Измяната

9

Когато мракът се спусна над старата част на града, всичко се оживи. От кафенетата се понесе музика, хората тръгнаха във всички посоки, подобно на мравки, пресичайки улиците, карайки скутери, пътувайки с таксита и коли. Навсякъде се чуваха смях и оживени разговори. Хората се редяха пред заведенията, за да чакат за свободна маса. Рап остана на тъмно в стаята си. Прозорецът беше голям почти колкото врата и се отваряше навътре. Отвън беше ограден с черен парапет от ковано желязо, който създаваше илюзията за балкон.

За да запази бдителността си, на всеки петнайсет минути той правеше лицеви опори или коремни преси. Алтернативата беше да изпие промишлено количество кафе, но това неминуемо щеше да е съпроводено с чести ходения до тоалетната. Така или иначе трябваше да свали няколко килограма, натрупани в периода на шестмесечния разгулен живот. Огледа от единия до другия край улицата и отбеляза всяка кола и пешеходец. Специално внимание Рап отдели на онези, които се бяха запътили към кафенето срещу прозореца, и естествено, на мъжа, седнал в колата до кафенето. По-рано през деня беше забелязал други двама да слизат от асансьора във фоайето на сградата. Докато не пристигнеше подкреплението, можеше само да седи и да чака. Откакто Коулман и хората му бяха кацнали, той беше разговарял с него два пъти. Хората му най-накрая се бяха качили в микробуса на Брукс и сега пътуваха насам.

Рап си погледна часовника. Беше девет часът и осем минути. Всеки момент трябваше да пристигнат. В другия край на улицата кола изсвири с клаксон. Седнал пред отворения прозорец, той се обърна натам и огледа обстановката. В средата на еднопосочната улица стояха мъж и жена. Мъжът беше сграбчил за яката шофьора на таксито, разтърсваше го и му крещеше на гръцки. Рап забеляза трети човек да се приближава по тротоара от другата страна. Нещо го накара да го огледа по-внимателно. Непознатият беше с протрити и избелели дънки, маратонки, синьо яке и бейзболна шапка с надпис „Джон Диър“. Бейзболната шапка беше нахлупена над очите, а яката на якето беше вдигната. Освен това беше пъхнал ръцете си в джобовете, навел ниско глава. Бавно, почти незабелязано, той мина на другия тротоар. Рап си спомни за двайсет и седем секундния запис от охранителната камера в „Старбъкс“. Друг на негово място не би разбрал много от записа, но за Рап си беше истинско съкровище, наситено с ценна информация. С тези кадри мъжът, купил си еспресо, буквално си беше подписал присъдата.

На пръв поглед мъжът на записа се държеше и изглеждаше съвсем непринудено. Рап обаче гледаше нещата от друг ъгъл. Подобно на фокусник, наблюдаващ изпълнението на друг фокусник, Мич знаеше къде да гледа. Самият той нееднократно се беше озовавал в подобни ситуации — на мисия в чужда страна, изчаквайки да удари часът за действие. И беше постъпвал почти по същия начин: нахлупена бейзболна шапка, за да скрие лицето му от камерите, видимо спокойно поведение, но в същото време нащрек. С непрекъснато шарещи очи в търсене на евентуалната заплаха.

„Ти ли си това, Александър?“ — прошепна Рап.

Без да сваля очи от мъжа, той вдигна фотоапарата и направи няколко снимки. Мигът на истината наближаваше. Дали щеше да завие към кафенето и да влезе в офиса си, или първо щеше да заобиколи по другата пресечка и да провери за преследвачи? Много добре знаеше как ще постъпи непознатият и дори малко се разочарова, когато се спря пред кафенето и заговори възрастния хазяин. Рап внезапно се развълнува. Този човек му трябваше жив. Непознатият беше застанал с гръб към Мич и той можа да различи бялото лого на „Адидас“ на гърба на якето. Погледът му се плъзна към мъжа, седнал в паркираната кола на не повече от десет метра от кафенето — беше застинал на седалката.

Човекът с якето „Адидас“ запали цигара и продължи да разговаря с по-възрастния от него, накрая го разцелува по двете бузи и си тръгна. Всичко съвпадаше със записа от камерата освен цигарата. Но пък в Щатите нямаше да му позволят да пуши, докато чака на опашка в „Старбъкс“. Непознатият си проправи път сред няколкото човека, които чакаха да влязат в кафенето. Рап леко се отпусна, но не го изпускаше от очи. Свали фотоапарата и се запита дали наистина това е типът, който търсеше. Или преиграваше с отличителните белези. Разтърка очи и отново погледна часовника си.

Когато отново вдигна глава, на улицата се случи нещо неочаквано. Мъжът с якето внезапно тръгна към паркираната кола със седящия в нея. Рап светкавично насочи фотоапарат и натисна бутона за автоматично фокусиране. Уличните лампи хвърляха достатъчно светлина, за да вижда случващото се, но може би нямаше да се получат ясни снимки. Изведнъж тайнственият пешеходец помаха на седящия в колата. Приближи се, наведе се и промуши глава през отвореното стъкло на шофьорското място. Улицата беше еднопосочна и колата беше паркирана от страната на кафенето. Мъжът седеше на предната седалка. Рап разбра какво става едва секунда или две преди това. Нагласи обектива на най-голямото увеличение и задържа натиснат пръста си върху спусъка. Дигиталният фотоапарат защрака със скорост шест кадъра в секунда. На слабата светлина видя как непознатият с якето бръкна в колата и после нещо проблесна за кратко. Не като проблясък от фотографска светкавица, а жълт проблясък от цев на оръжие. Рап свали пръста от спусъка и остана напълно неподвижен. Не искаше да изпусне нито миг. Минаха три, пет секунди. Рап преброи до десет, но мъжът с шапката продължаваше да стои наведен на стъклото, да говори и да ръкомаха, сякаш разказваше някаква вълнуваща история.

Мич свали фотоапарата. „Говориш с мъртвец, а? — каза си и поклати глава. — Стоиш там и се преструваш, че нищо не е станало, а после бавно ще прибереш пистолета и ще си тръгнеш.“

Най-добрият експерт по антитероризъм в ЦРУ гледаше с нескрито професионално възхищение действията на непознатия. Подозренията му се потвърдиха. Терористите, поръчали убийството на Алекзандър и Рос, не бяха доволни от работата на Александър Декас и сега искаха да се отърват от него. Доста често срещана практика в този бранш. В известен смисъл споразумението приличаше на ситуацията, в която мъжът зарязва съпругата заради любовницата си. Фактът, че същият мъж после изневерява на любовницата си — жената, с която първоначално е изневерявал — не би трябвало да изненадва никого, още по-малко любовницата.

Убиецът се изправи и отстъпи от колата. Помаха отново на седналия вътре мъртвец и тръгна по улицата натам, откъдето беше дошъл. Рап бързо хвърли поглед към кафенето, за да провери дали някой няма да го проследи. Едрият, когото беше забелязал по-рано през деня, не се виждаше никъде. Появи се само възрастният собственик. Рап насочи вниманието си към мъжа с бейзболната шапка. Очакваше да свие зад ъгъла и да се изпари, може би да изхвърли якето и шапката и да се върне за останалите двама, ако евентуално се появят. Изкушението да го проследи беше силно, но при толкова много въпросителни щеше да е крайно глупаво да го стори. Това беше кварталът на Декас. Той познаваше всяко ъгълче и всяка дупка тук, а и не се знаеше дали някой не му помага.

Убиецът изненада Рап, като влезе в последната сграда по улицата. Приличаше на жилищна кооперация.

— Какво, по дяволите?… — промърмори Рап.

Огледа сградата и мислено си отбеляза прозорците, в които светеше. След трийсет секунди нищо не се промени — нито светна друг прозорец, нито лампата изгасна в някой от светещите. Воден от инстинкта си, той отстъпи от прозореца две крачки назад. Ако този тип имаше прибор за нощно виждане, сега сигурно седеше в някой от тъмните апартаменти и гледаше към хотела. Ако Рап беше на мястото му, щеше да направи точно това. Отмести се настрани от прозореца и започна да преглежда снимките на екрана на фотоапарата. Когато стигна до необходимия му кадър, увеличи светлината. Качеството не беше много добро, но можа да различи ръката, която непознатият беше промушил през прозореца в колата. Върна се на предния кадър, с блясъка от изстрела. Всичко си дойде по местата. Рап ясно различи пистолета със заглушител.

Това определено беше Александър Декас. И ако той знаеше за мъжа в колата, вероятно знаеше и за другите двама, които го търсеха. Значи целта му беше или да се опита да ги избегне, или съзнателно да ги ликвидира. Съдейки по видяното, по-скоро беше второто. Но защо влезе в жилищната сграда? Отново си припомни едрия, който през деня беше пъхнал парите в джоба на собственика на кафенето. Собственикът явно не гореше от желание да разговаря с бабаита. По-скоро го бяха притиснали да приеме. Сигурно го бяха заплашили. Старият трябваше да избира: или да се обърне към властите, или да предупреди наемателя. А ако наемателят беше Александър Декас, или както му беше истинското име, и старецът знаеше с какво се занимава той, поради каква причина не би го предупредил? Рап току-що беше видял с очите си как въпросният се беше отървал от преследвача си в оживен търговски район, без да предизвика и най-малко подозрение.

Мислите му бяха прекъснати от телефона. Сигурно беше Коулман или Брукс и затова натисна бутона на слушалката.

— Къде сте?

— Мич, Маркъс е.

Маркъс Дюмонд беше компютърният експерт, който работеше в областта на борбата с тероризма в Ленгли.

— Какво има? — попита го Рап.

— Току-що говорих с един колега от ДЖСЕ. — Дюмонд визираше Дирексьон Женерал дьо ла Секюрите Екстериор — Генералната дирекция за външна сигурност или най-реномираната френска разузнавателна служба. — Имат сведения за този Александър Декас. Твърдят, че истинското му име е Гаврило Газич и че се шлифовал в занаята по време на войната там.

Рап надникна отново през прозореца.

— Чудесно. Какво друго ти казаха?

— Издирван е от Юготрибунала в Хага.

— За военни престъпления? — Чутото донякъде изненада Рап. — На колко години е?

— На трийсет и пет.

— Той не може да е имал висок чин, когато в средата на деветдесетте там се избиваха едни други. — Провери прозорците на жилищната сграда от другата страна на улицата. — За какво им е човек, който е бил толкова ниско във военната йерархия?

— Бил е снайперист. Застрелял е най-малко петдесет цивилни, когато бяха обсадили Сараево.

Рап се напрегна за част от секундата, после спокойно се отмести от прозореца. Трябваха му няколко секунди, за да си поеме дъх, след което изруга на глас.

— Какво ти става? — попита Дюмонд.

— Следващия път започни от тази част.

— Коя част?

— Няма значение. Какво друго имаш за него?

— Според слуховете е действал в Африка, предимно в източната част… Судан, Етиопия, Уганда. Но нямат никакви конкретни доказателства.

— А снимка имат ли?

— Да, но не е много добра.

— Става ли да я сравним със записа от камерата?

— Не напълно, но има прилики.

— Добре. Прати всичко на Африканския отдел и виж какво могат да изкопаят те.

— Дадено.

— И виж дали не можем да получим доказателствения материал, с който разполагат в Хага. Искам да разбера колко е добър.

— Още сега ще се заема. — Браво на теб, Маркъс. Доволен съм. Рап натисна бутона и затвори. Много малко неща можеха да го изкарат от равновесие, но едно от тях бяха снайперистите. Подли и коварни негодници. Добрите професионалисти можеха да те убият от километър и половина. Подобни схватки не бяха никак честни. Той остана да седи неподвижно в тъмната хотелска стая и обмисли новата информация. Дали този тип беше разбрал, че Рап го търси? По-вероятно не. Рап беше действал предпазливо и освен екипа на Коулман и няколко подбрани хора във Вашингтон никой друг не знаеше за операцията.

Дали и другите не бяха работили с Газич в миналото? Може би, но едва ли. На този вид убийци се налагаше да работят като самотни вълци. Не можеха да си позволят да се доверят на никого. Рап ги беше срещал и преди: бивши военни или партизани, които винаги се представяха по-добре, действайки поединично. Рап добре го знаеше, защото и той беше един от тях. Имаше и такива, които в ЦРУ евфемистично наричаха „разбойници“. Хора, които идваха от средите на организираната престъпност и наркокартелите. Те обикновено не действаха сами, а се движеха на глутници като хиени.

Старецът — той беше ключът. Тези бандити, които и да бяха, го бяха притиснали. Като всеки грък той се беше съгласил с условията им, кроейки в същото време план как да ги прати на оня свят. Беше предупредил наемателя си, който пък случайно беше наемният убиец, когото типовете търсеха. И сега, изглежда, проблемът се решаваше по доста категоричен и радикален начин. Какъв щеше да е следващият ход на Газич? Ако наистина беше обучен снайперист, пред себе си имаше десетки варианти. Само при мисълта, че той може да седи сега на покрива на жилищната сграда с далекобойна снайперска пушка, Рап настръхна.

Беше забелязал, че другите двама като че не бяха така дисциплинирани като Газич. Седяха някъде наоколо със запалена лампа, гледаха телевизия и чакаха техният човек на улицата да ги извика, когато се появи обектът. Рап се приближи до рамката на прозореца и надникна надолу към колата. Силуетът на мъртвия мъж, седнал отпред, се виждаше смътно. Нищо не се беше променило. Никой не беше забелязал трупа. Рап надникна иззад стената и огледа покрива на отсрещната сграда, в която преди няколко минути беше влязъл Газич. Всичко изглеждаше нормално. Поне доколкото знаеше той, добрият снайперист нямаше проблеми да маскира позицията си. Хрумна му, че останалите двама може би вече също са мъртви. При подходящ ъгъл и ако прозорецът им беше отворен като този на Рап, за снайпериста щеше да е много лесно.

Рап отново огледа покрива, когато някакво движение привлече вниманието му. Някой се размърда на покрива на съседната жилищна сграда. Стаята на Рап беше на четвъртия етаж на хотела. Всичките постройки наоколо бяха на по три етажа и плоските им покриви бяха раздалечени един от друг само на метри. Отново забеляза движение. Някой се движеше отляво надясно към кафенето. Мич се надвеси от прозореца, за да разгледа по-добре прокрадващата се фигура. Човекът скочи от единия покрив на покрива на сградата, в която се намираше офисът на Газич.

Рап се усмихна. Инстинктите и този път не го бяха подвели. Когато през деня оглеждаше сградата, се запита защо човек би си избрал помещение за офис на третия етаж на сграда без пътеки отстрани или отзад. Единственият начин да се влезе вътре беше през входа отпред. Немислимо беше професионалист като Газич да се остави да бъде притиснат в ъгъла без резервни изходи за бягство. Отговорът през цялото време е бил под носа му — пътят за бягство минаваше през покрива. Оттам Газич имаше предостатъчно възможности за действие.

Рап се вгледа в мрака с надеждата отново да долови движение, но уви. Покривът беше осеян с климатици и вентилационни тръби. Сигурно Газич се криеше зад някоя от тях или пък беше пропълзял до ръба. Изведнъж прозорецът вляво на третия етаж светна. Секунди по-късно зад завесите се очерта мъжки силует. Значи люкът се намираше зад някой от климатиците.

„Но защо светваш лампата?“ — отново си зададе въпрос Рап.

Мъжът се раздвижи напред-назад, изчезна, после отново се показа. Изглежда, събираше нещо. И така да беше, Газич със сигурност знаеше, че го следят. Не, подобно нещо не беше логично. Спокойно можеше да се промъкне в тъмното, да си светне с малко фенерче с големина на писалка, да си вземе каквото му трябва и да се измъкне пак през покрива. Никой нямаше да разбере, че е влизал.

Тогава Рап разбра, макар и малко късно. Трябваше бързо да стори нещо. Грабна телефона от леглото, набързо си облече якето и се втурна към вратата.