Измяната

46

Кенеди напълни съдомиялната и избърса ръцете си с кърпата. Часовникът на микровълновата фурна показваше 10:29. Синът спеше, а кафето беше готово. Те щяха да поискат кафе дори и в този късен час. Тя мина през трапезарията и влезе в хола. Погледна през прозореца. Един мъж разхождаше златистия си ретривър. Кенеди разпозна първо кучето, а после и собственика му. Бяха Руки и съседът й, господин Сочерай.

Макар Айрини да харесваше квартала, вече беше решила да се премести. Потомак Палисейдс според нея беше най-приятният район на Вашингтон. Не най-скъпият или най-престижният, но именно това го правеше най-приятният. Кварталът беше стар, с големи къщи и с по-големи от обичайното морави. Морави, които собствениците сами косяха. Кенеди не косеше сама моравата си, а ползваше услугите на едно момче от квартала. След година — две Томи щеше да поеме мъжките задължения. Потомак Палисейдс не беше от онези огромни градски спални. Тук всички хора се познаваха.

Майка живееше на около километър от Фоксхол Вилидж. Тя се беше опитала да я накара да дойде при тях, но старата жена искаше да е независима и Айрини уважи желанието й. Потомак Палисейдс се простираше по източния бряг на река Потомак. С красивия си зелен ландшафт и тучна растителност мястото приличаше на райски кът, иначе недалеч от властовия център на страната. По права линия разстоянието до Белия дом беше по-малко от пет километра. Шест, ако трябваше да се заобикаля реката. Единствената причина, поради която мислеше да се премести, беше, че изпитваше уважение към тихия квартал и жителите му. Споменаването на ЦРУ изнервяше хората. Във Вашингтон институцията като че не предизвикваше такова поляризиране на мненията. Почти всеки имаше познат, който работеше или беше работил в управлението. Когато тези хора отидеха на мач или пазаруваха в магазина, около тях нямаше никаква тайнственост.

Да си директор на ЦРУ обаче беше нещо съвсем различно. Скоро след като тя пое високия пост, от Ленгли смениха всичките прозорци в къщата с бронирани и монтираха стоманени врати и рамки, покрити с имитация на дърво. Искаха да усилят още повече охраната, като сложат триметрова ограда около къщата. Тя обаче отказа. Вместо това те оформиха терена около къщата трудно преодолим, инсталираха в земята сензори за натиск, лазерни и микровълнови сензори. В мазето беше изградено скривалище и цялата сграда беше претърсена два пъти из основи за подслушващи устройства. Специалист по обезвреждане на експлозиви с немска овчарка проверяваше всяка сутрин колата й, преди тя да тръгне за работа. В мазето изградиха контролен пулт на охраната — своеобразен мозъчен център на цялата изключително скъпа охранителна система. Можеха да направят къщата по-добре защитена само ако я бутнеха и после я построяха наново.

След като бяха предприети всички тези защитни мерки, друга група от ЦРУ направи анализ на евентуалните заплахи срещу директора. На първо място в списъка им стоеше предложението тя да се премести в дом с дълга автомобилна алея. Сегашната къща беше само на някакви си десет-единайсет метра от улицата. Всеки терорист с няколко хиляди долара на разположение и елементарни познания по химия можеше просто да влети с кола в двора и да изравни мястото със земята. Добре дошли в света след единайсети септември. Тя беше смятана от потенциалния противник за стратегическа мишена и на съседите и нямаше да им стане приятно, ако разберяха, че спокойният им квартал може да се превърне в кота нула.

Кенеди пренебрегна опасностите. Родителите също бяха поемали рискове, и то не по-малки. Баща навремето беше работил в ЦРУ. Беше шеф на резидентура в Бейрут през 1983 година, когато сградата на посолството беше взривена от кола-бомба. Приемната майка работеше в Държавния департамент. Родителите на Кенеди се бяха развели, когато тя беше на шест. Оказа се, че майка не беше готова за света на международното разузнаване. Още като дете Кенеди напусна Щатите и прекара в чужбина до двайсетгодишна възраст. Тя живя в Кайро, Дамаск, Багдад и Бейрут, преди светът коренно да се промени. Когато се разхождаше по бейрутските улици, а в далечината се чуваше стрелба и снарядите от минохвъргачка избухваха само на пресечка от нея, тя изобщо не предполагаше, че насилието може да се премести и в идиличния Потомак Палисейдс.

Когато президентът Хейс реши да не се кандидатиращ за втори мандат, Кенеди се отказа от намерението си да се премести. След като Алекзандър и Рос спечелиха изборите, окончателно реши да не напуска квартала. Кенеди беше изключително възпитана жена. Винаги се държеше любезно и рядко влизаше в спорове. Беше си избрала чисто мъжко поприще и добре разбираше, че само присъствието е достатъчно да потиска самочувствието на вашингтонските политици и чиновници мъже. Томас Стансфийлд, нейният духовен наставник, често я предупреждаваше за опасностите, които могат да възникнат при работата с мъже, опитващи се непрекъснато да доказват правотата си. Кенеди избягваше повечето вражди, като се отнасяше с уважение, но твърдо. Също така се стремеше да не се поддава на клюките и политическата конюнктура. Беше се опитала да приложи този подход и към Рос, но явно при него не действаше. Нищо кой знае какво, дреболии, но дреболиите често говореха по-красноречиво за хората.

Например Рос имаше навика редовно да закъснява за срещи. Спомни си как Стансфийлд веднъж каза, че ако някой редовно закъснява, той спада към една от трите категории. В първата според него влизаха идиотите-гении. Този вид хора бяха изключително вещи в своята област, но много разсеяни и вечно витаеха в облаците. Като за бавноразвиващи се той обясни, че те са блестящи умове в работата си, но пълни кретени в автобуса. Към втората категория спадаха перфекционистите, които не можеха да оставят една работа недовършена, за да започнат следващата. На тях никога не им достигаше времето. Рядко се издигаха във властта и се нуждаеха от умело ръководство. Третата категория — тази, която беше най-неприятната, се състоеше от егоцентрични маниаци. Тези хора не само си мислеха, че времето им е по-важно отколкото на останалите, но и непрекъснато изпитваха необходимост да си го доказват, като карат другите да ги чакат.

Кенеди определено беше притеснена. Погледна още веднъж през прозореца дали не светят фарове. Рап и Дюмонд бяха казали, че са открили нещо интересно и че ще дойдат да го покажат. В миналото тя винаги се беше стремяла да разграничава служебния от личния си живот, особено когато се отнасяше до високопоставени политици. Рос и тук я затрудни. Сякаш го опозна напълно с всичките му недостатъци едва тази сутрин. Така или иначе той още не беше положил клетва като вицепрезидент. Ако се беше обадил и я беше попитал какво мисли за статията, щеше да го разбере. Ако беше поискал среща с нея, щеше да негодува, но пак щеше да се съгласи. Но да се появява така неканен беше проява на крайна безочливост. Сякаш изпитваше нужда да я види съкрушена и отчаяна.

От другия край на улицата блеснаха бели ксенонови фарове. Секунди по-късно до тротоара пред къщата рязко спря сребристо ауди. Дюмонд и Рап слязоха от колата и тръгнаха по пътечката. По-младият, Дюмонд, вървеше спокойно, вторачен в някакво портативно устройство в лявата си ръка. Рап крачеше с грацията на атлет. В движенията му нямаше никакво перчене. Непрекъснато въртеше глава, като радар, търсещ потенциалните въздушни нарушители. Тя си спомни, че Мич беше все така нащрек и когато преди много години го беше вербувала от „Сиракюз“. Отиде до таблото на охранителната система в антрето и набра кода за дезактивиране. Някъде зад стената се чу слабото бръмчене на електронен мотор, който отключи трите стоманени щифта на бравата.

Кенеди отвори вратата и веднага направи впечатление изненаданата физиономия на Дюмонд.

— Какво има?

— Чакай малко. Ще ти кажа след минута. — Той влезе вътре и продължи да работи на суперминиатюрния си лаптоп.

Рап затвори вратата и целуна Айрини по бузата.

— Томи спи ли?

— Да. Утре е на училище.

Той свали палтото си и го подаде на Кенеди. Дюмонд беше прекалено съсредоточен в екрана на компютъра, за да се съблече, и продължи по коридора натам, откъдето миришеше на кафе. Рап и Кенеди го последваха.

— Някой иска ли кафе? — предложи домакинята.

— Аз. — Мич се подпря на черния кухненски плот. Погледна Дюмонд, който изобщо не обърна внимание на въпроса.

— Хей, приятел?

Маркъс откъсна очи от екрана.

— А?

— Кафе?

— Добре.

— А вълшебната дума?

— Моля — каза Дюмонд, отново залепен като хипнотизиран за компютъра. — Със сметана и захар.

Кенеди наля две чаши и извади сметаната от хладилника. Подаде едното кафе на Рап.

— И какво открихте? — Постави втората чаша на масата, до купата със сметаната и захарницата.

— Засега нищо конкретно, но имаме интересни следи — отговори Мич. — Миналия октомври Гарет е пътувал за един ден до Швейцария.

— Още една октомврийска изненада. — Кенеди намекваше за конспиративната теория, според която хора на Роналд Рейгън тайно се бяха срещали с членове на иранското правителство, за да преговарят за освобождаването на американските заложници, след като Рейгън беше победил Картър на изборите през 1980 година.

— Разполагаме само с датите на отлитане и кацане. Нямаме представа с кого се е срещал. Преди пътуването обаче е звънял няколко пъти в една женевска банка. Но и тук не знаем с кого е говорил.

— Електронна поща?

— Все още се опитваме да ги проследим. Този тип има поне шест различни адреса и сигурно получава на ден по стотина писма.

— А Рос?

— Той е бил в Швейцария миналия уикенд на някаква екологична конференция. Ривера ми даде списък с хората, с които се е срещал там. Сверихме ги с нашата база данни и се натъкнахме на едно любопитно име: Жозеф Шпейер.

— Аз познавам ли го? — попита Кенеди.

— Не, но по стечение на обстоятелствата той е президент на швейцарската банка, в която Гарет е звънял през октомври.

— Какво ни е известно за тази банка? Рап посочи Дюмонд.

— Маркъс работи по въпроса. Изглежда е една от на старите и потайни финансови институции в Женева.

— И доколкото разбирам, най-трудните за проникване — намеси се Дюмонд, без да отделя очи от лаптопа.

— В момента това ли правиш?

— Не, друго. — Той дори не беше пипнал кафето си. Ръцете му бяха заети с клавиатурата.

Кенеди насочи вниманието си отново към Рап:

— А какво става с беларуския ни приятел?

— Още нищо. Хорниг каза, че трябва малко време.

— Кога? — нетърпеливо попита Кенеди.

— Възнамеряваше да започне утре сутринта. — Рап долови отчаянието й. — Не знаех, че сме притиснати от някакви срокове.

— След два дни ще имаме нов президент. И вицепрезидент, който може да е виновен в убийство и измяна и кой знае още в какво. Съдейки по поведението на Рос, мисля, че няма да се церемони много с мен. Трябва да разплетем случая, докато още разполагаме с правомощия за това.

— Да! — възкликна триумфиращо Дюмонд и вдигна глава усмихнат. — Не очаквах да ми отнеме толкова време?

— Кое? — попита го Мич.

— Защитната програма на мобилния оператор „Ти-Мобайл“. Сигурно са си наели някой нов хакер на работа. Обикновено ми трябва най-много минута. А сега се забавих цели десет минути.

— Какво търсиш там?

— Гарет има два телефона. Единият е „Блекбери“ с карта от „Верайзън“, а другият — „Моторола“ към „Ти-Мобайл“. — Той обърна портативния си компютър към Рап и Кенеди. — Ето всичките му разговори.

Айрини се притесни.

— Маркъс, надявам се, че няма да те засекат.

— Какво говориш. Всеки идиот може да влезе в системата. А когато аз го правя, не оставям никакви следи.

— Някакви разговори с Швейцария? — Рап се наведе, за да погледне екрана. На него бяха изписани само номерата, без никакви имена. Сред тях нямаше международни разговори. — Можеш ли да ни изкараш и списък на имената и часовете на разговорите?

— Няма проблем. — Дюмонд завъртя компютъра към себе си, натисна няколко клавиша и отново го обърна към Рап. — Ето имената, датата и часът.

Мич се зачете в списъка. Разговорите бяха подредени от най-последния към най-стария. Някъде към средата на колоната един номер привлече вниманието му.

— Проклет да съм.

— Какво? — попита го Кенеди. Тя беше без очилата си за четене.

— Нашият малък приятел Том Рич от „Таймс“ е звънял на Гарет точно по средата на днешната ти пресконференция.

— Странно съвпадение — изрече тя.

Рап продължи да чете по-старите обаждания.

— Виж тук. Вчера Гарет е звънял три пъти на Рос. А той е звънял на Гарет пет пъти. Виж ти! Той е потърсил Гарет снощи в седем и девет минути. Спомням си, че когато бяхме в кабинета ти, си погледнах часовника, който показваше седем и четири. Сигурно е приключил телефонния разговор с нас и веднага е звъннал на Гарет. — Мич скочи, грабна телефона си, набра интересуващия го номер и зачака. Когато агент Ривера вдигна, той я попита:

— Как върви проучването?

— Бавно.

— Вчерашните доклади постъпили ли са вече?

— Да, но не са при мен.

— Можеш ли да ги вземеш?

— Да. Мога да ги извадя от компютъра.

Рап се отдалечи от кухненската маса и зачака.

— Ето, сега са на екрана. Какво те интересува?

— С кого се е срещал Рос вчера?

Ривера започна да му чете дълъг списък. След петнайсет секунди Рап изгуби търпение и я прекъсна:

— Срещал ли се е с Том Рич?

— Репортера?

— Да.

— Мич, не знам дали имам право да ти давам такава информация.

— Сега нямам време за съмнения, Мария. Повярвай ми, щом ти казвам, че е важно, значи наистина е важно.

Последва неловко мълчание.

— Срещали са се вчера вечерта в апартамента на Рос в „Уилард“ — накрая отговори тя.

— Благодаря. Ще ти се обадя пак. — Той затвори телефона и посочи екрана на лаптопа. — Обажданията съвпадат. Гарет е уредил интервю и високопоставеният източник, който е дал информацията на Рич, е самият Рос. Ето виж.

Кенеди се наведе напред и присви очи, но преди да успее да разчете нещо, на екрана изскочи нов прозорец, който закри изцяло предишния. На него беше изписано някакво застрашително предупреждение за нарушаването на закона и незаконното проникване в чужди бази данни.

— Леле! — възкликна Кенеди, изненадана, че проникването им е било разкрито. — Маркъс, я ела да видиш какво стана.

Той бързо остави чашата си и взе лаптопа. Погледна екрана за част от секундата и бързо затрака по клавишите.

— Какво стана? — попита Рап без никаква тревога в гласа. Дюмонд беше господар на своята вселена. Никога нямаше да проникне, ако се опасяваше, че ще го засекат.

— От сайта на Митническо-имиграционната служба е. Когато днес се ровех в техните информационни масиви, поставих флагче на паспорта на Гарет.

— Флагче? — още по-разтревожено повтори Кенеди.

— Нагласих така нещата, че системата да ме уведомиш ако той напусне страната. Проникнах и в системата за резервации на самолетни билети, докато проверявах с кой компании обикновено пътува. — Дюмонд набра няколко команди изображенията на екрана се сменяха с бързината на тракането по клавиатурата. — Мътните да го вземат. — Той спря да пише и се втренчи в монитора.

— Какво? — попита Рап.

— Гарет току-що си е запазил билет за полет на „Ер Франс“ от летище „Дълес“ за Женева.

Мич и Айрини се спогледаха. Думите бяха излишни, прекрасно се разбраха и без тях.

— Кога излита самолетът? — попита тя.

— В дванайсет и двайсет.

— Ще се обадя на Хосе и ще го накарам да изпрати най-добрите си хора.

Мич погледна часовника си.

— Аз може да стигна по-бързо. Освен това мисля, че не е добра идея да използваме служители на посолството. Кажи му, че искам само ОБОП.

— Май че си прав — отвърна Кенеди. Рап започна да набира някакъв телефон.

ОБОП беше съкращение от Офицери без официално прикритие. Това бяха най-ценените оперативни кадри в Ленгли.

— Сигурен ли си, че искаш да отидеш? — попита го тя.

— Имаш ли по-добра идея?

— В момента не.

Рап виждаше, че Кенеди още не е много убедена.

— Както каза, Айрини, имаме по-малко от два дни на разположение. Ако тези негодници по някакъв начин са замесени в атентата, готов съм да се обзаложа, че ключът към загадката се крие в Швейцария. — Той отново се отдалечи и заговори в телефонната слушалка: — Разбутай момчетата. Трябва да летим в полунощ… Отвъд океана. Предимно наблюдение, но човек никога не знае. Ще се видим след половин час. — Затвори телефона и погледна към Кенеди. Тя беше много разтревожена. — Спокойно, всичко ще бъде наред.

Кенеди се намръщи.

— Не се тревожа за теб.

— Тогава за кого?

— За Стю Гарет. — Тя поклати глава. — Знам какво си мислиш, Мич. Не искам да ми докараш и него пребит и осакатен.

— Айрини… хайде стига.

— Ами… поне гледай да имаш основателна причина.