Измяната

30

Рап слезе от метрото на станция „Фарагът Уест“ и се изкачи с ескалатора на повърхността. Още нямаше осем и движението беше слабо. Вятърът се беше усилил. Студеното течение, което удряше плесници в лицето, караше човек да се чувства по-енергичен и жив. От другата страна на улицата се намираше неизбежното заведение „Старбъкс“. Имаше и друго на половин пресечка по-нататък, вдясно от него. Трето се мъдреше зад завоя отляво, южно от няколко наредени един до друг магазина. В този район сигурно имаше поне сто заведения от прословутата верига.

Рап беше обучен да избягва рутината. Рутината водеше до предсказуемо поведение и противникът лесно можеше да отгатне накъде си тръгнал или какво възнамеряваш да правиш, а това вече беше съществено предимство за него. Животът на педантичните и подредени хора рано или късно се превръщаше в рутина и всеки следващ техен ден заприличваше на предишния. Рап го знаеше, защото самият той много пъти се беше възползвал от рутината на другите. Хората ставаха от сън по едно и също време всеки ден, или поне от понеделник до петък. Хранеха се в едни и същи три-четири ресторанта, тренираха в един и същи фитнес клуб, обикновено в определен час, и купуваха кафето си в едни и същи заведения „Старбъкс“ (най-много две) всеки ден. Обикновено това бяха най-близките до дома им и до работното им място. Разбира се, понякога имаше и изключения. Като например „Карибу“. „Сиатълс Бест“ и още няколко, плюс отделните заведения, които не принадлежаха към никакви вериги. Но никое от споменатите имена не можеше да се сравнява със „Старбъкс“. Америка беше нация на пристрастените към кофеина и Вашингтон като нейна столица не правеше изключение.

Рап не знаеше дали човекът, когото го интересуваше, пиеше много кафе или не. Съществуваше някаква вероятност тя да е от онези любители на упражненията по йога, последователите на новия здравословен начин на живот. Но тя очевидно се грижеше добре за тялото си. Рап я беше посетил веднага след атентата, за да придобие собствена представа за случилото се, и така помогна да се изготви специален доклад за ЦРУ. Доклад, който щеше да бъде запазен в тайна от другите служби. Официално с разследването на случая се занимаваше ФБР, а Сикрет Сървис вече бяха приключили с вътрешното си разследване. Рап не беше чел техния доклад и се питаше дали изобщо са си направили труда да разследват по-задълбочено трагедията, или само са преброили труповете и пострадалите.

Огледа се, преди да пресече. Влезе в „Старбъкс“ и се приближи до чистия и подреден плот, където беше посрещнат от любезна чернокожа продавачка, която го попита какво ще желае. Прозвуча така, сякаш наистина беше готова да изпълни всяко негово желание. Добро обслужване и никаква предубеденост. Мич се усмихна сърдечно и си поръча чаша черно кафе. Тя го попита иска ли сметана, но той отказа. Докато продавачката му наливаше кафето, Рап огледа двете колежки зад щанда. Никоя от тях нямаше татуировки и обици или пък крещяща прическа.

Когато жената се върна с горещото димящо кафе, Рап даде три долара и каза да задържи рестото. Тя му пожела приятен ден и го покани пак да посети заведението. Рап се усмихна и благодари. Не искаше да я разочарова, като каже, че едва ли отново ще се върне тук. Със салфетка в ръката, за да не се изгори, той взе горещата стиропорена чаша и я премести на тесния плот до прозореца. Свали капачето и го постави върху хартиената салфетка. Кафето щеше да изстине след няколко минути. Рап вече си беше отбелязал наум лицата и поведението на останалите петима клиенти в заведението. Всички изглеждаха напълно безобидни. Вероятно бяха счетоводители или чиновници.

Той постави телефона върху плота, с лицевата страна надолу, и вкара вътре сим картата и батерията. Включи го и влезе в менюто, в телефонния указател. Натисна буквата „У“ и първото име, което се изписа на екрана, беше на Джак Уорч, специален агент от Тайните служби, ръководил преди охраната на президента Хейс, наскоро повишен в заместник-директор на службата. Избра неговия номер и допря апарата до ухото си.

След няколко позвънявания мъжки глас отговори:

— Уорч на телефона.

Рап закри устата си с другата длан и прошепна:

— Имам бомба.

След дълга пауза Уорч попита:

— Моля?

Рап измънка няколко думи на арабски под носа си и повтори:

— Имам бомба.

— Имаш бомба?

— Да.

— И какво ще правиш с нея?

— Ще ти я завра в задника.

— Мич, ти ли си, шегаджия такъв!

— Хайде, не се пали. Просто гледам да разнообразя малко работния ти ден на ръководител.

— Много смешно.

— Извинявай, няма да се повтори.

— Да, да, сигурно.

— Извинявай.

— Къде, по дяволите, си?

Рап погледна през прозореца. Централата на Тайните служби се намираше само на няколко пресечки оттук.

— В центъра съм.

— Чух, че те търсят.

— Да. Какво ново?

— Някои хора казват, че си прецакал работата, Мич.

— Нищо ново. И преди съм го чувал.

— Ама този наистина ли е нашият човек?

— Абсолютно.

— Сто процента?

— Сто процента.

— Кое те кара да мислиш така — интуицията или мозъкът ти?

— И двете.

— Моят познат в Министерството на правосъдието, който работи по случая, не е толкова убеден.

Рап се усмихна. Точно това искаше да чуе.

— Съмнявам се, че биха одобрили моите методи, но ще ти кажа едно нещо, Джак. Този е същият тип, който взриви бомбата. Категорично.

— Доказателства?

— Предостатъчно да му гарантират газова камера.

— Вече не ги използваме.

— Е, за него би трябвало да направите изключение. Дори да „възкресите“ електрическия стол, ако се наложи.

— Хм… предвид факта, че е убил съпругата на президента, не е невъзможно. Ще предоставиш ли на правосъдното министерство доказателствата или искаш да ги запазиш в тайна от съда?

— Ще получат всичко до един-два дни, но да си остане между нас. Искам да се поизпотят още малко.

— Вярно ли е?

— Кое?

— Че си го прострелял на четири места.

— Нямам представа за какво говориш. Прочетох му правата, сложих му белезници и го предадох на ФБР. Когато го видях за последно, беше в идеално здраве.

— Значи от ФБР са го простреляли.

— Предполагам.

Уорч се изсмя.

— Ще го кажа на президента, ще се спука от смях.

— Чуй сега — продължи вече Рап със сериозен тон. — Трябва да говоря с един от вашите.

— С кого?

— С агент Ривера.

— Защо? — попита след известно мълчание Уорч.

— Не се тревожи, Джак. Няма да създам неприятности. Само искам да задам няколко въпроса за случилото се през октомври.

— Не знам колко приказлива ще е тя.

— Защо?

— Вчера на началството беше предаден предварителният вътрешен доклад от разследването.

— И?

— Нахокаха я.

— Само не ми казвай, че вие, идиотите, сте стоварили цялата вина върху нея.

— Нямам нищо общо с това, но ти знаеш как работи системата. При нас е като във флота… ако нещо се изкофти на кораба, който командваш, виновен или не, и ти потъваш на дъното заедно с другите.

Рап много искаше да поспори за методите им на работа, но не беше чел доклада и не това беше причината за обаждането му.

— Можеш ли да ми дадеш номер, на който да я намеря?

— Да… чакай малко.

— Ще я уволнят ли?

— Не, не мисля. Ще я изпратят на някой скучен пост, докато официално не приключи разследването, а после ще я заврат на някой още по-скучен пост. — Уорч намери номера и го продиктува на Рап.

— По кое време си е вкъщи?

— Към девет. Ходи да тренира карате в някаква зала на Тринайсета улица и улица Л. Предполагам, че ги бие всичките.

— Така ли?

— Сериозно ти казвам.

— Аз също.

— Мич, не се шегувам. В Тайните служби няма мъж, който да се опре на спаринг. Тя затова ходи в залата. Според слуховете си излива гнева върху онези нещастници.

— На Тринайсета и Л.

— Ъхъ.

— Благодаря. — Рап сложи капака на чашата си с кафето.

— Направи ми услуга. Не казвай на никого, че сме разговаряли.

— Дадено. — Рап се усмихна. Както винаги Уорч беше откровен.

— Още нещо, Мич… Благодаря ти.

— За какво?

— Задето хванахте онзи. Сикрет Сървис наистина оценява стореното от вас. Ако ти потрябва нещо… винаги съм на твое разположение.

— Удоволствието беше мое, Джак.

Рап прекъсна разговора и помисли дали да не звънне на Ривера. Реши да постъпи по друг начин и извади батерията и сим картата от телефона. Отпи първата си глътка от горещото кафе, взе чашата и тръгна към изхода. До залата имаше не повече от пет минути път. По-добре щеше да е да я изненада и да види как ще реагира искрено, без подготовка и преструвки.

Рап предвидливо реши да изпие кафето си, преди да влезе в доджо. Щеше да е знак на неуважение, ако внесеше напитки или храна в храма на бойните изкуства. Залата по карате беше на Тринайсета улица. В типично американски стил пешеходците можеха да се спрат на тротоара и да гледат през прозорците как вътре тренират. Сградата беше с два големи прозореца и врата между тях. Наличието на големите прозорци се дължеше на две причини. Първо, така се развенчаваха митовете и мистериите около бойното изкуство, което способстваше за привличането на повече желаещи да тренират. Второ, публиката до известна степен разсейваше учениците, които трябваше да свикнат с подобен род отвличане на вниманието и да не се влияят от тях. Рап постоя пред единия прозорец няколко минути и погледа как сенсеят провежда занятията. В момента учениците се бяха разделили на осем двойки и се упражняваха в санбон кумите или движенията от три действия. Сенсеят вървеше между двойките и или ги хвалеше, или им посочваше грешките. Всичко протичаше тихо, без викове и крясъци.

Рап веднага позна Ривера. Трудно беше да я сбъркаш, с вързаната на опашка коса, която се полюшваше, докато агентката се завърташе на единия си крак и нанасяше удар с другия. Точно както Уорч му беше казал, тя имаше черен колан. Мъжът, с когото тренираше, беше с десетина сантиметра по-висок и поне с двайсетина килограма по-тежък от нея. Той беше единственият друг носител на черен колан в класа и въпреки това Ривера го караше доста да се поти. Рап допи кафето и се усмихна, когато агентката връхлетя противника си с комбинация от удари и хватки, хвана го напълно неподготвен и накрая той се просна по гръб. Сенсеят се намеси и изгледа неодобрително жената. Мич се изненада, когато тя започна да спори със сенсея — постъпка, която се приемаше като незачитане на неговия авторитет. Инструкторът се изчерви, но сякаш и това не беше достатъчно, Ривера му обърна гръб.

Рап беше участвал в не една и две улични схватки като хлапе, но едва когато постъпи в ЦРУ, се научи как да се бие. Започнаха да му преподават първо карате, после джудо. Мич с лекота усвои и двете и макар основите да бяха важни, а дисциплината — необходима, той инстинктивно разбираше, че в реалния свят боят е по-прозаичен и без излишни движения. В джудото и каратето имаше твърде много правила. Твърде много ограничения. Когато веднъж отиде във форт Браг за допълнително обучение, той влезе на тренировка по джиу-джицу. Още след първите пет минути вече знаеше, че тази система е далеч по-подходяща за истинския бой. Докато в каратето се използваха повече ударите с ръце и крака, джудото те учеше повече на захвати и хвърляния, джиу-джицуто съчетаваше и двете, като в допълнение включваше техники с колене, лакти, удари с глава, удушаващи захвати и ключове и още много полезни хватки. Рап започна тренировките с огромен ентусиазъм, като накрая дори замина за Бразилия за няколко месеца да тренира при знаменития учител Хелио Грейси. По-късно обогати уменията си с тайландски бокс, но се концентрира повече на стила на Грейси в джиу-джицуто и стана носител на черен колан трета степен.

Рап гледаше през прозореца почервенелия инструктор и се питаше дали би могъл да я накаже за назидание. Не всички инструктори бяха еднакви. Някои изглеждаха добре в бялото кимоно с черен колан и можеха да изпълнят безпогрешно движенията от едно и от три действия. Но джиу комите или свободния спаринг беше нещо съвсем различно. Ако попаднеха в реална ситуация, в която нямаше правила и красиви движения, трудно можеха да отблъснат атаката и по-вероятно беше да пострадат от нападателя. Извън тясната им специализация по бойни изкуства способността им да предвидят ходовете на противника беше нищожна или равна на нула.

Този сенсей видимо беше на петдесет години и по всичко личеше, че е участвал в няколко по-груби схватки. Носът му беше леко сплескан, тоест беше чупен повече от веднъж. Около очите му имаше няколко белега. Ривера се обърна към него с ръце на кръста. Оттук не можеше да чуе какво каза сенсеят, но след десет секунди Ривера се поклони и си тръгна. Рап се засмя, хвърли празната чаша в кошчето за боклук до вратата и влезе в малкото фоайе. От двете страни имаше пейки и закачалки за дрехи. Под пейките бяха подредени обувки. Рап надникна в залата за тренировки и Ривера го видя. Направи знак, че иска да говори с нея, но тя поклати глава и го подкани с жест да влезе в залата. Рап се поколеба, но си каза „какво пък толкова“. Събу обувките си и ги постави под пейката, а после съблече палтото и го окачи на закачалката. Тъй като отзад на кръста си носеше пистолет, не свали сакото и пристъпи към залата.

Подът беше покрит от единия до другия край със синьо татами. Рап се поклони на сенсея, за да покаже уважението си, и се обърна към Ривера:

— Мога ли да говоря с вас?

Тя пристъпи напред и постави ръце на бедрата си.

— Защо не отидете в съблекалнята и не се преоблечете с кимоно. Ще говорим по време на спаринга.

Рап се усмихна.

— Не, не мисля.

— Сериозно? — Ривера се приближи и застана само на метър-два от него. — Хайде, здравеняко. Да не би да те е страх?

— Не. — Той поклати глава. — Имам по-важна…

Внезапно изгуби равновесие и полетя във въздуха. Разбра какво стана, но беше вече късно. Разпозна захвата — не беше от каратето, а от джудото. Захващане с две ръце и мятане през рамо. Докато летеше към земята, нещо се скъса и Рап веднага разбра, че е сакото му. Липсата на самодисциплина у Ривера беше толкова очевидна, че го хвана неподготвен. Не му оставаше нищо друго, освен да притъпи удара от падането, доколкото е възможно. Когато падна по гръб, пистолетът се заби в кръста му и той се преви от болка. Ривера хвана ръката му, изви я назад и я натисна с дясното си коляно. Болката в кръста го жегна като нажежено желязо. Над себе си той чу гласа на сенсея, който нареди на Ривера да престане.

Инструкторът се надвеси над него.

— Добре ли сте? — попита го.

Мич си пое въздух. Сенсеят му подаде ръка и той се изправи с негова помощ. Сега в главата му имаше само една мисъл.

— Дайте ми кимоно — каза на сенсея.

Сенсеят разочаровано изгледа Ривера и нареди на един от учениците да донесе от съблекалнята кимоно и колан. Рап отиде до ъгъла, свали сакото си, след което извади пистолета с кобура и показа на Ривера, че е паднал върху него. Тя леко се притесни, но поведението си остана безцеремонно.

Когато ученикът се върна с кимоното, Рап вече беше свалил ризата и вратовръзката. Без да му пука какво ще си помислят останалите, свали бялата тениска и оголи покритото си с белези тяло. Три зараснали рани от куршуми и голям дъговиден белег на гърба от разреза, който хирурзите бяха направили, за да извадят заседналото парче олово и да ремонтират повредените му вътрешности. Рап остана само по гащи и си облече кимоното. Погледна кафявия колан и се замисли. В интерес на истината никога не беше носил такъв. Основното му обучение по джудо и карате се беше провеждало в тайна и той винаги беше с бял колан. Целта на инструкторите беше да го научат повече как да убива и обезврежда противника чрез осакатяване, а не да го подготвят за каквито и да било изпити. Едва когато отиде в школата на Грейси, той трябваше да мине известни изпитания. След цял месец обучение и двубои, в които беше победил всички ученици и не можа да бие само помощниците на самия Грейси, Рап беше награден за усърдието си с черен колан. Тогава не съзнаваше значението на това събитие и неговата необичайност.

Рап завърза колана по начина, по който го бяха научили преди почти осемнайсет години, и погледна към Ривера, която беше отишла в центъра на залата и леко подскачаше, въртейки глава наляво-надясно, като че беше участничка в турнир по бокс.

Подаде на противника си гума за устата и каза:

— Свободен стил, без правила.

Рап погледна към сенсея.

— Джиу кумите.

Сенсеят кимна и се обърна към учениците, които, без да е необходимо да им се казва, се наредиха покрай стената и седнаха на колене. Мич се приближи към средата на залата, този път вдигнал гарда си. Не знаеше какво я вбесяваше толкова — дали той специално или всички мъже, а може би целият свят. В момента изобщо не го беше грижа. В каратето дисциплината беше не по-малко важна от уменията на боеца и Ривера заслужаваше да получи урок за цял живот. Единственото, което вълнуваше Рап, беше колко дълго да продължи този урок. Не му пукаше колко черни колана имаше тя. Нямаше шансове срещу него. Ако човек успееше да издържи и една минута с някого от момчетата на Грейси, които бяха родени бойци, едва ли една жена представляваше особена трудност за него.

Двамата се поклониха един на друг, както изискваше традицията, макар че тя се подсмихваше. И представа си нямаше какво я чака. Рап пристъпи две крачки напред и зае свободна отпусната поза, когато тя го атакува с цялата си сила. Нападна го с комбинация от удари с крака и ръце, въртеше се, скачаше нагоре и надолу. Единственият проблем беше, че не можа да се приближи и на половин метър от противника си. Рап остана със сплетени зад гърба ръце, но парираше всеки неин удар, като успяваше всеки път да се отклони встрани. Ривера продължи с въртеливите движения и ритниците, приложи пет различни комбинации от движения, крещейки „киай“ всеки път.

Спря се след последния си удар, който се оказа най-добрият й. Кръгово завъртане и удар с крак. С него беше елиминирала безброй противници. Сегашният беше добър, но тя беше свикнала да побеждава мъжете. В Сикрет Сървис нямаше мъж, който да се опре на татамито. Обикновено успяваше с първите четири движения до такава степен да обърка противника, че той сваляше гарда и оставаше открит за въртеливия удар с крак. И накрая всичко приключваше с едно леко потупване по брадичката. Рап обаче си стоеше незасегнат както в началото и с прибрани отзад ръце. Ривера не можеше да повярва. Та той направо се подиграваше. Тя се спря да си поеме дъх и да оцени ситуацията, преди да предприеме следващата си атака.

Мич отново зае позиция. Като повечето бойци и Ривера предпочиташе да напада отдясно наляво, за да използва предимството на по-силната си страна, която, изглежда, беше дясната. Сега тя го нападна с още по-голям устрем и сили, като вече не обръщаше внимание на защитата си и беше уязвима за ответния му удар. Тя замахна с лакът и ако го беше уцелила, сигурно щеше да го повали в несвяст, но не успя и изцяло откри тялото си. Рап не можа да устои на изкушението. Той и без това се беше навел, за да избегне нейния лакът, така че просто продължи надолу и се завъртя на сто и осемдесет градуса, докато не застана с гръб към нея. Левият му крак се изстреля толкова бързо, че Ривера изобщо не го видя. Удари я с ръба на петата в слънчевия сплит.

Изтегли се назад, вместо да продължи офанзивата. Ривера направи блок с ръце отпред, ядосана, че Рап я беше издебнал така лесно.

Тя преодоля болката и го попита:

— Това ли беше най-силният ти ритник?

Рап поклати глава.

— Нищо общо нямаше.

Не знаеше какво да я прави — да се възхищава ли или да я прати в болница. Реши да промени стила и да създаде нов проблем. Излезе от отпуснатата си поза, изправи се и мина половин крачка наляво. Вдигна юмруци като боксьор, но по-високо. Тялото му се люлееше като махало ту на едната, ту на другата страна. Изведнъж той скочи рязко напред и се приземи на дясната пета, а ръцете му се устремиха към Ривера. Изпълни движението толкова бързо, че на нея остана само да заеме защитна стойка. В мига, в който тя блокира с рамо ударите му, той вдигна лявото си коляно, леко се наведе назад и я улучи в корема.

Ривера успя частично да блокира с дясната си ръка и този удар, но недостатъчно. Коляното се заби с такава сила, че тя отхвръкна, останала без въздух. Каратистката се опита да хване крака му, преди Рап да се завърти за нов удар, но той се отдръпна назад.

Можеше да я довърши още сега. Още един удар с коляно, последван от удар с лакът в гърба и всичко щеше да приключи. Той обаче искаше да я провери на какво е способна. Едно беше да нападаш по-слаби от теб противници, съвсем друго — да се биеш и след като видиш, че боецът срещу теб има надмощие.

Ривера се олюля настрана и се оттегли доста назад, за да заеме отново стойка и да си поеме дълбоко въздух. Когато обаче вдиша, почувства остра болка отстрани. Навярно имаше счупено ребро. Превъзмогна пораженческата мисъл и се вторачи предизвикателно в Рап. Обзе я мигновено съмнение, но само толкова. Той се беше изправил, което го правеше удобен да го подсече с крак. Ако можеше да го свали на земята, после щеше да е по-лесно да му направи ключ. Ривера се стегна и забрави за пронизващата болка. И в тази кратка пауза у нея се зароди новата стратегия. Щеше да го изрита след подскок в последния момент, а после, като се приземи, да го подсече отдолу.

Рап забеляза лукавия поглед. Нарочно стоеше прав, като примамка. Подобна стойка подобаваше повече на състезател по тайландски бокс, а не на каратист. Видя как погледът се плъзна към краката му, а после тя се приготви за нападение. Направи няколко крачки назад, след което се засили и се втурна напред. Рап изчака до последната секунда. В негов интерес беше тя да не променя посоката си. Щом Ривера вдигна във въздуха десния си крак за планирания ритник с подскок, той пристъпи напред и вдясно, скъси дистанцията и зае мястото, където тя възнамеряваше да се приземи и да го подсече. Блокира ритника с лявата си ръка и мина зад нея.

Ривера загуби равновесие и преди да се окопити, Рап вече я беше приклещил. С едната ръка обви врата и я притисна, а с другата я подхвана под лявата мишница. Събори я и с цялата си тежест се стовари върху нея. Накара я да седне, като сам коленичи и стегна хватката около врата й.

Ривера беше попадала в подобна ситуация само веднъж преди и нещата тогава не свършиха добре за нея. Тя сви крака и се опита да се изправи, но Рап я притисна още повече. Опита се да хване някой от пръстите му и да ги разтвори, но не стигнаха силите. Пред очите се появиха черни кръгове. Беше се задъхала от схватката и се нуждаеше от въздух. Трябваше само да вдигне ръка и да се предаде, но не можеше да приеме поражението. С последно усилие заби нокти в предмишницата му и после посегна към очите му.

Рап не поиска от нея да се предаде, защото тя знаеше как се играе тази игра. Трябваше първа да го помоли за милост. Знаеше също така, че противничката едва ли ще се укроти. И отново тя направи усилие да се освободи, като потърси с нокти очите му. Нещо, което можеше да се очаква в една улична схватка, но тук, в доджото, беше абсолютно забранено. Рап извъртя глава навреме, но тя все пак успя да го одраска по бузата. Той усили натиска и секунди по-късно Ривера се отпусна и застина неподвижно.