Измяната

35

Никой от двамата не промълви дума. Нито в асансьора, нито във фоайето. Рос искаше да проговори, отчаяно искаше да каже нещо, но не посмя, докато не се отдалечиха от агентите от Тайните служби и Гордън. Бяха по средата между входа на сградата и чакащата ги лимузина, когато Гарет стисна Рос за лакътя. Двамата се спряха, но същото сториха Гордън и шестимата агенти. Само единият от телохранителите погледна към охранявания. Останалите петима заеха позиция, за да предпазят Рос, доколкото е възможно. По физиономиите им личеше, че се чувстват неловко. Те бяха обучени да местят поверените им персони от едно охранявано място на друго максимално бързо, без да се мотаят на пътя. На дванайсет метра от тях ги чакаше чисто нова бронирана лимузина, проектирана да издържи на двойно по-мощна експлозия от тази, която беше разкъсала по-стария модел през съдбоносния октомврийски ден. И шестимата агенти от Сикрет Сървис буквално превъзмогнаха у себе си инстинктивното желание да сграбчат Рос за яката и да го натикат с главата напред в лимузината.

Специален агент Браун се приближи до Рос и Гарет.

— Извинете, сър, не е хубаво да се спирате така. Бихте ли влезли в лимузината, моля?

Гарет не обърна внимание на агента, докато Рос го изгледа сърдито.

— Това беше непредвидено посещение. Никой не знае, че съм тук. Успокой се и ме остави на мира. Искам да остана малко насаме.

Браун прикри гнева към вицепрезидента, който се беше трупал у него още от мига, в който пое поста от Ривера и който преди една седмица едва не го накара да избухне в Швейцария. Този кучи син беше жаден за власт и не можеше да се насити. Какво знамение имаше дали щяха да говорят тук на улицата или вътре в лимузината? Агентът се оттегли, запази спокойствие и направи знак на хората си да се разпръснат наоколо. Напомни си да опише инцидента в следващия доклад. Ако мислеха, че ще се остави да го провалят като Ривера, щяха да имат да вземат.

Гордън проверяваше електронната си поща и започна да се приближава до шефа си и Гарет. Гарет вдигна ръка.

— Защо не си намериш някаква друга работа?

Гордън спря и го погледна. Пак той беше излишният.

Дано събота да дойдеше по-бързо. Дори си помисли дали да не предложи на Гарет да го закара на летището и да го изпрати.

Щом Гордън се отдалечи, Гарет се приближи към Рос и прошепна:

— Прекалено хубаво е, за да е вярно.

— Знам. Сега вече ще имам истински повод да прочистя управлението.

— Хич не ми пука за ЦРУ. Важното е, че са хванали грешния човек.

— Още не сме сигурни.

— Кажи ми тогава защо Рап ще се крие и няма да иска да дойде. Знае, че е с него е свършено. За нищо на света няма да се появи и да изтърпи проверките и разпитите.

Ще бяга и кой знае, може дори да се опита да очисти този тип, за да си спаси задника.

— И какво предлагаш?

— Да го залеем с бензин.

— А?

— Ще драснем клечката и ще потопим в огън всичко. После ще се измъкнем ни лук яли, ни лук мирисали.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно. Дори и това да е същият човек, което в момента е малко вероятно, според Шпейер няма начин да го свържат с нас. Сега ти си държавен мъж и трябва да се отнесеш подобаващо към случая. С цялата строгост на закона. Рап е сгрешил. Употребил е сила над допустимите граници. В Съединените щати изтезанията са забранени. Направи изявление, с което да поискаш разследване на случая.

Рос поклати глава.

— В момента се шуми прекалено много. По-добре ще е да подшушнем на някой журналист и той да разпространи мълвата.

— Том Рич от „Таймс“.

— Да. Така ще можем да манипулираме историята и когато страстите се разгорещят, ще поискаме на тепсия главите на Рап и Кенеди.

— Харесва ми. — Гарет се огледа назад. — Тези проклети агенти ме изнервят. Тръгвай без мен. Аз трябва да се обадя на няколко души. Ще се видим в хотела на обяд.

Той си тръгна, а Рос се насочи към лимузината. Гордън седеше до отворената задна врата и отговаряше на електронните си писма. Рос забеляза, че му е неприятно, задето е пренебрегван, и му хрумна идея. Беше го обмислял още откакто Гарет пристигна на летището в неделя. Новоизбраният вицепрезидент се качи в колата и изчака и помощникът му да се настани.

— Джонатан, забеляза ли нещо странно в поведението на Стю напоследък?

Гордън го изгледа така, сякаш искаше да му каже: „Ти сляп ли си, та не виждаш?“ Заряза писмата и свали очилата за четене.

— Стю винаги ми се е струвал малко странен.

Шефът му се усмихна.

— Знам. Той е много досаден, но е изключително добър професионалист. Той е за кратко, а твоят ангажимент е дългосрочен. Дългосрочен приятел и съратник. Моля те, никога не го забравяй.

— Няма, обещавам. Благодаря ви за доверието, сър.

— Моля. — Рос се усмихна. Колата потегли и той погледна през прозореца. — Да се върнем на Стю? Нещо странно в поведението му напоследък?

— Сър, този човек е меко казано задник. Завършен. Трудно ми е да преценя кога се държи странно и кога не, но очаквах поне малко да се отпусне тази седмица.

— Аз също.

— Сега е времето да празнуваме. Хората се надпреварват да му предлагат по-големи хонорари. По дяволите, та на мен ми звънят познати, които искат да им уредя среща с него.

— Победата се отрази много добре на бизнеса му.

— Нямам нищо против. Но си мислех, че малко ще се успокои, а вместо това той стана още по-досаден.

— Съгласен съм. Сякаш е погълнат от нещо друго.

— Какво имате предвид?

— Не знам. — На лицето на Рос се изписа многократно репетирана озадаченост. — Не знам точно как да се изразя, но ми се струва, че нещо го тревожи.

Гордън погледна загрижено шефа си.

— Искате ли да го проверя?

Рос помълча, сякаш трудно и мъчително се колебаеше да вземе решението. Накрая поклати глава:

— Не, сигурен съм, че не е нищо сериозно. Досега го търпяхме, ще го изтърпим още пет дни.