Градът на крадците

3

ЕДИН ЧАС ПРЕДИ ДА се зазори, двама нови надзиратели отвориха вратата на килията, вдигнаха ни от наровете и закопчаха белезници на китките ни. Не обърнаха никакво внимание на моите въпроси, но изглеждаха развеселени, когато Коля ги помоли за чаша чай и един омлет. Шегите явно бяха рядкост в „Крести“ защото това дори не беше кой знае колко остроумна шега, но надзирателите продължаваха да се хилят, докато ни побутваха по коридора. Някой някъде стенеше — тих, безкраен стон, като сирената на кораб далеч зад хоризонта.

Не знаех дали отиваме към бесилката или към килията за разпити. Нощта беше отминала, без да затворя очи; с изключение на онази глътка от манерката на германеца не бях пил нищо от покрива на „Киров“; на челото ми, където се бях ударил в тавана, беше излязла цицина колкото бебешко юмруче — като цяло това беше една много неприятна сутрин, от най-неприятните в живота ми, но въпреки това ми се искаше да живея. Искаше ми се да живея и нямаше да мога да посрещна екзекуцията си красиво. Щях да падна на колене пред палача или пред отряда за разстрел и да умолявам за живота си, като изтъквам невинната си младост, щях да разказвам с подробности за многобройните часове, които бях прекарал в дежурство на покрива в очакване на бомбите, за всички барикади, които бях помогнал да издигнат, и за всички траншеи, които бях изкопал с двете си ръце. Всички го бяхме правили, всички служехме на каузата, но аз бях един от най-верните синове на Питер и не заслужавах да умра. Какво толкова беше станало? Бяхме изпили коняка на един умрял германец — за това ли щях да умра? За това ли искахте да вържете грубото конопено въже на кльощавата ми шия и завинаги да спрете мозъка ми? Защото бях откраднал един нож? Не го правете, другари. Не вярвам, че в мен се крие някакво величие, но все пак има нещо по-добро от това.

Надзирателите ни поведоха надолу по едно каменно стълбище със стъпала, изгладени от стотици хиляди подметки на военни ботуши. От другата страна на желязната решетка, която преграждаше дъното на стълбището, седеше един старец с тежък сив шал, омотан два пъти около главата. Той ни озари с беззъбата си усмивка и отключи вратата. Миг по-късно минахме през друга врата, тежка и дървена, и излязохме на слънце — вън от „Крести“, невредими и живи.

Коля остана безучастен към очевидното ни помилване, а загреба две шепи чист сняг с окованите си ръце и го натъпка в устата си. Дързостта на този ход ме накара да му завиждам, както и мисълта за студена вода по езика ми. Но не исках да правя нищо, с което можеше да разгневя надзирателите. Бягството ни от „Крести“ ми изглеждаше някаква необяснима грешка и аз очаквах веднага да ме тикнат обратно вътре, ако объркам нещо.

Надзирателите ни придружиха до една газка, която ни очакваше със запален двигател — големият мотор ръмжеше, ауспухът бълваше мръсен дим, а на предната седалка седяха двама войници и ни гледаха с нулево любопитство, дръпнали кожените си шапки ниско на челото.

Коля скочи на задната седалка, без да чака нареждане.

— Господа, към операта!

Изискванията на надзирателите бяха занижени от годините, през които бяха работили в „Крести“, и те отново се разсмяха както трябва на шегата на Коля. Войниците не се разсмяха. Единият от тях се обърна и огледа Коля.

— Още една думичка и ще ти счупя шибаната ръка. Ако беше на мен, вече щеше да имаш куршум в главата. Шибан дезертьор.

Той се обърна към мен:

— Ти — качвай се.

Коля вече беше отворил уста и аз разбрах, че всеки момент ще се стигне до насилие; войникът не приличаше на човек, който отправя напразни предупреждения, а Коля очевидно беше неспособен да схване и най-простата заплаха.

— Не съм дезертьор — каза той.

После някак си успя с окованите си ръце да вдигне левия ръкав на палтото си, левия ръкав на армейския си пуловер и левите ръкави на двете ризи под него, за да предложи оголената си ръка на войника на предната седалка.

— Ако искаш да ми счупиш ръката, давай — но аз не съм дезертьор.

Настъпи дълга пауза, в която никой не проговори — Коля гледаше войника, войникът гледаше Коля, а всички останали гледахме и двамата и чакахме да видим какво ще стане, впечатлени от този сблъсък на характери и изпълнени с любопитство кой ще надделее. Най-сетне войникът призна поражението си, като се извърна от Коля обратно към мен и излая:

— Качвай се в колата, путко малка.

Надзирателите се ухилиха. Това беше забавлението им за цялата сутрин. Не бяха предвидени никакви мъчения, нямаше на кого да изтръгват зъбите или ноктите, никой нямаше да крещи от болка в ръцете им, така че забавлението им бях аз, малката путка, докато бързо изпълзях на задната седалка до Коля.

Войникът караше много бързо, като не обръщаше никакво внимание на заледените места по пътя. Движехме се по брега на замръзналата река Нева. Бях вдигнал яката си, за да предпазя лицето си от вятъра, който свиреше под брезентовия покрив. Коля сякаш не се притесняваше от студа. Гледаше камбанарията на църквата „Йоан Предтеча“ от другата страна на реката и не казваше нищо.

Излязохме на Каменноостровския мост — древната стомана на арките му беше заскрежена, а от уличните лампи висяха бради от ледени шушулки. Прекосихме моста и стигнахме до остров Каменньш, като намалихме скоростта съвсем малко, за да заобиколим един кратер от бомба, избухнала по средата на пътя, отбихме по една дълга алея, поръбена с отсечени липи, и накрая спряхме пред един величествен палат от дърво, с бели колони на портика. Коля огледа имението.

— Тук са живели Долгорукови — обяви той, докато слизахме от колата. Предполагам, че никой от вас не е чувал за фамилията Долгорукови.

— Банда аристократи, които са увиснали на бесилото — каза един от войниците, като ни посочи с дулото на карабината си да продължаваме към главния вход.

— Някои от тях наистина — призна Коля. — Но някои от тях са били любовници на императори.

На слънчева светлина Коля изглеждаше така, все едно беше слязъл от някой пропаганден афиш от онези, които бяха разлепени из целия град; от всяка черта на лицето му се излъчваше героизъм — волевата брадичка, правия нос, русата коса по челото му. Беше един много представителен дезертьор.

Войниците ни придружиха до портика, където на височина от метър и половина бяха натрупани чували с пясък, за да образуват картечно гнездо. Двама войници седяха до картечницата и си подаваха една цигара. Коля подуши въздуха и с копнеж се загледа в ръчно свития им фас.

— Истински тютюн — каза той, преди въоръжените ни пазачи да отворят вратата и да ни избутат вътре.

Никога не бях влизал в палат, но бях чел за тях в романите: баловете в огромните зали с излъскан паркет; слугите, които сервират супа от сребърни супници; строгият патриарх в кабинета си, затрупан с книги, който предупреждава ридаещата си дъщеря да стои по-далеч от младежа с ниско потекло. Но въпреки че фамилното имение на Долгорукови все още изглеждаше величествено отвън, революцията вече се беше настанила вътре. Мраморният под беше нашарен от хиляди кални отпечатъци от ботуши, които не бяха мити от месеци. Тапетите бяха потъмнели от пушек и се извиваха навън от дъските на пода. От мебелировката не беше оцеляло нищо, нямаше и следа от маслената живопис и китайските вази, които сигурно бяха украсявали стените и се бяха редили по лавиците от тиково дърво.

Десетки униформени офицери бързо влизаха от една стая в друга или се изкачваха по извитото двойно стълбище, останало както без перила, така и без всички подпорки, които ги бяха поддържали — вероятно ги бяха натрошили за подпалки още преди няколко седмици. Униформите на офицерите не бяха от Червената армия. Коля забеляза, че ги гледам.

— НКВД — каза той. — Може би си мислят, че сме шпиони.

Нямаше нужда Коля да ми казва, че са от НКВД. Познавах униформите им още от малък — островърхите фуражки в синьо и кафяво и пистолетите „Токарев“ в кобурите им. Бях се научил да се страхувам, когато видя техните пакарди пред портала на „Киров“ — наричаха ги „черните гарвани“ и те винаги идваха, за да отвлекат някой нещастен гражданин от дома му. Докато живеех в комплекса, НКВД бяха арестували поне петнайсет души. Понякога отвлечените се връщаха след няколко седмици — главите им бяха обръснати, а лицата им бледи и безжизнени, докато с накуцване се изкачваха към апартаментите си и избягваха погледа ми на стълбището. Пречупените мъже, които се прибираха у дома, сигурно си даваха сметка колко рядко се случваше някой да извади техния късмет, но сякаш не се радваха, че са оцелели. И те знаеха какво се беше случило с баща ми и не можеха да ме погледнат в очите.

Войниците продължиха да ни побутват напред, докато не стигнахме до една остъклена зала в самото дъно на палата, където високите френски прозорци предлагаха красива гледка към река Нева и мрачните сиви блокове на Виборгски район на отсрещния бряг.

По средата на остъклената зала имаше едно обикновено дървено бюро, а зад него седеше един-единствен възрастен човек. Беше притиснал слушалката на телефона между бузата и рамото си, така че да може да пише с една химикалка в бележника, който държеше в ръцете си, докато слуша.

Мъжът ни хвърли един поглед, докато чакахме на входа на залата. С дебелия си врат и кривия, сплескан нос приличаше на бивш боксьор. Сенките под тежките му очи бяха дълбоки, както и бръчките на челото му. Сивата му коса беше обръсната почти до черепа. Сигурно беше на петдесет години, но изглеждаше така, все едно може да стане от стола и да ни пребие всичките, без да измачка униформата си. На яката на куртката му проблясваха три метални звезди. Не знаех точно какво означават три звезди, но бяха с три звезди повече, отколкото на униформата на всеки друг в палата.

Мъжът подхвърли бележника си на бюрото и аз видях, че не си беше водил бележки, както си помислих, а просто беше рисувал хиксове — един до друг, един под друг, докато не беше изпълнил цялата страница с тях. По някаква причина това ме стресна повече, отколкото униформата му или лицето му на стар бияч. Можех да си представя да се разбера с някой човек, който си рисува цици или кучета. Но какъв беше този човек, който рисуваше само и единствено хиксове?

Мъжът не откъсваше поглед от нас двамата и аз разбрах, че с погледа си ни признаваше за виновни за престъпленията, които бяхме извършили, и ни осъждаше на смърт още докато слушаше нечий друг глас от отсрещната страна на линията.

— Добре — каза най-сетне той. — Искам да се свърши до обяд.

Без изключения.

Мъжът затвори телефона и ни се усмихна, а усмивката му беше в такова противоречие с лицето му, колкото самият мъж и обикновеното му дървено бюро бяха в противоречие с великолепната остъклена зала на старинния благороднически дом. Полковникът (защото вече предполагах, че това е полковникът, за когото бяха споменали войниците на предишната вечер) имаше прекрасна усмивка, зъбите му бяха смайващо бели, а бруталното му лице се измени за миг, така че вече не излъчваше заплаха, а гостоприемство.

— Дезертьорът и мародерът! Елате, елате по-близо, няма нужда от белезниците. Не вярвам тези момчета да предизвикат неприятности.

Той направи знак на войниците, които неохотно извадиха ключовете си и свалиха белезниците ни.

— Аз не съм дезертьор — каза Коля.

— Така ли? Свободни сте — заповяда той на войниците, без да си прави труд да ги поглежда.

Войниците се подчиниха и ни оставиха сами с полковника. Той се изправи и закрачи към нас, а пистолетът в кобура на кръста му го удряше по хълбока. Коля застана съвсем мирно за оглед от висшестоящия офицер и аз последвах неговия пример, тъй като не знаех какво трябва да правя. Полковникът продължи да се приближава към нас, докато очуканото му лице почти не опря в лицето на Коля.

— Ти не си дезертьор, но от твоята част са докладвали, че си изчезнал, а други войници са те прибрали на четирийсет километра от мястото, където е трябвало да се намираш в този момент.

— За това има съвсем просто обяснение, което…

— А ти — продължи мъжът, като се обърна към мен. — В твоя квартал е паднал германски парашутист, а ти не си уведомил властите. Решил си да се обогатиш за сметка на нашия град. Предполагам, че и за това има съвсем просто обяснение?

Имах нужда от вода. Устата ми беше толкова пресъхнала, че сякаш беше покрита с люспи, като кожата на гущер, а в периферното ми зрение плуваха ярки искрици светлина.

— Е? — настоя той.

— Съжалявам — отговорих аз.

— Съжаляваш? — той ме погледа още малко и се разсмя. — Е, добре — щом съжаляваш, значи всичко е наред, няма проблеми. Щом съжаляваш, нищо не е станало, това е най-важното. Слушай, момче, знаеш ли колко души съм екзекутирал? И не говоря по моя заповед, а лично, с този „Токарев“…

Той плесна с ръка по пистолета в кобура си.

— Искаш ли да познаеш? Не? Добре, защото и аз не знам. Изгубих им бройката. А аз съм такъв човек, който обича да знае всичко. Обичам да следя бройката. Знам например колко жени съм чукал и те са твърде много, повярвай ми.

Той се обърна към Коля:

— Ти си хубаво момче, но нека да ти кажа нещо — няма да ме стигнеш, дори да доживееш до сто години, а това ми се струва доста съмнително.

Хвърлих поглед към Коля, като очаквах да каже някаква глупост, заради която да загинем и двамата, но Коля за пръв път нямаше какво да каже.

— „Съжалявам“ се казва на учителя, когато си счупил тебешира — продължи полковникът. — „Съжалявам“ не върши работа за мародери и дезертьори.

— Помислихме си, че може да има храна — казах аз.

Полковникът ме изгледа.

— Имаше ли?

— Само малко коняк. Или бренди… или може би шнапс.

— Всеки ден застрелваме по десет души, защото са фалшифицирали купони за храна. Знаеш ли какво ни казват, преди да им пуснем куршума в главата? Казват, че са били гладни. Естествено, че са били гладни! Всички са гладни. Но това няма да ни спре да застрелваме крадците на място.

— Аз не съм откраднал от руснаци…

— Откраднал си държавна собственост. Взе ли нещо от трупа?

Поколебах се толкова дълго, колкото събрах смелост да го направя. После казах:

— Един нож.

— Аха. Честният крадец.

Приклекнах, свалих калъфа от глезена си и го подадох на полковника. Той се вторачи в немската кожа на калъфа.

— Това е останало при теб цялата нощ? Никой не те е претърсил?

Полковникът въздъхна и изруга под носа си, изтощен от сблъсъка с некадърността на всяка крачка.

— Нищо чудно, че губим войната.

Той извади ножа от калъфа и прочете надписа, гравиран на острието.

— „КРЪВ И ЧЕСТ“. Ха. Господ да ги наебе в гъза тези кучи синове. Знаеш ли какво да правиш с него?

— Какво?

— С ножа. Сечащите удари — каза той, като размаха стоманеното острие във въздуха — са по-добри от пронизващите. По-трудно е да ги спреш. Цели се в гърлото, а ако не можеш, в очите или в корема. В бедрото също става, в бедрата има дебели вени.

Всички тези инструкции бяха придружавани от енергична демонстрация.

— И никога не спирай — завърши той, като танцуваше все по-близо до мен, а стоманата проблясваше в ръката му. — Никога не се отказвай. Ножът не бива да спира, врагът не бива да преминава в атака.

Той прибра ножа в калъфа и ми го подхвърли обратно.

— Задръж го. Ще ти потрябва.

Погледнах с широко отворени очи към Коля, който сви рамене. Всичко това беше прекалено странно, за да се опитвам да го разбера, така че нямаше никакъв смисъл да си напрягам ума. Приклекнах на едно коляно и отново стегнах ножа на глезена си.

Полковникът беше отишъл до френските прозорци и гледаше как вятърът носи вчерашния сняг над замръзналата река Нева.

— Баща ти беше онзи поет — каза той.

— Да — признах аз, като се изправих и погледнах тила на полковника.

Никой извън моето семейство не беше споменавал за баща ми от четири години насам. Имам предвид буквално. Никой не беше казвал дори една дума за него.

— Той умееше да пише. Това, което се случи с него, беше… жалко.

Какво можех да отговоря на това? Гледах в ботушите си и усещах, че Коля присвиваше очи към мен и се опитваше да познае на кой нещастен поет бях потомък аз.

— Никой от вас не е ял днес — каза полковникът и това не беше въпрос. — Черен чай и препечена филийка, как ви звучи? Може да намерим и малко рибена чорба. Боря!

В остъклената зала влезе един адютант с молив зад ухото.

— Намери закуска за момчетата.

Боря кимна и изчезна също толкова бързо, колкото се беше появил.

Рибена чорба. Не бях виждал рибена чорба от миналото лято. Самата идея за рибена чорба беше екзотична и опияняваща, като голо момиче на тихоокеански остров.

— Елате с мен — каза полковникът.

Той отвори един от френските прозорци и излезе навън на студа. Двамата с Коля го последвахме по застланата с чакъл алея, която водеше през градината, съсипана от зимата, до брега на реката.

По замръзналата Нева се пързаляше едно момиче в кожено палто от лисица. В обикновена зима всеки ден по реката се пързаляха стотици момичета, но това не беше обикновена зима. Ледът беше здрав и солиден, поне от няколко седмици насам, но кое момиче имаше сили да прави осморки върху него? Застанали в замръзналата кал на брега на реката, двамата с Коля я гледахме така, както бихме гледали някоя маймунка, която кара цирково колело по средата на булеварда. Беше гротескно красива, тъмната й коса беше разделена на път и прибрана в хлабав кок, страните й бяха поруменели от студения вятър, бяха пълни и здрави. Трябваха ми няколко секунди, за да разбера защо ми изглеждаше толкова странно, но после това стана очевидно — дори от разстояние се виждаше, че това момиче се хранеше добре. В лицето й нямаше нищо измъчено или отчаяно. Притежаваше небрежната грация на атлет; изпълняваше стегнати, бързи пируети; дори не се задъхваше, докато се носеше по леда. Бедрата й сигурно бяха великолепни — дълги, бледи и силни — и аз усетих как ми става за пръв път от няколко дни насам.

— Следващия петък ще се омъжва — каза полковникът. — Ще се омъжва за една буца, ако питате мен, но както и да е. Човекът е партиец, може да си я позволи.

— Това е вашата дъщеря, така ли? — попита Коля.

Полковникът се ухили, а белите му зъби светнаха като разделителна линия по средата на лицето му на побойник.

— Не ти ли прилича на мен? Не, не, в това отношение дъщеря ми извади късмет. Взела е лицето на майка си и характера на баща си — целият свят ще бъде неин.

Едва тогава си дадох сметка, че зъбите на полковника бяха изкуствени — един мост, който сякаш заемаше мястото на цялата горна челюст. И тогава внезапно и сигурно осъзнах, че този човек беше понесъл мъчения. Бяха го прибрали при една или друга чистка по обвинение, че е троцкист, белогвардеец или симпатизант на фашистите, бяха изтръгнали зъбите от устата му и го бяха били, докато от очите му не беше потекла кръв, докато не беше започнал да пикае кръв и да сере кръв, докато не беше пристигнала новата заповед от неизвестното московско управление: човекът е рехабилитиран, оставете го на мира, той отново е един от нас.

Можех да си го представя с подробности, защото си го бях представял често — всеки път, когато се замисля за последните дни от живота на баща ми. Той имаше нещастието да бъде евреин, поет и донякъде известен човек — стар приятел на Маяковски и Манделщам, заклет противник на Обранович и всички останали, които смяташе за говорителите на бюрокрацията — онези стихоплетци на революционна поезия, които нарочиха баща ми за агитатор и паразит, защото беше писал за подземния свят на Ленинград, макар че — официално — подземният свят на Ленинград не съществуваше. Нещо повече, беше проявил дързостта да назове книгата си „Питер“ което беше прякорът на нашия град, използван от всички родени в него, но забранен във всички съветски текстове, защото „Санкт Петербург“ беше проява на арогантен царизъм и старото име на града беше на светеца — покровител на тиранина.

В един летен следобед на 1937 г. прибраха баща ми от редакцията на литературното списание, където работеше тогава. Така и не ни го върнаха. Никой не се обади от московското управление, за да го помилва; рехабилитацията му беше невъзможна. Един офицер от разузнаването може да притежава някаква бъдеща стойност за държавата, но един упадъчен поет — не. Може да беше загинал в „Крести“ или в Сибир, или някъде по средата — така и не разбрахме това. Ако беше погребан, нямаше надгробен камък; ако беше кремиран, нямаше урна.

Дълго време бях ядосан на баща си, защото е написал толкова опасни слова; струваше ми се тъпо, че една книга му се беше сторила по-важна от това да остане жив и да ме удря зад тила, когато си бъркам в носа. Но по-късно реших, че той не беше искал нарочно да обиди Партията, поне не съзнателно — не и така, както го беше направил Манделщам (Манделщам с неговата налудничава храброст, който беше сравнил дебелите пръсти на Сталин с голи охлюви, а мустаците му — с две хлебарки). Баща ми не знаеше, че книгата му „Питер“ е опасна, докато не излязоха официалните рецензии за нея. Смяташе, че е написал книга, която ще прочетат петстотин души, и може би наистина беше така, но поне един от тези петстотин читатели се беше отрекъл от него и това беше краят.

Полковникът обаче беше оцелял и когато го гледах сега, аз се питах дали не му беше странно, че се беше озовал толкова близо до зъбите на акулата, но все пак беше успял да доплува обратно до брега; че той, който беше чакал някой друг да прояви милост към него, сега можеше сам да решава дали да я прояви към някой друг. Поне в момента не ми изглеждаше притеснен от нищо; не откъсваше поглед от дъщеря си, докато тя се пързаляше по леда, и ръкопляскаше със смачканите си от побоя пръсти, когато тя правеше пируети.

— И така, сватбата е в петък. Дори сега, дори по средата на всичко това… — полковникът махна с ръка, за да покаже целия Ленинград, глада и войната. — Тя иска истинска сватба, както трябва. Това е хубаво, животът трябва да продължи, ние се сражаваме с варварите, но трябва да останем човеци, руснаци. Затова ще имаме музика, танци… и торта.

Той погледна първо единия от нас, а после и другия, все едно в думата „торта“ имаше нещо съдбовно и той искаше да се увери, че и двамата сме го разбрали както трябва.

— Жена ми казва, че традицията е такава — на сватбата трябва да има торта. Не било хубаво да се прави сватба без торта. Цял живот се боря срещу тези селски суеверия, с които поповете са държали народа в покорство, но жена ми… жена ми си иска тортата. Добре тогава, направи торта. От няколко месеца събира захар, мед, брашно, всичко.

Представих си всичко това: чувалчетата със захар, бурканите с мед и брашното, което сигурно беше истинско брашно, а не мухлясали останки, извадени от някой потопен с торпедо шлеп. Сигурно половината „Киров“ можеше да се прехранва две седмици само с продуктите за блата на тортата.

— Жена ми си има всичко, което й трябва, с изключение на яйцата.

Той отново ни погледна знаменателно.

— Яйцата — каза полковникът — се намират трудно.

В продължение на няколко секунди всички стояхме мълчаливо и гледахме как дъщерята на полковника се върти по леда.

— Може би във флота имат — каза Коля.

— Не. Нямат.

— Имат консерви с телешко. Веднъж размених едно тесте карти за консерва с телешко, която ми даде един моряк, и…

— Нямат яйца.

Не се смятам за глупав, но ми отне много дълго време да разбера какво искаше полковникът и още по-дълго време да събера кураж да го попитам.

— Искате да ви намерим яйца? — попитах аз.

— Една дузина — отговори той. — За тортата й трябват само десет яйца, но аз си помислих, че някое може да се счупи, друго може да се окаже развалено.

Той видя колко сме объркани и отново се усмихна с прекрасната си усмивка, като ни стисна за раменете толкова силно, че аз застанах мирно.

— Моите хора казват, че в Ленинград няма яйца, но аз вярвам, че в Ленинград има всичко, дори сега, и просто ми трябват подходящите хора, които да го открият. Трябват ми двама крадци.

— Ние не сме крадци — каза Коля с голямо достойнство, като гледаше полковника право в очите.

Прииска ми се да му шибна един. Откъдето и да го погледнеш, вече трябваше да сме мъртви и замръзнали, струпани в някоя шейна заедно с другите трупове от този ден. Вместо това бяхме получили помилване. Бяха ни върнали живота в замяна на една-единствена проста задача. Може би необичайна, но проста задача. А сега той щеше да провали всичко — и си просеше куршума, което не беше хубаво, но освен това просеше куршум и за мен, а това беше далеч по-лошо.

— Не сте крадци, така ли? Ти си изоставил своята част — не, не, млъкни, не казвай нищо. Ти си изоставил своята част и в мига, в който си го направил, си изгубил всичките си права на войник от Червената армия — правото си да носиш оръжие, да носиш това палто и тези ботуши. Ти си крадец. А ти, Болшой нос, ти си плячкосал един труп. Трупът е бил на германец, така че това не ме обижда толкова лично, но плячкосването на труп си е кражба. Така че нека да не си играем игрички. И двамата сте крадци. Може би сте лоши крадци, така е, и некадърни крадци, абсолютно, но имате късмет. Защото никой не е хванал добрите крадци.

Той се обърна и закрачи обратно към палата. Двамата с Коля останахме още малко, за да погледаме дъщерята на полковника с нейното палто от лисица, което проблясваше на слънцето. Сигурно и тя ни беше видяла, но по никакъв начин не показваше това и не поглеждаше към нас. Бяхме двама от лакеите на баща й, следователно бяхме съвършено скучни. Гледахме я толкова дълго, колкото можахме, като се опитвахме да гравираме нейния образ в мозъка си за целите на бъдеща мастурбация, докато полковникът не ни излая да го последваме и ние не забързахме след него.

— Носите ли си купоните за храна? — попита ни той.

Вече крачеше бързо, почивката му беше свършила и той се връщаше към дългия работен ден, който го очакваше.

— Дайте ми ги.

Аз носех моя купон закопчан за вътрешната страна на палтото. Разкопчах го и видях как Коля извади своя купон от чорапа си. Полковникът ни ги взе.

— Ако ми донесете яйцата до изгрев-слънце в четвъртък, ще си ги получите обратно. Ако не… ами, през целия януари ще ядете сняг, а и през февруари няма да получите купони за храна. И това, при положение че някой от моите хора няма да ви открие и да ви убие още преди края на зимата, а моите хора са много добри в това.

— Просто не ги бива да търсят яйца — каза Коля.

Полковникът се усмихна.

— Харесваш ми, момче. Няма да живееш дълго, но ми харесваш.

Тримата влязохме обратно в остъклената зала. Полковникът седна зад бюрото си и се вторачи в черния телефон. После повдигна вежди, сякаш си спомни още нещо, отвори чекмеджето на бюрото и извади едно сгънато писмо. Подаде го на Коля.

— Това е разрешително да се придвижвате след вечерния час, което важи и за двамата. Ако някой ви спре, покажете им това писмо и ще ви пуснат. А ето ви и това…

Полковникът извади от портфейла си четири банкноти по сто рубли и ги даде на Коля, който хвърли един поглед на писмото и на рублите и ги пъхна в джоба си.

— С толкова пари през юни можех да си купя хиляда яйца — отбеляза полковникът.

— До следващия юни пак ще можете — отговори Коля. — Фрицовете няма да преживеят зимата.

— С такива войници като теб — възрази полковникът — скоро ще си купуваме яйцата с дойче марки.

Коля отвори уста, за да се защити, но полковникът поклати глава.

— Нали разбирате, че това е подарък? Ако ми донесете една дузина яйца до четвъртък, аз ще ви подаря живота. Нали разбирате колко е рядък този дар?

— Кой ден сме днес?

— Днес е събота. Ти си дезертирал от своята част в петък. Когато слънцето изгрее утре сутринта, ще бъде неделя. Ще се оправиш ли оттук нататък? Да? Добре.

Боря се върна, като носеше четири препечени филийки на една синя чиния. Препечените филийки бяха наплескани с нещо мазно, може би свинска мас, което изглеждаше лъскаво, тлъсто и пищно. След него в остъклената зала влезе още един адютант, като носеше две чаши димящ чай. Зачаках да се появи трети адютант, който да донесе рибената чорба, но такъв нямаше.

— Яжте бързо, момчета — каза полковникът. — Чака ви много ходене.