Измяната

15

Самолетът беше голям. По-голям от необходимото, но Рап не се оплакваше. Беше „Локхийд Мартин — Трайстар“, проектиран за 400 пътници или 40 тона товар. Този специално с широкия си фюзелаж и трите си мощни двигателя беше оборудван като товарен. По-нова модификация на знаменития си събрат ДЦ-10, само че с по-издължен нос. Отвън самолетът изглеждаше като международен товарен самолет. Освен тези на кабината машината нямаше други илюминатори. Беше боядисан в чисто бяло и по протежение на задната част на фюзелажа се мъдреха големи сини букви „Уърлдуайд Фрайт“. ЦРУ притежаваше повече самолети отколкото военновъздушните сили на някои малки държави, но благодарение на една политикантка в инспектората към управлението Рап сега не можеше да се добере до тях. Поне не и при мисия като тази.

Преди малко повече от година същата тази бюрократка лично съобщи на журналистите, че ЦРУ превозва терористи из цяла Източна Европа в самолети „Гълфстрийм-5“ и „Боинг-737“. Много от въпросните терористи бяха високопоставени членове на „Ал Кайда“. Бяха отвеждани на тайни места и поставяни в неудобни условия, докато не се съгласяха да говорят. В интерес на истината накрая всички се пречупваха и се съгласяваха. Информацията, получена от тях, беше безценна за разбиването на оперативната и финансовата структура на „Ал Кайда“. Но разкритието на бюрократката съсипа една от най-важните операции на Ленгли във войната срещу тероризма. А Рап беше принуден да се отчужди още повече от правителството.

Стратегията му със самолетите не беше много по-различна от тази с мобилните телефони. Световният авиационен пазар представляваше обширна и взаимозависима мрежа от продаващи, препродаващи, даващи на лизинг и ползващи на лизинг компании. Авиопревозвачите постоянно модернизираха самолетните си паркове и заместваха остарелите модели с по-нови и по-икономични. В резултат на това имаше излишък от ненужни машини. Тези самолети или биваха давани на лизинг на някоя раздирана от войни африканска страна, докато буквално не се разпаднеха на части или катастрофираха. Големият „Локхийд Трайстар“ още беше в добро състояние. Беше взет на лизинг за един месец от една компания в Сиатъл. Тази компания се специализираше в преотдаване на самолетите на краткосрочен лизинг. Бизнесът им се развиваше по прост модел. Както енергийните компании продаваха излишъка от електричество, тези типове даваха под наем самолетите, които не се използваха през слабите сезони от годината. Те изобщо не подозираха, че клиент им е ЦРУ. Всичките сделки се извършваха чрез една адвокатска кантора във Франкфурт. Пилотите бяха двама стари полковници от американските ВВС, които не бяха против малко повече пари в брой и умееха да си държат устата затворена.

Рап застана на пистата до овехтелия хангар на кралските ВВС на Великобритания. Големият „Трайстар“ беше вътре. Зазоряваше се. Влажният и солен средиземноморски въздух изпълваше небето над базата. В радиус от километри нямаше нищо друго освен асфалт, бетон, кал и оскъдни храсти. На около петнайсетина метра от него Скот Коулман разговаряше с британския офицер, който преди петнайсет минути ги беше посрещнал при задния вход за хангара. Коулман даде нещо на офицера. После двамата си стиснаха ръцете и британецът се качи в лендроувъра си и си замина. Усмихнат, Скот се приближи бавно до Рап, клатейки глава.

— Боже, обичам ги тези британци — каза бившият „тюлен“ от военноморските сили.

Рап кимна.

— Знаят как да си държат езика зад зъбите.

— Той излита след два часа. Каза, че ще остави микробуса в гаража на летището с ключовете под постелката на пода. Трябва само да се обадим на компанията за рента кар.

— Добре. А самолета?

— Зареден е и е готов за отлитане.

— Браво. Тогава да се махаме оттук, преди слънцето да е изгряло.

Двамата влязоха в подобния на гигантска сянка хангар. Докато Рап беше мургав и с черна коса, Коулман беше рус и с бяла кожа. Рап идеално се вписваше навсякъде из Близкия изток. Приятелят му със сините си очи и светла коса по-скоро би си бил у дома в Швеция или Норвегия. Може би и в Исландия. Имаше високи скули и притежаваше стоическата мълчаливост на северните скандинавски народи. Мич беше доволен от мълчанието му. Колкото по-малко, толкова по-добре.

Когато Коулман пристигна в офиса на Газич, двамата с Рап се заеха да обмислят плана си за действие. Не им харесваше да останат скрити тук. Ако се появеше полицията, щяха да дават обяснения за двама мъртви руснаци, трети руснак, който сякаш беше попаднал в плен при някое африканско племе канибали, и босненец с четири дупки от куршуми по него. Прекарването на всички тях през кафенето в събота вечер също беше невъзможно. Най-добрият вариант беше да се притаят, докато заведението затвори. За тази цел обаче им трябваше съдействието на стареца. Рано или късно някой така или иначе щеше да го потърси.

Те го развързаха и си поговориха с него. Едрият руснак още беше в безсъзнание, а Газич продължаваше да не издава звук, въпреки че изпитваше силна болка. Мъжът се казваше Андреас Пападакос и беше собственик на сградата. Беше се запознал с Александър Декас преди пет години. Декас му платил наема авансово с шест месеца. Често пътувал и не му създавал никакви проблеми.

Обаче преди няколко дни се появили руснаците. Те казали на Пападакос, че Декас е наемен убиец, а те били от руската държавна сигурност и били тук, за да го арестуват и да го заведат в Русия, където щели да го съдят.

Старецът поискал да види някакви документи за самоличност. Руснаците му казали да не се страхува. Той заявил, че ще се обади на местната полиция. Тогава нещата загрубели. Пападакос имал пет дъщери, които работели в кафенето му. Шестнайсетте му внуци непрекъснато идвали да го навестяват. Руснаците вече наблюдавали сградата и го заплашили, че ако се обади на ченгетата или предупреди Декас, ще разчленят внучетата му едно по едно.

Преди да чуе тези думи, единственото впечатление, което Рап си беше създал от едрия руснак, беше, че е твърде силен дразнител. Дори изпитваше известно съжаление към него, задето лицето му приличаше на една от онези латексови маски, каквито продават в карнавалните магазини за Хелоуин. След като чу, че дебелакът се е заканил да нареже на парчета децата, симпатията му мигом се изпари. През годините беше провеждал доста разпити. Те варираха от скучни разговори, като например с някой уличен търговец в Дамаск, разпитвайки го дали е видял този и този човек, и стигаха до заплахи, че ще пръсне главата на разпитвания. Благодарение на натрупания през годините опит можеше още в началото да познае дали разпитваният говори истината или лъже. Пападакос отрече всякакво участие в делата на Декас. Нещо повече, той имаше пет дъщери и шестнайсет внуци. Защо му е да ги излага на опасност, като се замесва с тип като Газич?

В крайна сметка техните последващи действия бяха продиктувани от обстановката. Замесен или не, Пападакос не искаше полицията да се навърта край заведението му. Ако Рап разбереше по-късно, че старецът и Газич са били пълноценни партньори, щеше да се върне за него. Пападакос беше прекарал целия си живот в Лимасол.

Нямаше ей така да изчезне и да зареже кафенето и дъщерите си. Затова сключиха сделка. Щом заведението затвореше, Мич щеше да се отърве от труповете, а старецът и семейството му ще могат да продължат спокойно живота си, сякаш нищо не се е случвало.

Слезе заедно с Пападакос по стълбите и го държеше под око през цялото време. Хората на Коулман се появиха малко след единайсет вечерта. И тримата бяха бивши „тюлени“, служили под командването на Коулман. Уикър и Хакет спокойно се приближиха до колата с мъртвия руснак на предната седалка. Уикър седна зад волана, а Хакет се настани отзад. Уикър подкара седана и петнайсет минути по-късно намериха тъмна уличка на около километър от кафенето. Хакет слезе и обходи улицата, за да се увери, че мястото е тихо. Уикър направи обиколка на района, влезе навътре в улицата и изгаси двигателя. Изключи и лампата в купето, след което отвори багажника.

Хакет вече го чакаше с гумени ръкавици. Когато вдигнаха капака, той извади панела на облицовката и отвинти крушката, осветяваща багажника. След като тя изгасна, Хакет отиде до предната врата и я отвори на няколко сантиметра. Трупът се наклони. Хакет подпря главата на руснака с ръка, отвори вратата докрай и сграбчи тялото под мишниците. Измъкна го от колата и го довлече до багажника. Уикър стоеше отстрани, непрекъснато оглеждаше улицата. Руснакът тежеше поне сто килограма, но Хакет беше с десетина килограма по-тежък. Напъха в багажника трупа. После тихо свали капака и го затвори, след което отново потеглиха.

Когато се върнаха при кафенето, то почти се беше изпразнило и те паркираха без проблем. Брукс беше от другата страна на улицата, почистваше хотелската стая и опаковаше багажа. Коулман и Стробъл обработваха раните, охраняваха пленниците и преглеждаха офиса на Газич за допълнителна информация. На големия руснак и на Газич бяха инжектирали морфин. Рап седеше на бара и пиеше вино, но в същото време държеше изкъсо Пападакос. След като клиентите постепенно намаляха и заведението се изпразни, старецът седна до Рап и нареди да му донесат бутилка червено вино. Изпи три чаши за по-малко от половин час и поръча още една бутилка. Изглежда беше доста развълнуван от разигралата се пред очите му драма.

Точно в един през нощта си тръгнаха и последните двама посетители. Те се заклатушкаха по тротоара към следващия нощен клуб на няколко пресечки оттук. Към два часа на улицата стана тихо. Брукс застана на пост на едното кръстовище, а Уикър на другото. Едрият руснак беше ескортиран надолу по стълбите. Мъртвият му сънародник и Газич трябваше да бъдат носени. Мислеха дали да не ги увият в покривките от масите, но накрая решиха, че най-добре ще е да го направят все едно, че носят пийнали приятели. Хакет и Стробъл хванаха под мишниците Газич и го пренесоха. Напъхаха го отзад в микробуса и се върнаха за мъртвия руснак. Той беше пренесен по абсолютно същия начин и беше поставен на задната седалка на колата, в багажника на която Уикър и Хакет бяха напъхали другия труп.

Уикър напусна поста си и седна зад волана на колата. След като тръгна, Хакет го последва с друга кола, взета под наем от летището. Насочиха се към същата тъмна алея. Мъртвият руснак на задната седалка щеше да бъде пратен да прави компания на сънародника си в багажника, а после Уикър щеше да изостави колата в някое сенчесто местенце. При малко повече късмет миризмата от разлагането на труповете нямаше да бъде усетена няколко дни. Накрая двамата трябваше да се качат в къщата на Газич на хълмовете и да претърсят всяко кътче в нея.

Рап се сбогува с Пападакос и му благодари за помощта. Старецът го попита какво ще стане с Декас. Рап го излъга, че още не знае, макар че вече много добре си представяше какво ще стори с него. Щеше да изстиска от него и последната капка информация, след което да сложи край на живота му по начин, подобаващ на човек, взривил мощна бомба в центъра на оживен градски район. Смъртта му трябваше да послужи за урок на другите. Мич виждаше, че гъркът е притеснен, и затова му каза, че хора с много по-високи от неговата заплата ще се погрижат за забърканата каша. Ако само знаеше колко точно се е изразил, Рап сигурно щеше да довърши Газич още тук, в Кипър.