Градът на крадците

6

— НАПРАВО Я НОКАУТИРА — казах аз на Коля.

Двамата се влачехме на север покрай часовниковата кула на Витебската гара — най-величествената от всички гари в Ленинград, дори сега, когато по релсите не се бяха движили влакове почти от четири месеца и стъклописите на прозорците бяха закрити с шперплат.

— Беше добро кроше, нали? Никога не бях удрял жена, но моментът ми се стори подходящ.

Така бяхме решили да говорим за това — свободно и леко, като двама младежи, които обсъждат боксов мач. Нямаше друг начин да се говори. Не биваше да оставяш твърде много истина да се процежда в разговора, не биваше да признаваш с устните си това, което беше видял с очите си. Ако отвориш вратата дори на един сантиметър, ще подушиш вонята навън и ще чуеш писъците. Затова не биваше да отваряш вратата. Трябваше да мислиш единствено за задачите за деня — търсене на храна, вода и нещо за горене — и да пазиш всичко останало за след края на войната.

Все още не бяха пуснали сирената за вечерния час, но не оставаше много време. Бяхме решили да прекараме нощта в „Киров“ — знаех, че там имам достатъчно подпалки за приличен огън и чайник, пълен с вода от реката. Не беше толкова далеч, но след като паниката ми си беше отишла, аз се чувствах като старец, а мускулите на краката ме боляха от тичането. Закуската с полковника беше прекрасна в онзи момент, но освен това беше разширила стомаха ми, така че гладът се беше завърнал. А сега беше смесен и с гадене, защото не можех да се отърся от спомена за гръдния кош на онова дете. Когато отхапах от замръзналия библиотечен бонбон, на вкус ми заприлича на изсушена кожа и едва се насилих да го преглътна.

Коля куцукаше до мен — краката му бяха също толкова изтормозени, колкото и моите, — но на лунната светлина изглеждаше все така безгрижен, сякаш не го измъчваха никакви неприятни мисли. Може би в съзнанието му беше по-спокойно, защото беше реагирал смело, със сила и решителност, докато аз се бях свивал на тъмното стълбище в очакване някой да ме спаси.

— Виж, трябва да… искам да ти кажа, че съжалявам. Избягах и съжалявам за това. Ти ми спаси живота.

— Нали аз ти казах да бягаш.

— Да, но… трябваше да се върна. Аз имах нож.

— Имаше нож, да — каза Коля и се засмя. — Все едно щеше да ти помогне. Трябваше да се видиш как го размахваше срещу него. Ха, като Давид и Голиат. Онзи беше готов да те изяде жив.

— Аз те изоставих. Мислех си, че ще те убият.

— Е, те също си мислеха така. Но нали ти казах, че имам бързи юмруци?

Той изстреля няколко прави във въздуха пред себе си, като ръмжеше подобно на боксьор: „Хъ! Хъ!“

— Аз не съм страхливец. Знам, че приличах на такъв, но не съм.

— Слушай, Лев — каза ми той, като отпусна ръка на раменете ми и ме принуди да вървя с неговите големи крачки. — Ти не искаше да се качваш в онзи апартамент. Аз бях селският глупак, който настоя да го направим. Така че не ми дължиш извинение. И не смятам, че си страхливец. Всеки щеше да избяга, ако имаше капка здрав разум в главата си.

— Ти не избяга.

— Quod eram demonstrandum — заключи той, доволен от елементарния си латински.

Вече се чувствах малко по-добре. Коля наистина ми беше казал да бягам. А великанът щеше да пробие дупка в главата ми също толкова лесно, колкото някое дете пробива с пръст коричката на черешовия кекс. Може и да не се бях проявил като герой, но все пак не бях предал нацията.

— Наистина беше страхотен удар.

— Поне известно време няма да може да яде деца.

Коля се ухили на шегата си, но усмивката му бързо избледня. Думите му ни накараха да си припомним бледото месо и найлоните, по които капеше кръв. Живеехме в град, в който по улиците обикаляха истински вещици като Баба Яга и нейните сестри, отвличаха деца и ги кълцаха на парчета.

Прозвуча дългият, самотен вой на сирена и скоро всички сирени й отговориха навсякъде от града.

— Фрицовете идват — каза Коля и двамата ускорихме крачка, като принуждавахме изтощените си тела да се движат по-бързо.

Чувахме снарядите, които се приземяваха някъде на юг, като далечни удари на тимпани — германците започваха редовната си нощна атака срещу великите военни заводи „Киров“, където се произвеждаха половината от руските танкове, самолетни двигатели и тежка артилерия. Повечето от мъжете, които работеха там, вече бяха на фронта, но мястото им до струговете и пресите беше заето от жени и заводите не спряха да работят и за миг, в пещите им продължаваха да горят въглища, комините от червени тухли продължаваха да бълват дим и производството не спря дори когато през покрива се сипеха бомби, дори когато се налагаше да изнасят убитите момичета от поточните линии, а студените им ръце продължаваха да стискат инструментите.

Забързахме покрай красивите стари здания на „Витебски проспект“ с фасадите от бял камък и главите на сатири с овнешки рога, които се хилеха от фронтоните, изваяни още в дните на императорите. В мазето на всяка от тези сгради имаше бомбоубежище; гражданите сигурно бяха скупчени там, с десетки около единствената примигваща лампа, и очакваха сигнала за разрешение да се върнат по домовете си. Снарядите вече се приземяваха толкова близо, че ги чувахме как свирят във въздуха. Вятърът се беше усилил и пищеше през счупените прозорци на изоставените апартаменти, сякаш Господ и германците се бяха съюзили, за да сринат нашия град.

— На фронта се научаваш да познаваш къде ще паднат снарядите — подхвърли Коля, натъпкал ръце в джобовете на палтото си, докато крачеше срещу вятъра, който едва преди миг ни беше духал откъм гърба. — Слушаш и разбираш: този ще падне на сто метра наляво; онзи ще падне в реката.

— Аз мога да позная дали е „Юнкерс“ или „Хайнкел“ в момента, в който го чуя.

— Е, надявам се. „Юнкерс“ ръмжи като лъв, а „Хайнкел“ бръмчи като комар.

— Добре де, тогава дали е „Хайнкел“ или „Дорниер“. Бях капитан на пожарникарския отряд на…

Коля вдигна ръка, за да ме накара да млъкна. После спря и аз спрях до него.

— Чуваш ли?

Заслушах се. Не чувах нищо друго освен зимния вятър, който сякаш идваше от всички посоки едновременно, набираше сили над Финския залив и виеше по пресечките. Помислих си, че Коля е чул някой снаряд да пада към нас и вдигнах поглед към небето, все едно можех да видя летящата смърт или да я избегна, ако я видя. После вятърът най-сетне затихна и започна да хлипа по-леко, като дете, което се е уморило да плаче. На юг се взривяваха снаряди — на няколко километра разстояние, ако се съди по звука, но все пак достатъчно близо, за да накарат паважа да потреперва под краката ни. Но Коля не слушаше нито вятъра, нито снарядите. Някой свиреше на пиано в старата сграда. Не виждах никакви светлини през прозорците — нито свещи, нито запалени лампи. Останалите хора от сградата сигурно бяха слезли в бомбоубежището (освен ако не бяха прекалено отслабнали от глад или твърде стари, за да се страхуват от смъртта) и бяха оставили този самотен гений да свири в мрака, нагло и прецизно, като демонстрираше умението си с гръмовно двойно фортисимо, следвано по петите от крехко и тихо пианисимо, сякаш се караше със самия себе си и беше едновременно съпругът побойник и кротката съпруга.

Музиката беше важна част от моето детство, по радиото и в концертните зали. Родителите ми бяха истински фанатици в музикалната си страст; бяхме семейство, в което никой нямаше талант да свири, но всички се гордееха с това, че слушат музика. Можех да позная всеки от двайсет и седемте етюда на Шопен от първите няколко ноти; познавах цялото творчество на Малер, от „Lieder eines fahrenden Gesellen“ до недовършената Десета симфония. Но никога не бях чувал музиката, която слушахме онази нощ, и никога повече не я чух отново. Нотите бяха заглушавани от стъклото на прозорците, разстоянието и нестихващия вятър, но силата им намираше път до нас. Беше музика за войната.

Двамата стояхме на тротоара под безжизнената улична лампа, покрита със скреж, докато на юг гърмяха големите оръдия, а пред луната се носеха муселиновите воали на облаците, и слушахме музиката до последната нота. Когато свърши, нещо сякаш не беше както трябва: изпълнението беше твърде добро, за да бъде оставено без аплодисменти, изпълнителят беше твърде талантлив, за да бъде оставен да свири сам. Останахме в мълчание, като се взирахме нагоре в тъмните прозорци. Най-сетне, когато почувствахме, че вече е възпитано да продължим, отново поехме по пътя си.

— Какъв късмет, че никой не е насякъл пианото му за подпалки — отбеляза Коля.

— Който е да беше този човек, никой няма да насече пианото му. Може да е бил и самият Шостакович. Той сигурно живее някъде наоколо.

Коля ме изгледа вторачено и се изплю на тротоара.

— Шостакович беше евакуиран още преди три месеца.

— Това не е вярно. Има го на всички афиши, с пожарникарския шлем.

— Да, голям герой, само дето е в Куйбишев и си свирка онези мелодийки на Малер, които е откраднал.

— Шостакович не е плагиатствал от Малер.

— Аз пък си мислех, че ще бъдеш на страната на Малер.

Коля хвърли поглед към мен и устните му развеселено се изкривиха. Вече знаех какво означава това — всеки момент щеше да каже нещо, което да ме подразни.

— Не предпочиташ ли евреина пред неверника?

— Те не са противници. Малер е написал велика музика. Шостакович също пише велика музика…

— Велика? Ха. Той е крадец и измамник.

— Ти си идиот. Нищо не разбираш от музика.

— Знам само, че през септември Шостакович говореше по радиото за нашия велик патриотичен дълг да се борим срещу фашизма, а три седмици по-късно вече беше в Куйбишев и ядеше овесена каша.

— Той не е виновен за това. Накарали са го да замине, за да не загине тук. Представи си как ще се отрази на духа на народа, ако…

— О, ама, разбира се, ще бъде истинска трагедия — прекъсна ме Коля с професорския глас, който използваше, за да изрази дълбок сарказъм. — Не бива да оставяме великите синове на народа да загиват. Ако зависеше от мен, щях да направя точно обратното. Щях да изпратя прочутите хора на фронта. Представяш ли си какво ще стане, ако застрелят Шостакович в главата? Целият народ ще избухне от ярост! Целият свят! „ПРОЧУТ КОМПОЗИТОР — УБИТ ОТ НАЦИСТИТЕ“. Или Ана Ахматова — тя също говореше по радиото. Помниш ли? Разправяше на всички жени от Ленинград да бъдат смели и да се научат да стрелят с карабини. А сега къде е? Може би стреля по германците? Хм, май не е там. Или е в заводите и произвежда гилзи за снаряди? Не, всъщност е в шибания Ташкент и продължава да бълва самовлюбената си поезия, с която се прочу. — Майка ми и сестра ми също заминаха. Това не означава, че са предатели.

— Майка ти й сестра ти не са говорили по радиото как трябва да бъдем смели. Виж, аз не очаквам композиторите и поетите да бъдат герои. Просто не обичам лицемерите.

Той потърка носа си с опакото на ръкавицата и хвърли поглед назад, където небето на юг от града продължаваше да се озарява от експлозиите на снарядите.

— Между другото къде ти е проклетата сграда?

Току-що бяхме завили по улица „Войнова“ и аз вдигнах ръка, за да му посоча „Киров“. Сочех в нищото, но дълго време дори не ми хрумна да сваля ръката си. На мястото на „Киров“ бяха останали само развалини — стръмен хълм от разкъсани бетонни плочи, сринати стени, усукани железни пръти и натрошено стъкло, което проблясваше на лунната светлина.

Ако бях сам, щях да остана и да гледам неразбиращо тези руини в продължение на часове. „Киров“ беше моят живот. Вера и Олег, и Гриша. И Люба Николаевна — старата мома на четвъртия етаж, която гледаше на ръка и стесняваше роклите на всички съседки, а в една лятна вечер ме видя как чета роман от Хърбърт Уелс на стълбището и на следващия ден ми даде цял кашон, пълен с книги от Робърт Луис Стивънсън, Ръдиард Киплинг и Чарлс Дикенс. И Антон Данилович — домакинът, който живееше в мазето и ни се караше всеки път, когато хвърляхме камъни на двора, плюехме от покрива или правехме мръснишки снежни човеци от мъжки и женски пол с моркови вместо пишки и гумички от моливи вместо зърна на гърдите. И Заводилов, за когото се говореше, че е бандит, на лявата му ръка липсваха два пръста и винаги подсвиркваше след момичетата дори когато бяха грознички, даже подсвиркваше по-силно след грозничките момичета, за да им поддържа самочувствието — Заводилов, който правеше купони до зори и пускаше най-новите плочи с джаз, Варламов и Великолепната седморка или Еди Рознер, а по коридора се смееха и танцуваха мъже и жени с ризи, разкопчани до половината, вбесяваха старите хора и въодушевяваха хлапетата, които решаваха, че ако наистина се налага да пораснат, поне могат да станат като Заводилов.

Беше грозна стара сграда, която винаги вонеше на дезинфектант, но беше моят дом и аз никога не си бях представял, че ще рухне. Нагазих сред развалините, като се навеждах да вдигам парчета бетон и да ги хвърлям настрани. Коля ме хвана за ръката.

— Лев… ела с мен. Знам едно друго място, на което можем да пренощуваме.

Аз се отскубнах от хватката му и продължих да ровя с ръце. Той отново ме сграбчи и този път ме задържа здраво, така че не можах да се измъкна.

— Никой не е останал жив.

— Откъде знаеш?

— Погледни — каза тихо той и ми посочи малките червени колчета, които бяха забити на много места сред развалините. — Вече са идвали да копаят. Сигурно са ударили сградата още снощи.

— Снощи бях тук.

— Снощи беше в „Крести“. Хайде. Ела с мен.

— Понякога хората оцеляват. Чел съм за това. Понякога хората оцеляват по няколко дни.

Коля огледа развалините. Вятърът носеше миниатюрни смерчове от бетонен прах.

— Ако някой е останал жив, няма да можеш да го извадиш с голи ръце. А ако останеш тук цяла нощ, за да се опитваш да го направиш, и ти няма да доживееш до сутринта. Ела. Имам приятели наблизо. Трябва да се приберем на сигурно място.

Поклатих глава. Как можех да изоставя собствения си дом?

— Лев… сега не искам да мислиш. Сега трябва просто да ме последваш. Разбираш ли? Просто ме последвай.

Той ме задърпа надолу по хълма от развалини и аз бях твърде слаб, за да се съпротивлявам, твърде изтощен за скръб, гняв или неподчинение. Исках да се стопля. Исках да се нахраня. Двамата се отдалечихме от развалините на „Киров“, а аз не чувах собствените се стъпки. Бях се превърнал в призрак. В този град не беше останал никой, който да знае цялото ми име. Не усещах някаква голяма тъга за себе си, а по-скоро тъпо любопитство, че все още бях жив, дъхът ми все така се виждаше на лунната светлина, а този казашки син продължаваше да крачи до мен и да ме поглежда от време на време, за да се увери, че не съм спрял да вървя, и после отново да вдига очи към нощното небе, за да не пропусне някой бомбардировач.