Измяната

7

Рап внимаваше да не се показва на прозореца. Погледна през телеобектива и настрои фокуса. В полезрението му влезе втори мъж. Рап натисна с показалеца спусъка наполовина и дигиталният фотоапарат автоматично настрои фокуса. Натисна го докрай и направи две бързи снимки. Въздъхна и свали апарата, но продължи да наблюдава улицата.

Сбърчи чело и се запита на глас:

— Кои са пък тези?

Задаваше си този въпрос от няколко часа, но отговор така и не намираше. Беше изпратил снимките на Маркъс Дюмонд в Ленгли, за да ги прекара през системата за разпознаване, но досега нямаше резултат. Системата работеше добре, когато имаше възможност параметрите да се стеснят малко, но Рап нямаше никаква идея откъде са дошли тези хора или пък за кого работят. Каза на Дюмонд да започне с предположението, че са местни ченгета. Кибергеният проникна незаконно в базата данни на полицията на Лимасол, прерови личните досиета, но не откри нищо. После дойде ред на националната полиция и накрая на Гръцката национална разузнавателна служба. И отново не откриха нищо.

Рап беше идвал в Кипър и преди. Предимно в Никозия, столицата на гръцката част от острова. Североизточната част беше окупирана и контролирана от турците. Географски и исторически Кипър заемаше изключително ценно стратегическо място, като даваше възможност за надмощие в Източното Средиземноморие. Хиляди години наред за острова се бяха водили битки, най-вече заради предимствата, които той дава за контрол над морските пътища между Европа, Близкия изток и Северна Африка. През вековете финикийци, асирийци, гърци, перси, египтяни, римляни, араби, франки, венецианци, османски турци и редица други по-неизвестни народи бяха контролирали острова. Заради значението му за търговските маршрути Кипър беше предпочитано място и от престъпниците. Пирати, търговци на роби и техните съвременни братовчеди: наркотрафиканти, мафиоти и отскоро терористите. След единайсети септември се разбра, че Осама бен Ладен е влагал парите си в кипърските банки. Островът се славеше с дълбокия си подземен свят и това само затрудняваше отговора на въпроса какви хора беше видял Мич.

Единственото, което знаеше със сигурност, беше, че е забелязал трима души. А за едно ефективно проследяване се изискваха хора и скъпи играчки. В момента той изпитваше недостиг и от двете. Беше пратил Брукс да вземе Коулман и момчетата му от летището. Можеше да поиска от Кенеди да му изпрати допълнителни сили от посолството в Никозия, но подобен ход си имаше своите минуси. Най-вероятно посланикът щеше да си помисли, че ЦРУ провежда операция на негова територия, щеше да се разбеснее, да се обади в Държавния департамент и после цялата работа щеше да излезе от контрол. Ключът към успеха в подобни операции беше да останеш колкото се може по-незабелязан от радарите.

По отношение на играчките му се искаше поне да беше взел със себе си параболичен микрофон, за да може да чува какво си говорят тези типове. Но тъй като пристигнаха с граждански полет, реши двамата с Брукс да не се товарят много с техника. Достатъчно трудно беше да вкарат в страната пистолет, заглушител и два резервни пълнителя. Електронните подслушващи устройства, биноклите, фотоапаратите, радиоскенерите и параболичните микрофони заемаха много място и предизвикваха подозрение. Със сигурност новобрачните двойки не носеха със себе си такива неща на медения си месец. Коулман и хората му щяха да се погрижат за техниката под прикритието на филмов екип, оглеждащ място за снимки. Те имаха визитни картички с името на строителна компания, адрес в Бевърли Хилс и телефонен номер с код 310, на който обаче вдигаше една жена в Ленгли, Вирджиния.

Слънцето над Източното Средиземноморие залязваше. Оставаха най-много още десетина минути слънчева светлина. В тази част на стария град улиците бяха тесни, поради което по-голямата част от улицата и кафенетата бяха покрити с черни сенки. Хотелът беше на четири етажа и Рап се беше настанил на последния. Връзката му в Истанбул беше съобщил, че човекът, когото търси, използва за параван компания под името „Ейд Лоджистикс Инк“. Офисът на фирмата се намираше на третия етаж на каменната сграда от другата страна на улицата. На първия беше кафенето, а на втория имаше агенция за недвижими имоти. Зад сградата нямаше пътеки и единственият начин да се влезе в нея беше отпред, през кафенето, и оттам за нагоре — по стълбите вдясно. Рап го знаеше, защото беше навестил агенцията за недвижими имоти по-рано през деня. Преди да слезе обратно по стълбите, се беше разходил до площадката между втория и третия етаж.

Някакъв възрастен мъж излезе от кафенето. По всичко личеше, че е собственикът. Завързал бяла престилка, той раздаде нареждания на сервитьорите. После тръгна по тротоара, приближи се до паркирания седан и се разговори с двамата в колата. Рап го виждаше за пръв път да говори с тях.

Всичките операции за наблюдение си имаха своите тънкости. И своя ритъм. Повечето от тях бяха адски скучни и досадни. Като да гледаш как съхне боята върху стената. Понякога обектът знаеше, че го следят, и се опитваше да приспи вниманието на наблюдателите, за да се измъкне. Така постъпваха истинските професионалисти. Човек можеше да ги наблюдава цял ден, без изобщо да подозира, че под носа му са оставили две пратки в тайници и са взели трета, предназначена за тях. Тези хора сякаш имаха очи и на тила си. Което беше отчасти вярно. Като Уейн Грецки талантливите хокеисти имаха „птичи“ поглед върху терена и знаеха къде се намира всеки един играч по всяко време. Великите разузнавачи имаха подобни способности, но ги прилагаха в много по-сложна, заплетена и несъмнено по-опасна игра. Те запомняха лица, обувки, панталони. Неща, които преследвачът трудно можеше да промени. Не обръщаха внимание на шапките, очилата и лицевото окосмяване. Нещата, които лесно можеха да се променят. Мислено архивираха в паметта си всяка физиономия, която минаваше покрай тях, и бяха нащрек не само за тези пред тях, но и за дебнещите ги отзад. Дори и за хората, които оставаха невидими за тях.

Малцина притежаваха подобни умения. Повечето изобщо не подозираха, че ги следят, но по-важното беше, че малко или много съзнаваха, че вършат беззакония. В много случаи в страните, в които вършеха престъпленията, те като нищо можеха да се лишат от главите си. При подобно напрежение беше почти невъзможно да запазиш спокойствие и да се държиш непринудено и нормално. Независимо дали оставяха тайно съобщение, срещаха се със свръзката си или се подготвяха да отвлекат някого, винаги се получаваше едно и също. Езикът на тялото им се променяше — те ускоряваха крачка, а движенията им ставаха резки. Рап беше забелязал, че през последния час събитията ускориха темпото си и в района на кафенето. Той внимателно наблюдаваше езика на тялото на собственика и на неговия събеседник, докато двамата бяха застанали до колата. Опитваше се да разчете за какво си говорят по устните им, но без успех. Все пак, изглежда, разговаряха на английски, което на Рап му се стори доста интересно.

Мобилният му телефон звънна. Апаратът беше оставен на леглото, но на Мич не се наложи да се отмества от прозореца, защото беше прикрепил към дясното си ухо миниатюрна безжична слушалка „Моторола“. Под дългата му коса устройството беше напълно незабележимо. Вместо по микрофон звукът се улавяше от вибрациите на ушния канал и черепната кутия. Той леко натисна слушалката.

— Какво става?

— Току-що кацнахме.

Беше Скот Коулман. Рап искаше да го попита защо са се забавили толкова, но не го стори. Вместо това даде инструкции на приятеля си:

— Брукс е наела син микробус и ви чака на завоя.

— Блокирани сме на пистата.

— Как така сте блокирани?

— До нашия портал е спрял друг самолет. Не можем да се приближим до входа, преди той да се разкара. После ще трябва да чакаме за багажа.

Рап продължи да наблюдава двамата на улицата. Едрият прегърна през рамо другия с престилката. В мига, в който онзи доближи ръката си до джоба на ризата на собственика, Рап натисна спусъка на фотоапарата и направи шест снимки. Едрият потупа другия по бузата и го пусна.

Собственикът с престилката тръгна обратно към кафенето. Рап се намръщи. Погледна екрана на фотоапарата и върна няколко кадъра назад. Увеличи изображението, докато не се видя какво е поставил единият мъж в джоба на другия. Банкноти, пари в брой. Обикновено ченгетата не постъпваха така. Особено в тази част от света, където можеха да те вкарат за седмица в затвора при първия удобен повод.

— Чу ли ме? — попита Коулман.

— Да. — Рап погледна към хоризонта. Над града бързо се спускаше мрак и когато слънчевата светлина напълно се скриеше, щеше да се случи нещо. — Накарай някого от хората ти да остане да чака багажа. Ти ми трябваш веднага тук.