Градът на крадците

11

ЖЕЛЕЗОПЪТНАТА ЛИНИЯ ЗА МОСКВА беше прекъсната едва преди четири месеца, но релсите вече бяха започнали да ръждясват. Повечето траверси бяха изтръгнати от земята и нацепени за подпалки, макар че бяха импрегнирани с креозот и беше опасно да се горят. Коля вървеше по едната релса като гимнастик върху греда, с протегнати настрани ръце. Аз се влачех зад него, между двете релси, и отказвах да играя на неговата игра — отчасти защото му бях сърдит и отчасти защото си знаех, че няма как да спечеля.

Релсите отиваха на изток между жилищни блокове от червени тухли и универсални магазини на по три етажа, покрай Котляровското трамвайно депо и изоставените фабрики за производство на различни артикули, които никой не можеше да използва или да си позволи във военно време. Една бригада от девойки, облечени с работни гащеризони под зимните си палта и надзиравани от военен инженер, се трудеха да превърнат една пощенска станция в отбранителен пост. Единият ъгъл на масивната старинна сграда беше разрушен, за да се направи картечно гнездо.

— Тази има страхотно тяло — отбеляза Коля, като кимна към едно от момичетата.

Девойката беше със синя забрадка и мъкнеше торби с пясък от камиона, който чакаше отстрани със запален двигател.

— Откъде знаеш?

Твърдението му беше смехотворно. Жената беше на поне петдесет метра от нас и беше облечена с дебела ватенка и няколко пласта дрехи под нея.

— Знам. Има стойка на балерина.

— Аха.

— Не ми викай „аха“. Аз познавам балерини. Вярвай ми. Някоя вечер ще те заведа в Мариинския театър и ще отидем зад кулисите. Нека просто да кажем, че имам известна репутация там.

— Да, ти никога не млъкваш по въпроса за твоята репутация.

— На този свят има много малко неща, които могат да ме направят по-щастлив от бедрата на една балерина. Галина Уранова…

— О, я престани.

— Какво? Тя е национално съкровище. Трябва да излеят бедрата й от бронз.

— Ти не си спал с Галина Уланова.

Той ме озари с кратка, потайна усмивка — усмивка, която сякаш казваше, че знае много неща, но не може да ми ги сподели наведнъж.

— Но това е жестоко от моя страна — призна си той. — Да ти говоря за неща от такова естество… това е садистично. Все едно да говоря за Веласкес с някой слепец. Нека да сменим темата.

— Значи не искаш да говориш за балерини, с които не си спал, в продължение на следващите трийсет и девет километра?

— Три момчета отишли в едно стопанство, за да крадат кокошки — започна той с гласа, с който разказваше вицове.

Когато разказваше вицове, използваше различен диалект, макар че не можех да разбера какъв диалект трябваше да представлява и защо смяташе, че вицовете са по-смешни, когато се разказват на него.

— Стопанинът ги чул и хукнал да ги хване. Така че момчетата скочили в три чувала за картофи, за да се скрият.

— Много ли ще е дълъг този виц?

— Стопанинът ритнал първия чувал и момчето в него казало „Мяу!“ все едно е котка.

— О, значи той се е престорил на котка, така ли?

— Да, току-що го казах — отговори Коля, като хвърли поглед през рамо към мен, за да провери дали не му се подигравам.

— Знам, че се преструва на котка. След като каже „Мяу“, вече е очевидно, че се преструва на котка.

— Пак ли се сърдиш, защото спах със Соня? Да не си влюбен в нея? Не си ли прекарахте добре с онзи, как му беше името? Хирурга? Бяхте много сладки заедно, както се бяхте сгушили до печката.

— И какъв е този диалект? Украински ли трябва да бъде?

— Какъв диалект?

— Всеки път, когато разказваш виц, започваш да говориш на някакъв тъп диалект!

— Слушай, Лев, лъвче мое, наистина съжалявам. Знам, че не ти е било лесно, сам цяла нощ, стиснал салама в ръката си, докато тя беше на седмото небе…

— Довърши си тъпия виц.

— …но аз ти обещавам, че преди да навършиш осемнайсет — впрочем кога имаш рожден ден?

— О, я млъкни.

— Ще ти намеря момиче. Пресметнато пренебрежение! Не го забравяй.

През цялото това време той продължаваше да върви по стоманената релса, като поставяше единия си крак точно пред другия и нито веднъж не загуби равновесие, нито погледна надолу — по-бързо, отколкото аз можех да вървя нормално.

— Докъде бях стигнал? А, да — стопанинът ритнал първия чувал, „Мяу“ и прочие. После ритнал втория чувал и момчето в него казало „Бау!“ Все едно е…

Коля ме посочи, за да довърша изречението.

— Крава.

— Куче. И когато ритнал третия чувал, момчето вътре казало: „Картофи!“

Продължихме да вървим мълчаливо.

— Е — каза накрая Коля, — другите хора се смяха.

В покрайнините на града жилищните блокове вече не бяха натрупани един върху друг. Сега между бетона и тухлите имаше празни пространства от замръзнали блата и затрупани със сняг парцели, предназначени за нови постройки, преди войната да сложи край на всякаква строителна дейност. Колкото повече се отдалечавахме от центъра на града, толкова по-малко цивилни се виждаха. Покрай нас с трополене преминаваха военни камиони с вериги на колелата, а изтощените войници в каросериите ни гледаха вяло, докато ги караха на фронта.

— Знаеш ли защо се казва Мга? — попита ме Коля.

— На нечии инициали?

— Мария Григориевна Апраксина. Една от героините в „Дворната хрътка“ е вдъхновена от нея. Наследница на потомствени фелдмаршали и дворяни, майстори в присвояването на държавно имущество и виртуози в облизването на императорските тоалетни чинии. В романа тя е убедена, че нейният съпруг се опитва да я убие, за да се ожени за сестра й.

— Така ли е?

— Не, поне отначало. Тя е пълна параноичка. Но непрекъснато мели за това и с времето той наистина започва да се влюбва в сестра й. И да осъзнава, че животът му наистина ще бъде по-хубав, ако жена му я няма. Затова отива да поиска съвет от Радченко, но не знае, че Радченко от години чука малката сестра.

— Какво друго е написал?

— Хм?

— Ушаков — казах аз. — Какви други книги е написал? „Дворната хрътка“, това е. Историята е легендарна. Книгата излязла от печат и била пълен провал. Имало само една рецензия за нея и критикът я разпердушинил. Нарекъл я „вулгарна“ и „отвратителна“. Никой не я прочел. А Ушаков работил по тази книга в продължение на единайсет години. Единайсет години, можеш ли да си представиш? А книгата му не оставила никаква следа, като капка в океана. Но той започнал отначало, с нов роман; и някои от неговите приятели, които били виждали откъси от него, го смятали за истински шедьовър. Само дето Ушаков ставал все по-религиозен и прекарвал все повече време с някакъв църковен старейшина, който го убеждавал, че литературата е дяволска работа. И една нощ Ушаков решил, че ще отиде в ада; изпаднал в паника и хвърлил ръкописа си в огъня. Пуф, и край.

Всичко това ми звучеше странно познато.

— Точно като с Гогол — казах аз.

— Е, не точно. Детайлите от историята са съвсем различни. Но ще се съглася, че това е интересен паралел.

Релсите завиха настрани от шосето, покрай една горичка от брезови фиданки, които бяха твърде крехки, за да ги отсекат за подпалки. В белия сняг по очи лежаха пет бели човешки тела. Семейство зимни мъртъвци — мъртвият баща все още стискаше ръката на мъртвата си съпруга, а мъртвите им деца бяха проснати недалеч от тях. До труповете се търкаляха два очукани кожени куфара, които бяха отворени и в тях не беше останало нищо друго освен няколко счупени рамки за снимки.

Дрехите и ботушите на семейството бяха свалени. Задните им части бяха отрязани — там беше най-мекото месо, от което най-лесно се правят кюфтета и наденици. Не знаех дали семейството е загинало от куршуми, ножове, снаряд, германска артилерия или руски канибали. Не исках и да знам. Бяха мъртви отдавна, поне от една седмица, и телата им бяха започнали да се превръщат в част от пейзажа.

Двамата с Коля продължихме на изток по железопътната линия за Вологда. Тази сутрин той повече не разказа нито един виц.

Малко преди обед стигнахме до отбранителната линия на Ленинград: гъсталаци от бодлива тел, дълбоки по три метра окопи, железобетонни драконови зъби, картечни гнезда, противовъздушни батареи и танкове „КВ-1“, покрити с бяла камуфлажна мрежа. Войниците, които бяхме виждали по-рано, не ни бяха обръщали внимание, но вече бяхме стигнали твърде далеч на изток, за да сме цивилни граждани, и представлявахме твърде необичайна двойка, за да сме част от армията. Докато вървяхме по релсите, един отряд от млади редници, които сваляха брезента от един камион с шесторна трансмисия, се обърнаха да ни изгледат.

Командващият сержант се приближи — не беше насочил карабината си точно към нас, но не я беше насочил и настрани. Имаше стойка на човек, който цял живот е бил в армията, татарски високи скули и очи като цепки.

— Имате ли документи вие двамата?

— И още как — отговори Коля, като бръкна в джоба на палтото си. — Имаме превъзходни документи.

Той му подаде писмото на полковника и кимна към камиона.

— Това ли е новият модел „Катюша“?

Брезентът вече беше свален на земята и под него се виждаха редиците от успоредни релси, които стърчаха към небето и чакаха да бъдат заредени с ракети. Ако се вярваше на радиото, германците се страхуваха от „Катюша“ повече от всяко друго съветско оръжие — наричаха я „Сталинския орган“ заради басовия, печален вой на ракетите, изстрелвани от нея.

Сержантът хвърли поглед на ракетната установка, после отново се обърна към Коля.

— Ти не питай много. От коя част си?

— Петдесет и четвърта.

— Петдесет и четвърта? Вие трябва да сте в Кириши.

— Така е — отвърна Коля със загадъчна усмивка и кимна към писмото в ръката на мъжа. — Но заповедите са си заповеди.

Сержантът отвори писмото и се зачете. Двамата с Коля се загледахме в редниците, които подреждаха ракетите по релсите на установката.

— Не ги жалете тази нощ! — провикна се Коля.

Войниците от камиона ни погледнаха, но не отговориха. Изглеждаха така все едно не са спали от няколко дни; бяха посветили цялото си внимание на задачата да заредят ракетите, без да ги изпуснат, и нямаха никаква излишна енергия да си говорят с някакви луди.

Коля не можеше да приеме някой да не му обръща внимание. Затова започна да пее. Беше баритон и имаше силен, уверен глас.

Выходила на берег Катюша,

На высокий берег, на крутой.

Выходила, песню заводила

Про степного сизого орла,

Про того, которого любила,

Про того, чьи письма берегла.

Сержантът стигна до края на писмото и отново го сгъна. Съобщението на полковника очевидно го беше впечатлило; вече гледаше Коля с искрено уважение и поклащаше глава в такта на старата песен.

— Това е истината. По време на Зимната война слушах самата Русланова да я изпълнява. Подадох й ръка, когато слизаше от сцената — май беше изпила една-две чашки повече, отколкото трябва. И знаеш ли какво ми каза тя? „Благодаря ви, другарю сержант — така каза. — Приличате ми на мъж, който знае какво да прави с ръцете си.“ Как ти се струва, а? Голяма палавница е тази Русланова. Но песента е прекрасна.

Той плесна Коля с писмото по гърдите, върна му го и се усмихна и на двама ни.

— Извинявайте, че ви спрях, момчета. Но знаете как е… Казват, че в Ленинград вече има триста саботьори и всеки ден идват нови. Но след като вече знам с какво се занимавате по заповед на полковника…

Той намигна на Коля.

— Знам аз, партизаните — това е истината. Оставете на нас от редовната войска да ги посрещнем отпред, а вие им го набийте отзад. Докато дойде лятото, вече ще серем в Райхстага.

Коля беше прочел на глас писмото на полковника в деня, в който го бяхме получили, и в него не пишеше нищо за партизани — пишеше само това, че не бива да ни задържат или да ни пречат, защото действаме по лична заповед на полковника — но вестниците постоянно съобщаваха за обикновени селяни, обучени от специалистите на НКВД да се сражават като смъртоносни партизани.

— Вие им свирете на органа, за да не спират да танцуват… — започна Коля.

Не знаех дали нарочно имитираше думите на сержанта, или го правеше, без да иска.

— …а ние ще се погрижим да не получават щрудел от Фатерланд — завърши той.

— Точно така, точно така! Прекъснете им продоволствието, та да умрат от глад в гората, точно както през 1812 година.

— Да, но за Хитлер няма да има Елба.

— Не, не, не и за него — никаква Елба за Хитлер!

Не бях съвсем сигурен, че сержантът знаеше какво точно е Елба, но беше твърдо решен да не я даде на Хитлер.

— По-скоро Щик в ташаците, отколкото Елба!

— По-добре да тръгваме — каза Коля. — Трябва да стигнем до Мга, преди да се стъмни.

Сержантът подсвирна.

— Това е доста далеч. Стойте в гората, чувате ли? Фрицовете държат пътищата, но на руснака не му трябва път, за да ходи, нали така? Ха! Имате ли си достатъчно хляб? Не? Ние можем да ви дадем от нашия. Иван!

Сержантът се обърна към един мърляв млад редник, който стоеше до камиона.

— Намери хляб за тези момчета. Те отиват в тила на врага.