Градът на крадците

5

АКО ИСКАШЕ ДА КУПИ, да продаде или да размени нещо, човек отиваше на пазара „Сенной“. Преди войната уличните сергии на пазара се смятаха за бедняшкия еквивалент на „Невски проспект“. Но след началото на блокадата, когато луксозните магазини започнаха да затварят един по един, когато ресторантите оковаха вратите си с вериги и в килерите на касапите не остана месо, пазарът „Сенной“ започна да процъфтява. Генералски съпруги разменяха кехлибарените си огърлици за чували с пшенично брашно. Партийци се пазаряха със селяни, които се бяха промъкнали през блокадата от околните села, и спореха колко картофи могат да се купят срещу един античен сребърен сервиз. Ако пазаренето се проточеше твърде дълго, селяните махваха с ръка и обръщаха гръб на гражданите.

„Яж си сервиза тогава“, казваха те и свиваха рамене. И почти винаги получаваха това, което искат.

Тръгнахме от сергия на сергия, като оглеждахме редиците от кожени ботуши — някои все още бяха окървавени от краката на предишните си собственици. Карабините „Токарев“ и пистолетите бяха евтини — човек лесно можеше да се сдобие с такова оръжие срещу няколко рубли или двеста грама хляб. Германските „Люгер“ и гранатите бяха по-скъпи, но също можеха да се намерят, ако попиташ когото трябва. На една сергия се продаваха стъклени чаши, пълни с пръст, за по сто рубли парчето — наричаха я „Бадаевска кал“ и беше изровена от земята под бомбардираните складове за хранителни продукти, така че беше смесена с разтопена захар.

Коля спря до една сергия, на която един изпит, прегърбен човек с превръзка на окото и незапалена лула в устата продаваше бутилки с прозрачен алкохол без етикети.

— Какво е това? — попита Коля.

— Водка.

— Водка? От какво е направена?

— От дърво.

— Значи не е водка, приятелю. Това е дървесен алкохол.

— Искаш ли го или не?

— Не сме дошли за това — казах аз на Коля, но той не ми обърна внимание.

— От това се ослепява — каза той на мъжа зад сергията.

Едноокият мъж поклати глава, отегчен от неговото невежество, но все пак реши да упражни някакво минимално усилие, за да осъществи продажба.

— Прецежда се през ленен плат — каза му той. — На седем пласта. След това е безопасно за пиене.

— Звучи като истински еликсир за боговете — каза Коля. — Трябва да го наречеш „Седмият грях“. Това е добро име за напитка.

— Искаш ли?

— Ще взема една бутилка, ако пиеш с мен.

— Малко ми е рано.

Коля сви рамене.

— Ако те видя да пиеш, ще купя бутилката. Иначе какво да ти кажа — войната ме превърна в циник.

— Двеста рубли бутилката.

— Сто. Да пием.

— Какво правиш? — попитах го аз, но той дори не ме погледна.

Едноокият мъж остави изстиналата си лула, намери една чаена чашка и започна да рови за парче плат по сергията си.

— Ето — каза му Коля, като му подаде една бяла носна кърпа. — Чиста е. Относително.

Мъжът сгъна носната кърпа на три пред очите ни и покри с нея чаената чашка. После бавно наля алкохола. Дори на открито, на поривите на вятъра, течността вонеше на отрова — на почистващ препарат, с който търкат пода в някоя фабрика. Едноокият мъж махна носната кърпа, която вече беше напоена с някаква мазна утайка. После надигна чашката, отпи малка глътка от нея и я остави обратно на сергията, като изражението му не се промени и за миг.

Коля внимателно погледна нивото на течността в чашката, за да се увери, че продавачът наистина беше отпил. Удовлетворен, той взе чашката и я вдигна за наздравица към нас.

— За Майка Русия!

Коля изпи дървесния алкохол на един дъх, стовари чашката обратно на сергията, избърса устата с опакото на ръката и едва не повърна. После ме сграбчи за рамото, като се опитваше да се задържи на крака, а очите му бяха широко отворени и от тях течаха сълзи.

— Ти ме уби — каза той, като едва произнасяше думите от свитото си гърло и обвинително сочеше с пръст към едноокия мъж.

— Не съм ти казал да го пиеш бързо — отвърна невъзмутимо мъжът и пъхна лулата обратно в устата си. — Сто рубли.

— Лев… Лев, тук ли си?

Лицето на Коля беше обърнато към мен, но погледът му беше разфокусиран и очите му гледаха право през мен.

— Много смешно.

Коля се ухили и се изправи.

— Човек не може да излъже евреин. Добре тогава, плати на човека.

— Какво?

— Хайде — каза той и махна към продавача, който стоеше в очакване. — Дай парите на човека.

— Нямам пари.

— Не ме лъжи, момче! — изрева Коля, като ме сграбчи за яката на палтото и ме разтърси така, че кокалите ми затракаха. — Аз съм войник от Червената армия и няма да търпя никакви кражби!

Той рязко ме пусна, пъхна ръце в джобовете на палтото ми и извади оттам няколко парчета хартия, малко канап и мъх, но нищо подобно на пари. Коля въздъхна и се обърна към продавача.

— Оказва се, че нямаме пари. Опасявам се, че ще се наложи да отменим сделката.

— Ти какво си мислиш? — попита го едноокият мъж и отвори палтото си, за да ни покаже дръжката на финската си кама. — Само защото си войник няма да те заколя?

— Вече имам цяла чаша отрова в корема си. Защо не пробваш?

Коля се усмихна на мъжа и зачака отговора. В сините очи на Коля не се четеше нищо — нито страх, нито гняв, нито вълнение от евентуалната предстояща битка — нищо. По-късно разбрах, че точно това беше неговата дарба: опасността го успокояваше. Хората около него се справяха със страха си по обичайните начини: стоицизъм, истерия, престорена веселост или някаква комбинация от трите. Но според мен Коля така и не повярва във всичко, което се случваше около него. Цялата тази война му се струваше абсурдна: варварството на германците, партийната пропаганда, кръстосаният огън от трасиращи куршуми в нощното небе. Сякаш му се струваше, че всичко това е историята на някой друг — невероятно подробна история, в която беше попаднал погрешно и вече не можеше да се измъкне от нея.

— Махай се, преди да съм ти отрязал устата — каза едноокият мъж, като дъвчеше незапалената си лула и стискаше дръжката на камата.

Коля му отдаде чест и продължи към следващата сергия, напълно отпуснат и спокоен, все едно цялата операция беше съвсем редовна и безпроблемна. Последвах го, а сърцето ми биеше като чук в гърдите.

— Хайде просто да намерим яйцата — казах му аз. — Защо трябва да обикаляш и да провокираш хората?

— Имах нужда от питие, ударих едно питие и сега отново се усещам жив — каза той, дълбоко си пое въздух и го изпусна през свитите си устни, като гледаше как парата от дъха му се издига във въздуха. — Снощи и двамата трябваше да умрем. Разбираш ли? Разбираш ли какъв късмет извадихме? Трябва да се радваме на това.

Спрях до една сергия, където една стара жена от село със забрадка продаваше кюфтета от някакво бледосиво месо. Двамата с Коля се вторачихме в месото. Изглеждаше доста прясно и лъщеше от мазнина, но никой от двамата не искаше да знае от какво животно беше.

— Имаш ли яйца? — попитах старата жена.

— Яйца? — повтори тя, като се наведе да чува по-добре. — Не съм виждала яйца от септември.

— Трябва ни една дузина — каза Коля. — Ще платим добре за тях.

— Може да платите един милион рубли, ако искате — отговори тя. — Яйца няма. Не и в Питер.

— А къде?

Тя сви рамене, а бръчките по лицето й бяха толкова дълбоки, че все едно бяха изрязани с нож.

— Аз имам месо. Ако искате месо, две кюфтета струват триста рубли. Яйца нямам.

Продължихме от сергия на сергия, като разпитвахме всички за яйца, но никой на пазара „Сенной“ не беше виждал никакви от септември насам. Някои хора предлагаха теории къде могат да се намерят: доставяли ги със самолети от Москва за високопоставените офицери от армията; фермерите извън града ги давали на германците, както и масло и прясно мляко, за да им пощадят живота; някакъв старец, който живеел недалеч от арката „Нарва“ отглеждал кокошки в курник на покрива. Последният слух очевидно беше пълен абсурд, но момчето, което ни го разказа, се кълнеше в него.

— Ако заколиш кокошка, може да ти стигне за една седмица. Но ако я държиш жива — по едно яйце на ден, заедно с дажбите от купоните, и готово — ще изкараш до лятото.

— Кокошките трябва да се хранят — изтъкна Коля. — Кой има храна за кокошки?

Момчето беше с черна къдрава коса, която стърчеше под старата му фуражка от имперския флот. То поклати глава все едно въпросът беше безсмислен.

— Кокошките ядат всичко. Даваш им една лъжица талаш и са готови.

Момчето продаваше нещо, което се наричаше „библиотечни бонбони“. Правеха се от откъснати корици на книги, от които се обелваше лепилото на подвързията, сваряваше се и се оформяше на пръчки, които могат да се увият в хартия. Имаше вкус на восък, но в лепилото имаше протеини, а протеините поддържаха живота, и книгите в града се стопяваха със същата скорост, с която изчезваха гълъбите.

— И ти си виждал тези кокошки, така ли? — попита Коля.

— Брат ми ги е виждал. Старецът спи в кокошарника, с пушка. Всички от неговия блок искат да му вземат кокошките.

Коля ми хвърли един поглед и аз поклатих глава. Всички чувахме по десет различни легенди за обсадата на ден — истории за тайни килери, натъпкани до тавана с охладени говежди бутове, и забравени шкафове, натъпкани с буркани с хайвер и телешки наденици. И винаги имаше някакъв брат или братовчед, който беше виждал съкровището с очите си. Хората вярваха на тези истории, защото отговаряха на убеждението им, че някой някъде се тъпче, докато всички останали в града умират от глад. И хората бяха прави, разбира се — дъщерята на полковника може би не вечеряше всеки ден с печена гъска, но вечеряше всеки ден.

— Този старец не може през цялото време да стои в кокошарника — казах аз на момчето. — Нали трябва да си взема дажбите. Трябва да си налива вода и да ходи до тоалетната. Някой щеше да му открадне тези кокошки още преди няколко месеца.

— Той пикае направо от покрива. Не знам какво правиш това, което излиза от другата страна — може би храни кокошките с него.

Коля кимна, впечатлен от хитроумната стратегия на стареца за отглеждане на кокошки, макар че аз не се съмнявах, че момчето си измисляше всичко в движение.

— Кога си срал за последно? — попита ме изведнъж Коля.

— Не знам. Преди една седмица?

— При мен са девет дни. Броя ги. Девет дни! Когато най-сетне се случи, ще организирам голям купон и ще поканя най-хубавите момичета от университета.

— Покани и дъщерята на полковника.

— Естествено, че ще я поканя. Моето насрано празненство ще бъде много по-хубаво от нейната сватба.

— Новият хляб от дажбите боли, като излиза отзад — обади се къдрокосото момче. — Татко казва, че е заради целулозата, която слагат в него.

— И как да намерим този старец с кокошките?

— Не знам адреса. Но ако тръгнете от арката „Нарва“ към проспект „Стачек“ ще стигнете до неговия блок. На стената има голям афиш на Жданов.

— На половината сгради в Питер има голям афиш на Жданов — казах аз, като започнах да се изнервям. — Какво сега, ще вървим още три километра, за да търсим някакви кокошки, които не съществуват?

— Това момче не лъже — каза Коля и го потупа по рамото. — Ако лъже, ние ще се върнем и ще му счупим пръстите. Той знае, че сме от НКВД.

— Не сте от НКВД — каза момчето.

Коля извади писмото на полковника от джоба на палтото и плесна момчето по бузата с него.

— Това е писмо от един полковник от НКВД, с което ни упълномощава да търсим яйца. Какво ще кажеш, а?

— Имаш ли и още едно писмо от Сталин, с което те упълномощава да си избършеш гъза с него?

— Първо ще трябва да ме упълномощи да се изсера.

Не останах да чуя как ще завърши този разговор. Ако Коля искаше да трамбова целия град в търсене на легендарните кокошки, това си беше негова работа, но вече се стъмваше и аз исках да се прибера вкъщи. Не бях спал от трийсет и няколко часа. Обърнах се и поех към „Киров“, като се опитвах да си спомня колко хляб съм скрил под отлепената плочка в кухнята. Може би и Вера щеше дами е запазила нещо. Все пак ми го дължеше, след като беше избягала по този начин и дори не се беше обърнала да ме погледне, макар че й бях спасил живота. Едва сега ми хрумна, че Вера и останалите сигурно ме смятаха за мъртъв. Чудех се как е реагирала — дали е скрила лицето си на гърдите на Гриша, докато той я беше успокоявал, или може би го беше отблъснала — ядосана, защото Гриша беше избягал и я беше изоставил, а аз бях останал и я бях спасил от сигурна екзекуция. Тогава Гриша щеше да каже: „Знам, знам, аз съм страхливец, прости ми“, и тя щеше да му прости, защото Вера винаги прощаваше всичко на Гриша, и той щеше да избърше сълзите й, а после щеше да й каже, че никога няма да забравят за мен и за моята саможертва. Но щяха да забравят, разбира се — нямаше да мине и една година и вече нямаше да могат да си спомнят лицето ми.

— Ей, ти. Ти ли търсиш яйца?

Толкова бях погълнат от сълзливата си фантазия, че ми трябваше известно време да осъзная, че въпросът е отправен към мен. Обърнах се и видях един брадат великан, който ме гледаше със скръстени ръце, като се поклащаше напред-назад на токовете на ботушите си. Беше най-едрият мъж, когото бях виждал през живота си — много по-висок от Коля и по-широк в раменете. Голите му ръце изглеждаха толкова големи, че можеха да ми строшат черепа като орехова черупка. Брадата му беше гъста, черна и лъскава, все едно беше намазана с масло. Зачудих се колко храна трябва да изяжда един толкова голям мъж всеки ден и как изобщо беше успял да остане такъв.

— Имаш ли яйца? — попитах го аз, като примигнах нагоре към него.

— А ти какво имаш?

— Пари. Имаме пари. Чакай да доведа моя приятел.

Затичах се обратно към пазара „Сенной“. За пръв път, откакто го бях срещнал, се зарадвах да видя русата глава на Коля. Той продължаваше да се шегува с къдрокосото момче — сигурно му описваше с подробности мечтаното си лайно.

— Ето го къде е! — провикна се той, когато ме видя. — А аз си помислих, че си ме изоставил.

— Там има един човек, който казва, че има яйца.

— Отлично! — възкликна Коля и се обърна към момчето. — Синко, за мен беше огромно удоволствие да се запознаем.

Двамата тръгнахме обратно между сергиите, които вече затваряха за през нощта. Коля ми подаде един библиотечен бонбон, увит в хартия.

— Заповядай, друже. Тази вечер ще пируваме.

— Момчето ли ти го даде?

— Даде? Момчето ми го продаде.

— За колко?

— Сто рубли за два бонбона.

— Сто рубли!

Ядосано вдигнах поглед към Коля, който отвори своя бонбон, отхапа от него и направи гримаса.

— Значи са ни останали само триста?

— Точно така. Впечатляваща аритметика.

— Тези пари са за яйцата.

— Така е, но ние не можем да издирваме яйца, ако не си поддържаме силите с нещо.

Брадатият мъж ни чакаше в края на пазара „Сенной“, а ръцете му бяха все така скръстени на гърдите. Когато се приближихме, той огледа Коля преценяващо като боксьор, който сравнява силите си с противника.

— Само двамата ли сте?

— Колко повече ти трябват? — попита Коля в отговор, като се усмихна на великана. — Чух, че продаваш яйца.

— Продавам всичко. А вие какво имате?

— Имаме пари — казах аз, като си мислех как съм почти сигурен, че вече сме минали през това.

— Колко?

— Достатъчно — отговори Коля. — Трябват ни една дузина яйца.

Брадатият мъж подсвирна.

— Значи имате късмет. Точно толкова имам.

— Видя ли? — каза Коля и ме стисна за рамото. — Не беше толкова трудно.

— Елате с мен — каза великанът и пресече улицата.

— Къде отиваме? — попитах го аз, докато вървяхме след него.

— Държа всичко вътре. Навън не е безопасно. На всеки няколко дни идват войници и крадат всичко, което си поискат. Ако някой им каже нещо, те го застрелват.

— Е, войниците все пак защитават града — каза Коля. — Няма как да се сражават, ако умират от глад.

Великанът хвърли поглед към армейското палто на Коля и военните му ботуши.

— А ти защо не защитаваш града?

— Защото изпълнявам специално поръчение от един полковник. Не ме мисли.

— Значи този полковник ви е изпратил двамата със специалното поръчение да търсите яйца, така ли?

Великанът ни се усмихна отгоре. Зъбите му проблясваха сред черната брада като зарчета без точки. Естествено, че не повярва на Коля. Кой би му повярвал?

Вървяхме покрай замръзналия канал на река Фонтанка — по леда бяха пръснати изоставени трупове и някои бяха покрити с платно и затиснати с камъни, но други бяха оставени без топлите си дрехи, а белите им лица се взираха нагоре в притъмняващото небе. Вятърът беше започнал да се надига за през нощта и аз се загледах в дългата руса коса на една жена, която се развяваше пред лицето й. Сигурно някога се беше гордяла с тази коса, беше я мила два пъти в седмицата и я беше разресвала по двайсет минути всяка вечер, преди да си легне. Сега косата й се опитваше да я защити, да не позволи на непознатите да видят гниещата й плът.

Великанът ни отведе до една тухлена сграда на пет етажа. Всичките й прозорци бяха заковани с шперплат. На фасадата имаше огромен афиш, висок два етажа, на който се виждаше как една млада майка изнася мъртвото си дете от някаква горяща сграда. „СМЪРТ НА УБИЙЦИТЕ НА ДЕЦА!“ пишеше на афиша. След като изрови ключа от джоба на палтото си, великанът отключи входната врата и я задържа отворена, за да влезем. Аз хванах Коля за ръкава, преди да го направи.

— Защо не донесеш яйцата тук? — попитах великана.

— Все още съм жив, защото знам как да си върша работата. И не си върша работата на улицата.

Усещах как скротумът ми се свива, така че изплашените ми топки да пропълзят по-близо до тялото. Но все пак бях роден и отгледан в Питер и не бях глупак, така че се опитах гласът ми да не трепери, когато казах:

— А аз не си върша работата в апартаменти на непознати.

— Господа, господа — обади се Коля и широко се усмихна. — Няма нужда от такива подозрения. Една дузина яйца. Кажи си цената.

— Хиляда.

— Хиляда рубли? За една дузина яйца? — казах аз и се разсмях. — Да не са на Фаберже?

Чернобрадият великан, който продължаваше да държи вратата отворена, сведе тежкия си поглед към мен. Спрях да се смея.

— На пазара продават чаши с пръст по сто рубли парчето — каза ми той. — Кое струва повече, едно яйце или една чаша пръст?

— Слушай — каза му Коля. — Можеш цял ден да стоиш тук и да се пазариш с моя малък еврейски приятел или двамата с теб можем да си поговорим като честни мъже. Ние имаме триста рубли. Нямаме повече. Ставали?

Великанът продължаваше да ме гледа вторачено. От самото начало не ме беше харесал, но сега, когато вече знаеше, че съм евреин, му се искаше направо да ми одере кожата. Той протегна масивната си ръка към Коля за парите.

— А, не — каза Коля и поклати глава. — По този въпрос съм съгласен с моя другар. Първо яйцата, после парите.

— Няма да ги донеса тук. Всички умират от глад и всички имат оръжие.

— Такъв голям мъж, а да се плаши така — подразни го Коля.

Великанът погледна Коля с нещо като любопитство, все едно не можеше да повярва, че наистина беше чул тази обида. После се усмихна, като отново ни показа зъбите си като зарчета.

— Ей там има един човек, който лежи по очи — каза той и кимна към канала на Фонтанка. — Не е умрял нито от глад, нито от студ. Черепът му е разбит с тухла. Искаш ли да ти кажа откъде знам?

— Разбирам какво искаш да кажеш — съгласи се Коля и надзърна в мрака на вестибюла. — Е, от тухла поне се умира по-бързо.

Коля ме потупа по гърба и пристъпи в сградата.

Всичко, което знаех, ми казваше да бягам. Този човек ни водеше право в капана. И току-що на практика ни беше признал, че е убиец. А Коля по най-глупав начин му беше съобщил точно колко пари имаме. Не бяха много, но триста рубли и два купона за храна — каквито великанът със сигурност предполагаше, че имаме — бяха предостатъчно, за да те убият в Питер през онези дни.

Но какво друго можехме да направим? Да тръгнем към арката „Нарва“, за да търсим някакъв легендарен старец и неговия кокошарник на покрива? Рискувахме живота си, като влизахме в тази сграда, но ако не открием яйцата скоро, и без това щяхме да го загубим.

Влязох след Коля. Входната врата се затвори зад гърба ни. Вътре беше мрачно, защото нямаше електричество за крушките, а през процепите на шперплата на прозорците вече нахлуваше здрач.

Чух великана зад гърба си и паднах на едно коляно, готов да извадя ножа си. Той ме подмина и продължи нагоре по стълбите, като вземаше по две стъпала наведнъж. Двамата с Коля се спогледахме. Когато Черната брада се изгуби от поглед, аз извадих германския нож и го преместих в джоба на палтото си. Коля повдигна вежди — или беше впечатлен от това действие, или ми се подиграваше. Двамата тръгнахме нагоре по стълбите, като се изкачвахме с едно стъпало на всяка крачка, но въпреки това се бяхме задъхали, докато стигнем до втория етаж.

— Откъде взимаш яйцата? — подвикна Коля на великана, който вече беше на един етаж по-нагоре.

Изкачването изобщо не затрудняваше мъжа. Той и дъщерята на полковника бяха най-здравите хора, които бях виждал в Питер от месеци насам. Отново се зачудих откъде се сдобиваше с тази енергия.

— Познавам един селянин, който работи в стопанството в Мга.

— Мислех, че германците вече са превзели Мга.

— Точно така. Но и германците обичат яйца. Всеки ден идват и събират каквото намерят, но моят приятел успява да скрие по няколко. Но не може да крие по повече, защото ще го хванат.

Великанът спря на четвъртия етаж и почука на вратата на един апартамент.

— Кой е?

— Аз съм — отговори той. — С двама клиенти.

Чухме как се дръпна резето и вратата се отвори. Една жена с мъжка ушанка и окървавена касапска престилка примигна срещу нас и си избърса носа с опакото на ръката си в ръкавица.

— Чудех се как правите така, че яйцата да не замръзват — каза Коля. — Опасявам се, че ако яйцата са замръзнали, няма да ни свършат работа.

Жената го изгледа така, все едно говореше на японски.

— Държим ги до самовара — отговори великанът. — Хайде, да приключваме с това.

Той ни махна да влезем в апартамента. Жената мълчаливо отстъпи встрани, за да ни пропусне, и Коля влезе направо, напълно безгрижен, като се оглеждаше с усмивка, все едно някоя нова приятелка току-що го беше поканила да влезе у тях. Останах до вратата, докато великанът не отпусна ръка на рамото ми. Не ме блъсна вътре, но ръката му беше толкова голяма, че ефектът беше същият.

Малкият апартамент беше осветен от лампи с фитили и дългите ни сенки пълзяха по стените, по износените килими на пода, медния самовар в ъгъла и един бял чаршаф, опънат в далечния край на стаята — предположих, че зад него има място за спане. Когато великанът затвори вратата, чаршафът се изду от течението като женска рокля. В мига, преди да се отпусне обратно, аз видях какво имаше зад него — не беше легло, нито някаква друга мебелировка, а парчета бледо месо, провесени на куки с тежки вериги, закачени на тръбата на парното, под които бяха подредени найлони, за да събират кръвта. За около половин секунда си представих, че беше свинско месо, сякаш собственият ми мозък се опитваше да излъже очите ми, че не виждат това, което виждат: одран бут, който нямаше как да е нещо друго освен женско бедро; детски гръден кош; отрязана ръка с липсващ безименен пръст, на който се носи венчалната халка.

Ножът беше в ръката ми, преди да си дам сметка, че искам да го извадя — нещо се раздвижи зад мен и аз се завъртях и замахнах във въздуха с вик, без да успея да го оформя в някакви думи, защото гърлото ми беше свито. Великанът беше извадил от палтото си стоманена тръба, дълга един лакът; той с лекота отскочи назад, много по-бързо, отколкото се полага на човек с неговия ръст, и с танцова стъпка избегна германската стомана.

Жената на великана извади сатър от джоба на престилката си. Тя също беше бърза, но Коля се оказа най-бърз от всички, завъртя се на опорния си крак и заби едно дясно кроше в челюстта на жената. Тя се свлече на пода.

— Бягай — каза ми Коля.

Побягнах. Мислех си, че вратата може да е заключена, но не беше; мислех си, че тръбата на великана ще ми разбие черепа, но тя не го направи; и аз изхвърчах навън и полетях надолу по стълбището, като прескочих стъпалата почти до следващата площадка. Чух гръмовен вик, изпълнен с чиста, нечленоразделна ярост, и тежкото трополене на подкованите ботуши на великана по дъските на пода, когато се втурна през стаята. Спрях с ръка на парапета, неспособен да си поема дъх, като не исках да продължа да бягам, но и не можех да се изкача обратно по тъмните стъпала към апартамента на канибалите. Чух страховития шум от стомана, която се стоварваше върху човешки череп или шперплат.

Бях предал Коля — бях го изоставил без оръжие, докато самият аз имах хубав нож. Опитах се да накарам краката си да се размърдат, да ме върнат обратно в битката, но тялото ми се тресеше толкова силно, че ножът подскачаше в ръката ми. Разнесоха се още викове и удари от тръба — по какво? От тавана над мен се посипа натрошена мазилка. Свих се от страх на стълбите — вече бях сигурен, че Коля го няма, че великанът ще ме настигне и жена му ще ме разфасова с няколко умели удара с тежкия сатър, и скоро частите от тялото ми ще бъдат провесени на стоманени вериги, а последните капки от кръвта ми ще изтекат по найлоните на пода.

Виковете продължиха, стените отново се разтърсиха от удари, Коля все още не беше мъртъв. Стиснах ножа с две ръце и стъпих с единия си крак на по-горното стъпало. Можех да се промъкна в апартамента, докато великанът е погълнат от битката, и да забия ножа в гърба му — но острието вече ми се струваше твърде крехко и миниатюрно за убиване на великани. Щях само да го убода, да му пусна малко кръв, и той щеше да се обърне, да ме сграбчи за лицето и да стисне черепа ми с такава сила, че очите ми да изскочат.

Изкачих се още едно стъпало по-нагоре и в този миг Коля изхвърча от апартамента и ботушите му се подхлъзнаха на пода, така че едва не падна по стълбите. Но той успя да вземе завоя, затича се надолу, сграбчи ме за яката и ме дръпна след себе си.

— Бягай, малък идиот такъв! Бягай!

Двамата побягнахме и всеки път, когато се подхлъзвах и едва не падах на някое стъпало, ръката на Коля успяваше да ме задържи на крака. Чух виковете над нас и чудовищното тежко тяло, което блъскаше с крака по стълбите след нас, но нито веднъж не се обърнах и никога през живота си не съм бягал толкова бързо. И по средата на целия този ужас, сред виковете и трополенето на стъпките ни и скърцането на подметките ни по дървените стъпала, аз чух и още нещо, нещо странно. Коля се смееше.

Стигнахме до входната врата на сградата и изхвърчахме на тъмната улица — нощното небе вече се кръстосваше от търсещите лъчи на прожекторите. Тротоарите бяха пусти; наоколо нямаше никой, който да ни помогне. Изтичахме по средата на улицата и продължихме да бягаме в продължение на три пресечки, като поглеждахме през рамо, за да видим дали великанът все още не ни преследваше, и не го видяхме нито веднъж, но не забавихме крачка. Най-сетне забелязахме една военна кола на улицата и изскочихме пред нея с вдигнати ръце, като принудихме шофьора да набие спирачки, така че гумите на колата поднесоха по заледения паваж.

— Махайте се от пътя, насрани кучи синове! — провикна се шофьорът.

— Другари офицери — каза Коля с вдигнати ръце и неизменната си, гротескно спокойна увереност. — В онази сграда има канибали. Току-що избягахме от тях.

— Във всяка сграда има канибали — отговори шофьорът. — Добре дошли в Ленинград. А сега се махнете от пътя.

От колата се разнесе друг глас, който каза:

— Един момент.

На улицата излезе един офицер. С поддържаните си посивели мустаци и тънкия врат приличаше повече на професор по математика, отколкото на военен. Той се взря в униформата на Коля, после го погледна в очите.

— Защо не си с твоята част? — попита го той.

Коля измъкна писмото на полковника от джоба си и го показа на офицера. Видях как изражението на мъжа се промени. Той кимна на Коля и ни направи знак да се качим в колата.

— Покажете ни къде са.

Пет минути по-късно двамата с Коля отново пристъпихме в апартамента на канибалите, този път придружавани от четирима войници, насочили карабините си „Токарев“ в различни ъгли на стаята. Въпреки че бях обграден от въоръжени мъже, почти не можех да дишам от страх. Когато видях гръдния кош на детето, увиснал от стоманената верига, одраното бедро и ръката, ми се прииска да затворя очи и никога вече да не ги отворя. Дори войниците, колкото и да бяха корави, свикнали да изнасят обезобразените тела на другарите си от бойното поле, извърнаха поглед от люлеещите се вериги.

Великанът и жена му бяха изчезнали. Бяха изоставили всичко — фитилите на лампите все още бяха запалени, чаят беше горещ в самовара, но те бяха избягали в нощта. Офицерът поклати глава и се огледа. По стените на апартамента бяха зейнали дупки, където се беше стоварвала стоманената тръба.

— Ще ги запишем в списъка, ще им спрем дажбите и прочие, но ще бъде истинско чудо, ако ги заловят. Вече не е останала никаква милиция.

— Къде ще се скрие? — попита Коля. — Той е най-големият изрод в целия град.

— Тогава се надявай да го забележиш пръв, преди той да те види — каза един от войниците, като пипна с пръст неравния ръб на една дупка, пробита в стената.