Измяната

26

Стю Гарет излезе от фоайето на хотел „Уилард“ на Пенсилвания Авеню и свърна в първата пряка вляво. Беше седем без пет сутринта. Той беше уморен и раздразнителен. Макар и да наближаваше шейсетте, си оставаше нощна птица и не обичаше да става преди девет-десет часа. Но тази сутрин не можеше да спи. Твърде много неща се бяха струпали на главата му. Трябваше да се обади по телефона. Силният вятър го връхлетя право в лицето и той изруга високо.

„Още шест дни и ще се махна от тази дупка“ — промърмори.

Сложи си качулката на главата и закопча якето до горе, до двойната си брадичка. Роден в Детройт, той беше напуснал завинаги града на осемнайсет. Мразеше студеното време и хората там. Детройт беше град на губещите и Гарет се боеше да го каже на бившите си съграждани. Особено на клиентите си. Жив пример за това как със съвместните усилия на профсъюзи и групи за натиск можеше да се съсипе цял град, като се пропилее бюджетът му.

Неговото място беше в Южна Калифорния. И по-специално в Сан Диего, където демократите се отнасяха либерално само към социалните проблеми. По отношение на фискалните и данъчните въпроси те бяха по-консервативни и от републиканците от североизтока на страната. Хората, които се преселваха в Сан Диего, инвестираха в недвижима собственост. В много скъпа недвижима собственост. Бяха си спечелили парите с много пот и за нищо на света нямаше да позволят на шепа либерали да опропастят града и имотите им да се обезценят. Абортите, забраната на оръжията и опазването на околната среда бяха най-наболелите проблеми в Америка, но в Сан Диего всички се вълнуваха само от недвижимите имоти. Спестяванията на хората бяха вложени в домовете им и след като бяха живели години наред в слънчевия град, местенето им в Аризона или Флорида след пенсиониране губеше всякакъв смисъл. Гарет нямаше търпение да се върне в Сан Диего при играчките си.

Той закрачи бързо, навел глава срещу вятъра. Досега беше прибрал авансово за кампанията един милион долара, които не подлежаха на връщане дори и кандидатите да бяха изгубили изборите. На него това му се струваше напълно справедливо. Той беше Стю Гарет, професионалният наемен изборен стратег. Когато кампанията приключи, той прибра още един милион. На всичкото отгоре в договора му беше записано, че при успешно избиране на кандидатите той получава допълнителна премия от милион долара. Гарет беше червив от пари. Досега беше ръководил две президентски кампании и двата пъти неговите хора спечелиха. Кандидати из цялата страна го търсеха за съвети. Дори няколко пъти му бяха звънели от чужбина. Кариерата му беше в апогея си. Политиците се надпреварваха кой да му предложи по-голям хонорар. Той започна да се замисля дали да не си вземе бизнес партньор.

Опитваше се да си внуши, че въпросът не е в парите. Къщата му беше изплатена до последния цент, жена му беше пестелива до скъперничество, а единствената им дъщеря се беше омъжила за адвокат, кучи син, който печелеше купища пари. Двамата заедно с двете им деца живееха в Лос Анджелис, при всички красиви американци. Но имаше нещо, за което Гарет не се скъпеше. Обожаваше да колекционира стари спортни коли и редки модели мотоциклети. Освен това беше пристрастен към голфа, както и към дългата сто и трийсет метра яхта. Морската красавица и членството му в голф клуба бяха за привличането на клиенти. Голфът специално беше задължително условия, неотменна част от неговия бизнес. Той беше сключил повече сделки на игрището за голф, отколкото в офиса си. Колите и мотоциклетите бяха единствено и само за негово удоволствие. Сигурно защото го връщаха към младежките му години и към спомените за баща му, който работеше на конвейера в завода на „Дженерал Мотърс“. Тогава те правеха страхотни коли. Гарет колекционираше само американски модели, произведени преди 1970 година. Всяка кола или мотоциклет от по-късна модификация изобщо не струваше. Макар че в последно време от заводите в Детройт бяха започнали да излизат някои доста прилични машини. „Форд“ бяха пуснали новия си „Мустанг Шелби“, който сякаш принадлежеше на бъдещето, а „Шевролет“ предложи на пазара новия си „Камаро“. Ако тази седмица хванеше за клиент поредната едра риба, щеше да си купи и от двата модела, по един от всеки цвят.

Това беше една от причините да се задържи по-дълго във Вашингтон. Днес беше едва понеделник, но големите партийни спонсори вече бяха започнали да пристигат за церемонията по инаугурацията, която щеше да се състои в събота. Имаше насрочени срещи за цялата седмица. Тези, които се кандидатираха за Сената или за губернатори на щати бяха единствените, към които проявяваше интерес. Писнало му беше от избори за Конгреса, независимо колко пари биха му предложили. Вече гледаше към следващата президентска кампания. Досега нямаше човек от неговия бранш, който да е печелил президентски избори три пъти подред.

Гарет подмина сградата на Министерството на финансите и отново срещу него задуха студеният вятър. Зави наляво, още по-ниско наведе глава и си каза, че вече трябва да избягва непознати клиенти от северните щати. Продължи на изток, покрай Белия дом, и нагоре по Пенсилвания Авеню, докато не сви по Седемнайсета улица. Оттам вървя две пресечки и стигна до сградата, в която се помещаваше щабът на кампанията или каквото беше останало от него. В разгара на кампанията те бяха взели под наем цели два етажа. След победата деветдесет процента от офисите бяха определени за екипа по смяната на администрацията. Персоналът и обзавеждането до голяма степен си останаха същите. Единствената разлика беше, че сега друг плащаше сметките и заплатите им. По време на изборите разходите бяха за сметка на щаба на кандидатите. Сега всичко се поемаше от федералното правителство. Победителите не ги съдят или както там се казваше в онази сентенция.

Фоайето беше цялото със стъклени стени. Подът беше от бял мрамор, със зелени ивици по краищата. По средата се разполагаше високото черно бюро на рецепцията, което сякаш беше излязло от научнофантастичен филм. Зад бюрото седеше чернокожа служителка, а зад нея се виждаха трите асансьора. Гарет влезе вътре и се насочи към най-десния от асансьорите. Беше измръзнал от студ и дори не свали качулката. Направо мина покрай символичната охрана, без да си направи труда да се запише в списъка на влизащите.

— Извинете, сър — провикна се чернокожата охранителка иззад бюрото. — Трябва да се подпишете.

Гарет изобщо не се спря, само извади баджа си от джоба и продължи по пътя си. Качи се на петия етаж и се озова в празната чакалня. По стените като произведения на авангардното изкуство още висяха предизборни плакати в червено, бяло и синьо. Големият транспарант зад бюрото на рецепцията беше покрит с подписи и малки рисунки. Това беше идея на Рос — да мотивират редовите бойци от щаба. Щяха да го покажат на Алекзандър, когато той се закълнеше в събота. Гарет предположи, че сигурно някой ден транспарантът щеше да бъде окачен в библиотеката на президента. Огледа се наляво и надясно. На пода имаше тъмносив мокет, а стените бяха облепени със светлосиви тапети. Помещението беше безлично, но по-важното, празно.

Представи си как младите доброволци още спят в хотелските си стаи. Разбира се, те вече не бяха доброволци, а служители на държавна издръжка. След като напрежението от кампанията вече беше отминало, сега те купонясваха дори още повече, отколкото по време на изборите. На пръв поглед звучеше нелогично. Практиката беше по време на кампаниите на доброволците да се осигуряват четири неща: кафе, храна, пиячка и място за спане. Алкохолът, възрастта на доброволците (около двайсетте) и фактът, че почти всички отсядаха в един хотел, създаваше доста интересна работна среда. Ако хората знаеха колко много полови контакти се извършват по време на кампаниите, щяха да се шокират.

Отляво бяха част от кабинетите на екипа по прехода, а отдясно — четири кабинета на щаба и още дузина работни места за членовете на щаба. Кабинетът на Гарет се намираше в дъното, в ъгъла. Той се поколеба и накрая реши, че ще е най-добре да се обади от бюрото на някой друг. Тръгна към кабинетите на преходния екип. Подмина няколко стаи — всичките празни. Ослуша се да не би някой смотаняк, останал без женска компания през нощта, да е дошъл по-рано, за да впечатли шефа. Чуваше се само тихото бучене на луминесцентните лампи на тавана.

Гарет влезе в следващия кабинет, без да включва лампата, и затвори вратата. Извади от джоба си малко листче с логото на „Уилард“. На него беше изписан само един телефонен номер с международния код за набиране отпред. Без име. Вдигна слушалката и набра номера. Това беше истинската причина той да е още в града. Вярно, че тук можеше да се види лично с богатите спонсори, но нищо не му пречеше да отиде при тях или те да му дойдат на гости в Сан Диего. Преговорите винаги вървяха добре след игра на голф или няколко коктейла на борда на яхтата. Със сигурност би предпочел топлия и слънчев калифорнийски климат, ако не беше тази последна задача, която трябваше да свърши.

След няколко позвънявания от другата страна на линията отговори женски глас.

— Искам да говоря с Жозеф — каза Гарет.

— Мога ли да попитам кой го търси?

— Не. Направо ми го дай на телефона.

Гарет огледа кабинета. Нямаше никакви фотографии, нищо, което би могло да му подскаже, който е обитателят. На стената до вратата беше залепен един от онези мотивационни плакати. На него отбор гребци гребяха с кануто си в някаква река. С големи букви отгоре пишеше: „Екипна работа“. Гарет поклати глава. Който си мислеше, че може да се мотивира, вдъхнови или каквото и да е друго от някаква си евтина агитация като тази, нямаше да стигне далеч в този бизнес.

Най-накрая Жозеф Шпейер се обади.

— Ало?

— Имаме проблем.

— О… здравей, Стю. Секретарката ми каза, че ме търси някакъв груб американец. Което е все едно да кажеш „дървено дърво“ или „желязно желязо“, не мислиш ли?

— Много смешно.

— Защо не дойде на партито ми? Шефът ти беше тук.

— Той не ми е шеф.

— О, Стю… И на теб не ти е лесно. Сигурно е трудно да си вечно ядосан.

— Да. — Гарет се изсмя. — Но на теб сигурно ти е по-трудно непрекъснато да ти го вкарват.

— Стю — престори се на изненадан Шпейер. — Та ти си демократ. Трябва да подкрепяш хората като мен.

— Ако престанеш непрекъснато да повтаряш името ми, може и да ви подкрепя. Ако искаш се ожени за такъв като теб. На мен какво ми пука? Не е моя работа какви ги вършите под завивките.

— Може би трябва да опиташ някой път.

— А не, благодаря. — Гарет погледна през прозореца. По улицата мина такси. — Да се върнем на темата. Имаме голям шибан проблем!

Шпейер въздъхна и попита:

— Какъв проблем може да има? Всичко мина по мед и масло.

— Твоето приятелче обеща да се погрижи за излишните.

— И доколкото знам, го е сторил.

— Нищо не знаеш. След няколко часа ФБР ще проведат пресконференция.

— Защо?

— Арестували са някого.

Последва дълга пауза.

— Знаеш ли кого са хванали?

— Не знам как се казва, но разбрах, че е нашият човек.

— Невъзможно. В събота говорих с шефа ти. Той каза, че разследването на ФБР е в задънена улица. Всеки ден му докладвали.

— Не ФБР са го открили.

— А кой тогава? — ЦРУ.

— Страхотна новина — унило изрече Шпейер. — Направо страхотна. Ще се погрижа и нашият приятел да я научи.

— Да. И добави, че искам само изпепелена земя. Разбра ли ме?

— Мисля, че да.

— Добре.

— Знаеш ли… типът, който ЦРУ са спипали… те едва ли ще стигнат по-далеч. Виждал съм как действат хората като него. Рядко разбират кой ги е наел.

— Така съм чувал и аз.

— Ще ти се обадя, като говоря с нашия приятел.

— Не си прави труда — отвърна Гарет. — Само му кажи, че ако не реши проблема незабавно, ще откажа да изпълня условията на сделката докрай.

— Няма да остане доволен.

— Пет пари не давам дали ще бъде доволен или не. Трябва да си изпълни ангажимента, и то още днес. — Гарет тресна слушалката и излезе от кабинета.