Измяната

32

Идиличният швейцарски град Женева беше може би едно от местата на този свят, изпълнено с най-много противоречия. Родината на пуританския калвинизъм, се отличаваше със скромната си архитектура и подреденост, както подобава на страна, славеща се със своята прибраност, добри обноски и безброй правила за поведение. Така беше през деня. Колите, повечето от които беемвета, мерцедеси или аудита, лъщяха от чистота. Хората, повечето от тях банкери, финансисти, счетоводители или адвокати, бяха облечени в скъпи ръчно ушити костюми, които никога не излизаха от мода. По някои преценки тук беше съсредоточена една четвърт от световното богатство, събрано в трезорите на женевските банки. С други думи, градът с население от само четвърт милион разполагаше с повече средства от Ню Йорк, Лондон, Париж, Хонконг или Токио. Колкото и невероятно да звучеше, такава беше истината.

Гражданите на Женева, също като поколенията на религиозни двуличници, изредили се преди тях, по някакъв начин успяваха да съчетаят калвинистките си убеждения с жаждата за пари. Човек неминуемо би се запитал как двайсет процента от световното богатство бяха попаднали в този относително малък град. Отговорът беше много прост. Швейцарците ревниво пазеха в тайна всичко свързано с банковите влогове и операции. Мнозина от клиентите бяха напълно законни бизнесмени и членове на европейските кралски фамилии, които просто искаха информацията за техните авоари и сделки да не се разгласява на никого. Но много по-голяма част от вложителите бяха социопати и подлеци — хора, които лъжеха, мамеха и дори убиваха в името на парите.

И ако тези гнили ябълки просто бяха вложили техните придобити по незаконен начин средства в лъскавите банки на Женева, в историята на града нямаше да има нищо необичайно. Но тайното банкерско общество беше породило един феномен, който никой от съвременните анализатори и политици не беше успял да предвиди. Женева се беше превърнала в магнит за всякакви състоятелни разбойници и престъпници, от всяка точка на планетата. Тъй като повечето от тях бяха забогатели чрез престъпване на закона, в държавите им ги издирваха, за да ги изправят пред съда или направо да ги пратят в затвора.

Този поток от вредни за обществото индивиди и мегаломани беше създал изключително интересно социално явление. Или поне така смяташе Жозеф Шпейер. Петдесет и шест годишният банкер беше израснал в Женева и като много хомосексуалисти от неговото поколение беше принуден да крие сексуалната си ориентация, докато не прехвърли трийсетте. Всички в семейството му бяха ревностни протестанти реформисти. Желязна дисциплина, много правила и никакво удоволствие. Те не се отличаваха с нищо от другите подобни швейцарски семейства, но тягостната атмосфера и потискането на духа в крайна сметка водеха до появата на много прикрити гейове, мазохисти и други перверзници. И като се добавеха към това и невероятно богатите хора, страдащи от цяла гама противообществени душевни отклонения, идеалната рецепта за тайна градска антикултура беше готова.

Шпейер в момента беше на път към един от главните негодници в Женева. Беше понеделник вечер. Понеделниците бяха единствените дни в седмицата, през които горещите нощни клубове не работеха. Ако се махнеха питиетата за по трийсет долара и шикозният декор, тези клубове си бяха едни публични домове.

В Швейцария проституцията беше легализирана. Законотворците дълго се бяха мъчили с тази дилема. Бащите на Реформацията никога не биха одобрили като законна търговията с плът, но привържениците бяха изтъкнали, че банковият бизнес се нуждае от нея, за да остане конкурентноспособен. Притокът на заможни арабски принцове и други международни играчи, които започнаха да прииждат в града през седемдесетте години на миналия век, харесваха местните жени и нямаха нищо против да пръскат цели състояния за тях. След няколко десетилетия на самозалъгване дисциплинираното общество се изправи пред проблема, принуди се да легализира най-древната професия на света и започна да облага с данъци нейните представителки.

Шпейер изпитваше някакво перверзно удоволствие от всичко това. По душа той беше воайор и малко бяха нещата, които така го възбуждаха, както да посреща нуждите на своите сексуално незадоволени клиенти. Сай Грийн беше един от тях. Този човек изпитваше огромна жажда за секс и някои биха го определили като пристрастеност, но в сравнение с неколцина други негови познати, за банкера то си беше просто здравословен апетит за плътски удоволствия Грийн искаше да прави секс всяка вечер. Беше споделил с Шпейер, че за него необузданият секс е част от характера на истинския чистокръвен мъжкар. За моногамия и дума не можеше да става. Грийн предпочиташе да се люби с две жени и да има предварителна игра, в която той почти винаги се изявяваше като воайор. Шпейер го знаеше, защото биваше принуждаван да присъства.

Банкерът паркира своето беемве на една пресечка от апартамента на Грийн и тръгна по тесния тротоар. Влезе в сравнително малкото фоайе и се приближи до бронираното стъкло на будката, за да говори с портиера. Напоследък Женева се беше превърнала в град на бронираните стъкла и бодигардовете. Прекалено много от богатите имигранти бяха мишена за бившите им държави или за техните конкуренти. Поне веднъж годишно, ако не и по-често, тук ставаше убийство с полови извращения.

Мъжът зад стъклото позна Шпейер и го поздрави на френски. После вдигна слушалката, за да се обади на Грийн. Американецът притежаваше последния етаж от сградата. Петстотин и петдесет квадратни метра може и да не бяха огромна площ по стандартите на свръхбогатите, но за центъра на Женева подобна площ говореше красноречиво за неограничените финансови възможности на собственика. След миг портиерът пусна банкера да влезе. Когато той стигна до асансьора, вратата вече беше отворена. Качи се, натисна бутона за последния етаж и свали кожените си шофьорски ръкавици. Изкачването до четвъртия етаж не продължи дълго. Когато вратата на апартамента се отвори, вътре го чакаха двама мъже. По-възрастният беше личният иконом на Грийн. Беше с черен фрак и елече, бяла риза и черна папийонка. Шпейер му връчи ръкавиците и се остави икономът да му свали палтото. После се появи бодигардът с портативен металотърсач и го прекара по тялото му. Всеки път едно и също. Шпейер никога не се оплакваше, а Грийн никога не му се извиняваше за неудобството.

Когато приключиха с претърсването, банкерът беше придружен до хола. Попитаха го какво иска за пиене. Той каза на прислужника, че не иска нищо, и погледна часовника си. Дано Грийн да не го накара да чака. Изминалият ден беше доста дълъг и със сигурност такава щеше да е цялата седмица. Бяха дадени много големи обещания, които трябваше да се изпълнят час по-скоро.

Грийн се появи след шест минути в син копринен халат с бели кантове и с чехли в същите тонове. Черната му коса беше пригладена назад. Вечно загорелият милиардер тръгна към госта си, като си завързваше колана на халата. Погледна го с дяволита усмивка и попита:

— Дойде да гледаш ли?

— Не. — Банкерът свали очилата си и ги пъхна в джоба на сакото. — Боя се, че днес само нося послание.

Грийн се замисли за секунда и поклати глава.

— Последвай ме.

Шпейер въздъхна и отвърна:

— За съжаление нямам никакво време.

— Глупости. Въпросът, който ще разискваме, е важен. Освен това не искам да изпусна представлението. — Той се скри в коридора и секунди по-късно отново подаде глава. — Между другото, току-що отворих бутилка „Скрийминг Ийгъл“, деветдесет и втора. Дори един френски сноб, почитател на виното като теб, не би отказал.

На устните на банкера плъзна усмивка и той инстинктивно тръгна след домакина си. Грийн беше прав. „Скрийминг Ийгъл“ беше много рядка марка и трудно можеше да се устои на подобно предложение. Той последва милиардера, който го отведе до огромната спалня.

— Затвори вратата — нареди му Грийн. Влязоха в облицована с дърво библиотека с широкоекранен телевизор и места за сядане. Тежкият ритъм на европейска техномузика бумтеше зад двойните врати на спалнята. Грийн ги разтвори и пред двамата се разкри чудна картина. Пред тях имаше голямо двойно легло с черни копринени чаршафи. Гостът погледна надясно, защото знаеше, че там се разиграва главното действие. Големият прозорец с изглед към Женевското езеро беше затъмнен от плътни черни завеси, които служеха и за фон на сексоргията в нишата на прозореца. Грийн сам беше замислил тази малка сцена. Нишата беше широка три метра и дълбока три и половина. От двете страни имаше тесни врати, които, ако се отвореха, разкриваха наредени куки, вериги и въжета. По средата на сцената стоеше млада русокоса красавица с плитки, сабо и къса лятна рокля. Зад нея стоеше друга жена, по-висока и облечена като строга господарка. Беше буквално покрита от главата до петите с черна латексна гума, а на краката си носеше ботуши с остри токчета. Имаше само процепи за устата, очите, на гърдите и между краката. Господарката държеше камшик в едната ръка и невероятно огромен гумен пенис в другата.

— Сядай — изкомандва Грийн.

Двата стола вече бяха подредени. Домакинът донесе бутилката с вино и наля на Шпейер. Макар и да беше гей, банкерът се възбуждаше още от първия път, когато присъства на тези представления. Тогава Грийн възприе възбудата му като знак, че е бисексуален. През годините Шпейер беше експериментирал с много неща, но си беше най-обикновен гей. Беше го разбрал на единайсет, а следващите десет години се стремеше да потиска влечението си към своя пол. Сега вече знаеше, че в тези секспредставления първоначално го беше възбудила покварата и младостта. Падението на една млада хетеросексуална жена. След първото представление обаче той не можеше да се примири с факта, че жените са просто руски проститутки, чието падение е станало много по-рано. Унижи по такъв начин баронеса, друга дама от висшето общество или просто по-изискана колежка на рускините тогава зрелището щеше наистина да си заслужава. Те бяха само две момичета, чиято цел беше да спечелят малко пари, като възбудят един перверзен милиардер.

— Какво мислиш? — попита Грийн, без да сваля очи от проститутките.

— Не казвай на никого.

— Откога започна да се срамуваш от подобни неща?

— Имам предвид виното. — Банкерът отпи от чашата и се наслади на вкуса на калифорнийското вино.

— Добро е, нали?

— Много, но не казвай на никого.

— Успокой се. — Грийн се ухили. — А сега сподели какво послание ми носиш?

— Днес ми се обади по телефона Гарет.

— Само не ми казвай, че този дребен никаквец се опитва да се измъкне от сделката.

— Интересно се изразяваш. Ако не знаех каква е истината, бих помислил, че цели точно това.

Грийн бавно обърна загорялото си лице към него и присви очи.

— Какво ти каза той? Искам да го чуя дума по дума.

— Хванали са човека, който наехме да свърши работата.

— Какво?

— Мъжът, когото Василий нае, е бил заловен. Сега е в ръцете на американците. На обяд имаше пресконференция. — Шпейер разбра, че Грийн чува вестта едва сега. Милиардерът изобщо не гледаше телевизия, а Интернет комуникациите оставяше на секретарките си.

— Но как е възможно? Василий ми каза, че ще се погрижи за него.

— Очевидно е прибързал с обещанието.

Грийн стана и започна да маха с ръце.

— Стоп… спрете. Момичета, починете си малко. Ще се върна след няколко минути. — Грабна бутилката с вино и каза на банкера: — Ела с мен.

Отидоха в библиотеката и затвориха вратите. Грийн остави бутилката върху камината. Почти цялата стена над камината беше заета от голям портрет не на кого да е, а на самия Грийн.

Шпейер застана от другата страна на билярдната маса и погледна Грийн и портрета. Двойният образ говореше много за човека и неговото его.

— Надявам се, представяш си колко ядосан беше господин Гарет.

— Че този дребосък кога не е ядосан? Ти виждал ли си по-дразнеща личност от него?

Банкерът реши, че ще е по-добре да не отговаря на въпроса.

— Само че този път имаше право.

— Караш ме да се съмнявам в твоя ум и далновидност. Нали ти ме посъветва да постъпя така. Затова ти плащам. Каза, че инвестицията ще донесе добри приходи.

Трудно беше клиентите му да го изненадат с нещо. Всякакви ги беше виждал. И тяхната злопаметност, и склонността им да си намират оправдания или просто да забравят погрешните решения и стъпки, предприети от тях. В същото време желанието им да търсят вината у всеки друг, но не и у себе си, беше неизлечимо.

— Сай, преди да продължим, искам ясно да ти напомня, че ти сам се съгласи на предложението ми и нито за миг не се поколеба. Ти сам го поиска. Аз само те подкрепих.

Грийн го изгледа продължително, след което реши да смени темата:

— Знаеш ли кое ме вбесява? Вече изхарчих милиони долари за начинанието. Използвах някои от най-важните си контакти, доста рискувах, а какво направиха те?

Банкерът сви рамене.

— Нищо не направиха. Къде ми е проклетото помилване?

— Те ти казаха, че ще стане в последния момент.

— И какво още чакат? Не остана много време.

— Вече ти споменах, че най-вероятно ще стане тази събота.

Домакинът закрачи пред камината.

— Сигурно ли е, че американците са хванали същия човек?

— Няма как да го разбера. Освен това дори не знам кой е той.

— Да, Василий е единственият, който го познава. Звъня ли му?

— Не. — Шпейер не обичаше да си има работа с руската мафия пряко. Винаги го избягваше, когато можеше.

— Ще му се обадя и ще разбера какво става. Междувременно ти се обади на оня досадник Гарет и му кажи, че си искам помилването.

Банкерът кимна, отпи голяма глътка от виното и за пореден път се запита доколко е разумно да работи с хора като Грийн и Гарет.