Измяната

4

Празнуващите в хотел „Алекс“ бяха в добро настроение. Друго и не можеше да се очаква, след като никой от тях не беше платил и долар през целия уикенд. Специално тази конференция за опазването на околната среда беше от най-предпочитаните. Ден на семинари и дискусии и два дена каране на ски и охолство в един от най-луксозните ски курорти в Европа. На сцената някаква рок група свиреше кавъри на „Грейтфул Дед“. В това време събралата се тълпа от музикални инвалиди, повечето от които бяха с побелели коси, подскачаше упорито, имитирайки някакво подобие на танц, при вида на който професионалистите от шоубизнеса или щяха да се разплачат, или да се спукат от смях.

В дъното на салона стоеше Марк Рос с вечната усмивка на лицето. Той беше посещавал това събитие пет пъти досега като щатски сенатор. Участниците винаги се бяха държали любезно и мило с него, но днес направо го ухажваха като кралска особа. Рос беше постъпил хитро и беше приел тази кауза още преди години. Ако човек искаше да се издигне до върха на Демократическата партия, много важно беше да се ползва с авторитет. Нищо друго не влияеше така положително на автобиографията на политика както ролята на ревностен защитник на околната среда. Това бяха редовите бойци, хората, с чиято помощ се печелеше вотът. Хората, които подковаваха електората, като разпращаха хиляди електронни писма и създаваха свои сайтове в Интернет, посветени на вълнуващите ги проблеми. Рос ценеше онова, което те бяха направили досега за него и което може би щяха да направят за него в бъдеще. Той вече обмисляше следващия си ход. Осем години не бяха чак такъв дълъг срок. Съществуваха обаче определени ограничения. В момента беше на върха на политическата си кариера. Едно стъпало по-надолу от абсолютния апогей. Сега беше мигът да се устреми към своя Олимп и да се радва на благоволението на онази прослойка от обществото, разполагаща с най-силна власт и влияние.

Най-важната му задача за целия уикенд беше да уважи поканата и да отиде на партито на Йозеф Шпейер в планинската му вила. „Мъртвешките глави“ не бяха добре дошли там. Партито беше само за истинските тежкари — кралски величия от Европа, модни икони от Париж, Лондон, Ню Йорк и Милано, международни финансисти, медийни магнати, обичайните филмови или рок звезди, политически акули и ултрабогати меценати. С други думи, всички онези красиви хора, които се возят на частни самолети, купонясват здраво, плащат с тлъсти чекове и после отлитат на следващото парти или в някое от именията, които притежават. Опазването на природата за тях означаваше да накарат прислугата си да събере за рециклиране пластмасовите бутилки от скъпата минерална вода. Някои от тях стигаха и по-далеч, като си купуваха малолитражни коли, но го правеха само за да отидат с тях на гости на приятел през уикенда. Те не се разделяха с лимузините си, огромните джипове, луксозните седани и спортните коли.

За Рос да присъства на партито на Шпейер беше абсолютно задължително. Така щеше да се отърка в онези с неприлично многото пари. Хората, които можеха да си позволят да изхарчат накуп един милион долара, защото толкова беше печалбата от акциите само от предната седмица. Той беше добре дошъл в тази среда още от самото начало. Беше висок и сравнително красив. Но не по-маловажен беше фактът, че самият той беше натрупал малко състояние на Уолстрийт, заради което приятелите мултимилионери се отнасяха с уважение към него. Свръхбогатите много по-лесно и охотно пишеха чекове на хора, които вече бяха част от техния клуб. Правеха го, защото си мислеха, че един събрат по класа милионер едва ли би ги измамил с парите.

Рос се ръкува с още няколко човека и се обърна към вратата. Миризмата на канабис беше доста натрапчива. Майкъл Браун, агентът от Тайните служби, който отговаряше за охраната му, застана намръщен на няколко крачки от него и го последва навън.

— Какво има, Майкъл? — попита го усмихнат Рос.

— Не употребявам наркотици, сър. Никога не съм употребявал.

— Няма защо да ме лъжеш — изрече спокойно Рос. — Няма да те издам на никого.

Към тях се приближиха още петима агенти. Най-ниският беше висок метър и осемдесет и три, а най-високият — метър и деветдесет пет. Приличаха повече на баскетболен отбор, отколкото на охрана.

— Не ви лъжа, сър. — Браун огледа тълпата във фоайето. — Само да знаете, че ще го напиша в доклада си.

— Какво ще напишеш?

— За наличието на марихуана.

Вицепрезидентът го изгледа.

— Не говориш сериозно, нали?

— Вътре беше доста задимено, сър, а ние редовно се подлагаме на тестове за наркотици. Трябва да го спомена.

Рос се намръщи. Вече си представяше как журналистите подхващат сензацията.

— Не се тревожете, сър. Информацията ще бъде само за вътрешно ползване. Ние сме доста добри в пазенето на тайни.

Агентите от Тайните служби и вицепрезидентът излязоха от сградата и тръгнаха по тротоара. Там ги чакаха още двама бодигардове над метър и осемдесет. Бяха тук с лека екипировка, което беше другата причина за лошото настроение на Браун. В града беше забранено движението на моторни превозни средства. Той искаше швейцарците да направят за тях изключение, но Рос не му позволи. В края на краищата ставаше дума за конференция по въпроси на екологията. Рос щеше да се вози на електрическите автобуси като всички останали.

Което беше кошмар за Сикрет Сървис. Не съществуваха електрически автобуси, устойчиви нито на бомбени експлозии, нито на куршуми. Машините просто не разполагаха с достатъчно конски сили да се движат с допълнителното тегло на бронята, особено по стръмните алпийски наклони. Това означаваше, че Рос през цялото време ще бъде изложен на опасности от всеки възможен ъгъл. След извършения срещу кортежа атентат тази идея не се харесваше на никого от Тайните служби, но Рос упорито държеше на своето.

Другият проблем беше, че той им беше сервирал новината за пътуването в последния момент. В резултат авангардният екип беше пристигнал в Зермат само ден преди останалите от охраната. Властите им предоставиха един автобус за през уикенда и двама агенти се заеха да разучават как се управлява голямото, но маломощно превозно средство. Браун пристигна на следващия ден, за да научи, че момчетата му са катастрофирали. Тесните градски улици бяха трудни за маневриране, особено за начинаещи шофьори на автобуси. И така в момента ги возеше цивилен, нямаха резервен автобус, който евентуално да използват за примамка или с който да заменят първия, ако се наложеше. Цялата командировка се превърна в показно какво охраната категорично не бива да прави. След като Рос отказа да вземат една от лимузините или събърбаните, които чакаха в готовност в Милано, агентите се принудиха да се приспособят към условията и да бъдат нащрек да реагират в далеч не идеалната оперативна обстановка.

Около жълто-зеления автобус беше образуван периметър. Големите стъкла бяха облепени с черна хартия.

Браун ескортира Рос в автобуса и го съпроводи до задната част, където вицепрезидентът седна между двама облечени в черно от главата до петите и тежковъоръжени членове на екипа за реагиране при нападение. В автобуса се изсипаха още агенти и най-накрая потеглиха. Валеше лек пухкав сняг. Автобусът запълзя по тесните улици. Не им се налагаше да пътуват далеч. Това му беше хубавото на Зермат. Селцето беше малко. Къщата на Шпейер се намираше на около два километра от тях, нагоре по склона. Двама агенти вече бяха разположени там. Браун искаше да изпрати екип от шестима да претърсят къщата и да проверят гостите с металотърсачи, но когато Рос разбра за това, направо се вбеси. Наруга го и му забрани да претърсва когото и да било в къщата. Браун трябваше да стои мирно и да понася критиките и обидите. Така или иначе той държеше централата в течение за всичко и редовно изпращаше електронни писма, в които обясняваше, че Рос му се противопоставя почти във всичко, което е длъжен да предприеме. Ако нещо се случеше, той нямаше намерение да се остави да го изкарат виновен. Видя как се отнесоха с Ривера след атентата срещу кортежа. Накараха я да излезе в неплатен отпуск до приключването на разследването. И вече два месеца и половина тя беше вън от играта. Дори и да я оправдаеха, едва ли отново щяха да я допуснат до охраната на президента. На около стотина метра от къщата автобусът взе остър завой и спря. Шофьорът се обърна към Браун на чист английски:

— Прекалено сме тежки. Не можем да изкачим склона.

— Страхотно — отвърна с мрачно изражение той и промърмори: — Егати операцията. — Обърна се към колегите си и им каза: — Всички освен Кендъл и Фиц да слязат. — Браун имаше предвид двамата мъже с черните комбинезони, които бяха приклещили като сандвич Рос.

Един по един агентите се изсипаха от автобуса и машината бавно, но сигурно, изкачи и последния стръмен наклон. Агентите затичаха след автобуса, без да се налага да им заповядват. Возилото не можеше да се движи много бързо и те с лекота го следваха. Когато обаче се изкачиха, всички се бяха задъхали заради разредения планински въздух. Единият от колегите им, поставени тук предварително на пост, ги чакаше с усмивка на лицето. Усмивката му угасна веднага щом Браун слезе от автобуса.

— Какво ти е толкова смешно?

— Нищо, шефе — глуповато отвърна мъжът.

— Каква е ситуацията тук?

— Осемдесет и трима гости плюс шестнайсет души от кетъринга.

— Изходите?

— Огледахме сигнално-охранителната му система. За всичко е помислено.

Браун отново надникна в автобуса.

— Готови сме, сър.

Рос стана и закопча спортното си сако от туид. Отдолу носеше дебел синьо-сив пуловер и беше обул джинси. Слезе от автобуса и продължи към къщата. Човек от прислугата отвори тежката дървена врата и вицепрезидентът беше посрещнат лично от Шпейер.

Банкерът беше с червен смокинг и черен панталон; беше си обул черни велурени чехли. Дори тук, в планината, не беше изневерил на стила си.

— Господин вицепрезидент — Шпейер направи поклон. — За мен е чест да бъдете гост на скромното ми събиране.

Рос се засмя.

— За теб съм Марк, Йозеф. Ще се закълна чак другата седмица.

— О не ме лишавай от удоволствието да се обръщам към теб с тази висока титла. — Банкерът го погледна в очите и се усмихна.

— Изправи се, селяко, преди да съм наредил да те нашибат с пръчка.

Шпейер му намигна.

— Изглеждаш добре.

— Ти също. Какво да ти донеса за пиене?

— С удоволствие ще изпия едно мартини.

— Ще наредя да ти донесат и после ще ти покажа новата ми винарна. Мисля, че ще останеш доста впечатлен.

Рос последва домакина си, но след няколко крачки усети, че някой върви зад него. Обърна се и видя агент Браун. Изгледа го достатъчно красноречиво.

— Чакай ме при външната врата. Ако ми потрябваш, ще те извикам.

Барът беше подреден между каменната камина и масивния живописен прозорец, който гледаше надолу към селото и към най-известния планински връх в света, Матерхорн. Заради снега не се виждаше много, но Рос знаеше, че е там в далечината. Преди три месеца се беше любувал на същата гледка от същия този прозорец.

Гостите не пропускаха да се приближат до него. Протягаха ръце, за да го поздравят за победата. Мнозина от тях бяха подпомогнали финансирането на кампанията. Той беше конят, на когото бяха заложили. Рос беше преполовил мартинито си, а Шпейер разпалено разказваше втората си весела история, когато Рос забеляза позната физиономия в другия край на салона. Веднага се почувства зле. Дланите му се изпотиха, а гърлото го стегна. Нарочно избягна да погледне в очите мъжа. Очакваше да го види, но не и тук, на открито пред всички. Внезапно изпита нужда да пие. Обърна се към бармана и поръча ново мартини. Малко алкохол за кураж щеше да му помогне да изкара вечерта докрай.