нея, вероятните гости на сватбата на дъщерята на полковника и съдбата на четирите момичета, с които се бяхме запознали в къщата. Разговорът ме държеше буден и ми помагаше да не мисля за замръзналите си крака, които усещах сковани като кокили под тялото си. Започна да се развиделява, бавно и недоловимо, и след известно време стигнахме до един павиран път, където снегът беше отъпкан и можеше да се ходи по-лесно. Още преди слънцето да изгрее от изток, видяхме най-външния пръстен от укрепленията на Питер: окопите като черни рани в снега; драконовите зъби от циментови блокове; гъсталаците от ръждясали релси, изникнали от студената земя; цели километри бодлива тел, омотана между дървени колове.

— Едно ще ти кажа — каза ми Коля. — Ще искам едно парче от тази шибана сватбена торта. Няма да е честно иначе след всичко, което преживяхме.

Миг по-късно той каза „Какво правят?“ а един миг след това аз чух изстрела. Коля ме сграбчи за палтото и ме събори на земята. Над главите ни свиреха куршуми.

— Стрелят по нас — каза той в отговор на собствения си въпрос.

— Ей! Ей! Ние сме руснаци! Руснаци сме, не стреляйте!

Куршумите продължаваха да раздират въздуха над нас.

— Руснаци сме бе, майките ви, чуйте ме! Чувате ли ме? Чувате ли? Имаме документи от полковник Гречко! Полковник Гречко! Чувате ли?

Карабините замлъкнаха, но ние останахме проснати по корем, с ръце на главите. Зад укрепленията се разнесе гласът на офицер, който викаше нещо на хората си. Коля повдигна глава и се взря в окопите на няколкостотин метра северно от нас.

— Не са ли чували за предупредителни изстрели?

— Може би това са били предупредителните изстрели.

— Не, целеха се в главите ни. Просто не могат да стрелят, това е.

На бас, че са някакви мързеливци от фабриките. Сигурно миналата седмица са им раздали пушките.

Той сви ръце на фуния до устата си и се провикна:

— Ей! Чувате ли ме? Не искате ли да си пестите куршумите за фрицовете?

— Горе ръцете и бавно тръгнете към нас! — провикнаха се в отговор оттам.

— Нали няма да ни застреляте, когато се изправим?

— Няма, ако ни харесате!

— Майка ти ме харесва — промърмори Коля. — Готов ли си, лъвче?

Докато се изправяхме, лицето на Коля се изкриви от гримаса и той залитна, като едва не падна на земята. Хванах го за ръката, за да го задържа. Той се намръщи и изтупа снега от палтото си, преди да се завърти, за да се погледне отзад. И двамата видяхме дупката от куршума в дебелата вълна, на височината на хълбока.

— Хвърлете оръжието! — провикна се офицерът от далечния окоп.

Коля захвърли настрани карабината си „МР40“.

— Прострелян съм! — извика в отговор той.

После разкопча палтото си и се втренчи в дупката отзад на панталона си.

— Представяш ли си? Тези путки ме застреляха в гъза.

— Тръгнете към нас с вдигнати ръце!

— Застреляхте ме в гъза, идиоти шибани! Наникъде не мога да тръгна!

Държах Коля за ръката, за да му помогна да стои на краката си, той не можеше да отпусне тежестта си на десния крак.

— Трябва да седнеш — казах му аз.

— Не мога да седна. Как да седна, като имам куршум в гъза? Представяш ли си?

— Можеш ли да застанеш на колене? Не мисля, че трябва да стоиш прав.

— Знаеш ли как ще ми се подиграват в батальона? Застрелян в гъза от някакви шибани аматьори, пристигнали направо от поточната линия!

Помогнах му да се отпусне на земята. Лицето му се сви, когато дясното му коляно се блъсна в снега и разтърси целия му крак. Офицерите от окопа сигурно провеждаха някаква импровизирана конференция. Сега към нас се провикна нов глас, по-възрастен и заповеден.

— Останете на място! Ние идваме при вас!

Коля изръмжа.

— Да останем на място, значи. Да, точно това мисля да направя, след като в гъза ми се заби един от вашите шибани куршуми.

— Може да е излязъл от другата страна. Така е по-добре, нали? Ако е излязъл от другата страна?

— Искаш ли да ми събуеш панталоните и да провериш? — попита ме той, като успя да се усмихне със стиснати зъби.

— Да направя ли нещо? Какво да направя?

— Казват да се натиска. Не се притеснявай, аз ще го направя.

Той развърза подплатената си ушанка, свали шапката и я притисна към дупката от куршума. Наложи му се да затвори очи за момент, като дишаше тежко. Когато отново ги отвори, сякаш си спомни нещо; пъхна свободната си ръка под пуловера и извади кутията с яйцата, пълна със слама.

— Прибери я под палтото си — нареди ми той. — Дане замръзнат. И не ги изпускай, моля те.

Няколко минути по-късно видяхме една газка, която се приближаваше към нас — беше бронирана, с дебели зимни гуми и тежка картечница, монтирана отзад на колата. Картечарят държеше широката цев насочена към главите ни, когато колата наби спирачки до нас.

От газката скочиха един сержант и един лейтенант и се приближиха към нас с ръце на пистолетите в кобурите си. Сержантът спря до карабината „МР40“, захвърлена в снега. Разгледа я за момент, после се обърна към Коля.

— Нашите снайперисти са видели германското оръжие. Постъпили са както трябва.

— Снайперисти, така ли ги наричаш? На какво са ги обучавали, да стрелят на хората в гъза?

— Защо имате германско оръжие?

— Той губи кръв и има нужда от помощ — казах им аз. — Не може ли да ни разпитвате по-късно?

Лейтенантът ми хвърли един поглед, а плоското му отегчено лице не изразяваше никаква друга емоция освен лека враждебност. Главата му беше обръсната и не носеше шапка, все едно не забелязваше поривите на студения вятър.

— Цивилен ли си? И ми заповядваш? Мога да те екзекутирам на място за нарушение на вечерния час и напускане на града без разрешение.

— Моля ви. Другарю офицер. Ако останем още дълго време тук, той ще умре от загуба на кръв.

Коля бръкна в джоба си, извади писмото на полковника и го подаде на офицерите. Лейтенантът се зачете в него — отначало с неприязън, но после се стегна, когато видя подписа в долния край на листа.

— Трябваше да кажете нещо — промърмори той.

После махна с ръка на шофьора и картечаря да дойдат да ни помогнат.

— Трябвало да… аз крещях името на полковника, докато вие стреляхте по нас!

— Моите хора са постъпили както трябва. Вие настъпвахте към града с вражеско оръжие, а ние не бяхме предупредени…

— Коля — казах аз и сложих ръка на рамото му.

Той вдигна поглед към мен, като вече беше отворил уста да направи лейтенанта на салата. Но за пръв път през живота си разбра, че сега е моментът да си замълчи. Усмихна се и подигравателно завъртя очи, но после забеляза разтревоженото ми изражение. После проследи погледа ми надолу към снега, в който течеше кръвта му — единият крачол на панталоните му вече беше подгизнал от нея. Окървавеният сняг приличаше на захаросаните череши, които ми купуваше татко от летния панаир.

— Не се тревожи — каза Коля, като гледаше кръвта. — Не е толкова много, не се тревожи.

Шофьорът го хвана под мишниците, а картечарят — под коленете, и двамата го пренесоха на задната седалка на газката. Двигателят продължаваше да работи на празен ход.

Аз се свих между седалката на шофьора и задната седалка до Коля, който лежеше по корем, завит с палтото си, за да го топли. Подкарахме към окопите, а Коля затваряше очи всеки път, когато колата подскачаше от някаква неравност на пътя. Бях взел окървавената ушанка от ръцете му и я притисках към раната от куршума — опитвах се да го правя толкова силно, че да забавя кръвотечението, без да му причинявам болка.

Той се усмихна със затворени очи.

— Предпочитам Вика да си държеше ръката там.

— Много ли те боли?

— Случвало ли ти се е да те прострелят в гъза?

— Не.

— Ами, отговорът е да, много боли. Но се радвам, че не ме улучиха от другата страна.

Коля повиши глас:

— Моля ви, другарю лейтенант — ще благодарите ли от мое име на вашите снайперисти, че не ме простреляха в топките?

Лейтенантът, който седеше отпред до шофьора, продължи да се взира в пътя пред себе си и не отговори. Голата му глава беше нашарена с мънички белези.

— Всички жени в Ленинград също им благодарят — добави Коля.

— Ще те откараме в заводската болница — каза лейтенантът. — Там са най-добрите хирурзи.

— Отлично. Не се съмнявам, че от НКВД ще ви дадат медал. А след като ме оставите, моля да закарате моя малък приятел до остров Каменный. Той носи важна пратка за полковника.

Лейтенантът седеше в мрачно мълчание — беше ядосан, че трябваше да изпълнява заповедите на някакъв редник, но не искаше да рискува да си спечели могъщ враг. Спряхме до една барикада, укрепена с чували с пясък, и загубихме почти две минути, докато войниците спуснат една дървена платформа върху окопа, така че да можем да минем. Шофьорът им викаше да побързат, но те продължаваха да се размотават, изтощени и нехайни, като се караха как точно да спуснат платформата. Най-сетне преминахме от другата страна. Шофьорът настъпи газта и ние профучахме покрай картечните гнезда, окичени с чували с пясък.

— Колко далеч е болницата? — попитах го аз.

— Десет минути — отговори шофьорът. — Осем, ако извадим късмет.

— Гледай да извадиш късмет — каза Коля.

Очите му вече бяха стиснати непрекъснато, лицето му беше долепено към седалката, а русата му коса висеше на челото. През последната минута беше много пребледнял и не можеше да спре да трепери. Сложих свободната си ръка на тила му и усетих, че кожата му беше хладна на пипане.

— Не се тревожи — каза ми той. — Виждал съм приятели, които са губили по повече кръв и след една седмица ги изписваха от болницата, закърпени като нови.

— Не се тревожа.

— В човешкото тяло има много кръв. Колко е, пет литра?

— Не знам.

— Само изглежда, че съм изгубил много, но се обзалагам, че няма и литър. Може би един литър.

— Може би не трябва да говориш.

— Защо не? Какво лошо има да се говори? Слушай, трябва да отидеш на сватбата. Трябва да танцуваш с дъщерята на полковника и после да дойдеш в болницата, за да ми разкажеш. Искам подробности. С какво е била облечена, на какво е ухаела, такива неща. От пет дни непрекъснато си бия чекии с мисълта за нея, разбираш ли? Е, и веднъж за Вика. Извинявам се. Но нали видя какво направи в онази кошара, когато си стегна колана на гърдите? Видя, нали? Какво съм виновен аз?

— Кога имаше време за това?

— По време на безкрайния шибан път дотук. В армията човек се научава да си бие чекии в крачка. Пъхаш си ръката в джоба, не е толкова сложно.

— Докато сме вървели през нощта, ти си си бил чекии на Вика?

— Не мислех да ти казвам. Но ти през половината време вървеше като сомнамбул, стана ми скучно и трябваше да правя нещо.

Ето, сега се ядоса. Не ми се сърди.

— Естествено, че не ти се сърдя.

Шофьорът наби спирачките и Коля щеше да падне от задната седалка, ако не го бях задържал. Изправих се и погледнах навън през предното стъкло. Бяхме стигнали до началото на заводския комплекс „Киров" — истински град в града, където денонощно работеха десетки хиляди души. Тухлените стени на някои от работилниците бяха сравнени със земята от артилерийски снаряди и бомбите на Луфтвафе; навсякъде се виждаха избити прозорци, облепени с найлон; земята беше нашарена от кратери, пълни с лед. Но дори сега, когато бяха евакуирани хиляди работници, а хиляди други вече бяха мъртви или очакваха смъртта на фронта, дори сега комините продължаваха да димят, по алеите се тълпяха жени, които бутаха колички с въглища, а във въздуха отекваше шумът на стругове и хидравлични преси, които продължаваха да оформят стомана.

От една работилница, голяма като самолетен хангар, беше потеглила колона от току-що сглобени танкове „Т-34“. Бяха осем танка, все още небоядисани, които бавно преминаваха по мръсния сняг пред нас и ни препречваха пътя.

— Защо спряхме? — попита Коля.

Гласът му звучеше много по-слабо, отколкото преди една минута, и аз се изплаших, когато го чух такъв.

— Минават танкове.

— Те трийсет и четворки?

— Да.

— Това са добри танкове.

Танковете най-сетне отминаха и ние се изстреляхме напред. Шофьорът здраво беше настъпил газта и имаше сигурна ръка на волана, а освен това познаваше заводите — минаваше напряко зад работилниците за турбини и ускоряваше по изровените алеи край жилищата за работниците, бараки с ламаринени покриви и тумбести кюнци, — но дори на такъв майстор му трябваше време, за да стигне до другия край на огромния заводски комплекс.

— Ето там — каза най-сетне лейтенантът, като сочеше към един тухлен склад, превърнат в местната болница.

Той се обърна на седалката си и погледна Коля. Не можа да види лицето му и обърна въпросителен поглед към мен. Аз свих рамене, за да му покажа, че не знам.

— Дявол да го вземе! — извика шофьорът, като удари по волана и отново наби спирачките.

Един малък локомотив пухтеше по релсите, които минаваха по средата на заводския комплекс, като влачеше вагони, натоварени със скрап за леярната.

— Лев?

— Да?

— Близо ли сме вече?

— Мисля, че сме много близо.

Устните на Коля бяха посинели, а дишането му беше учестено и плитко.

— Има ли вода? — попита той.

— Някой има ли вода? — попитах аз и гърлото ми се сви, докато го казвах, така че прозвучах като изплашено дете.

Картечарят ми подаде една манерка. Развъртях капачката, обърнах главата на Коля настрани и се опитах да излея малко вода в устата му, но тя се разля по седалката. Той успя да повдигне малко главата си и аз излях малко вода в гърлото му, но той се задави и я изплю. Когато се опитах да му дам още, той ми отказа с леко поклащане на главата и аз върнах манерката на картечаря.

Дадох си сметка, че сигурно му е студено, свалих шапката си и я сложих на главата на Коля, като се засрамих, че не се бях сетил да го направя по-рано. Шофьорът ни се беше привел напред на мястото си, прегърнал волана, като нетърпеливо поклащаше глава, докато чакаше. Лейтенантът непрекъснато поглеждаше назад към Коля, все по-притеснен.

— Лев? Харесва ли ти заглавието?

— Кое заглавие?

— „Дворната хрътка“.

— Заглавието е хубаво.

— Може да се казва и просто „Радченко“.

— „Дворната хрътка“ е по-хубаво.

— И аз така мисля.

Той отвори очи, бледосините си казашки очи, и ми се усмихна. И двамата знаехме, че ще умре. Целият трепереше на задната седалка под палтото си, а зъбите му изглеждаха много бели на фона на посинелите му устни. Винаги съм вярвал, че тази последна усмивка беше подарък за мен. Коля не вярваше в божественото или в живота след смъртта; не мислеше, че отива на по-добро място, или на каквото и да било място. Не го очакваха ангели, които да го приберат. Усмихваше се, защото знаеше колко ме е страх от смъртта. Вярвам в това. Той знаеше, че ме е страх, и искаше да ми е поне малко по-лесно.

— Представяш ли си? Прострелян в гъза от собствените си хора.

Искаше ми се да кажа нещо, някаква глупава шега, с която да го разсея. Трябваше да кажа нещо, иска ми се да бях казал нещо, но все още не мога да измисля какво. Ако му бях казал, че го обичам, дали щеше да ми намигне и да отговори: „Нищо чудно, че ръката ти е на гъза ми?“

Дори Коля не можеше да задържи тази усмивка. Той отново затвори очи. И когато проговори отново, устата му беше съвсем пресъхнала и устните му бяха залепнали една за друга, докато се опитваше да оформи следващите си думи.

— Не си го представях така — каза ми той.