Измяната

24

Рап стоеше по хавлия пред телевизора и търкаше с четката зъбите си. Наперената двойка говорители съобщиха от екрана, че към долината на река Потомак се задава топъл фронт. Прогнозата за понеделник сутринта беше за ясно небе, а на обяд максималната температура щеше да е плюс десет. До утре живачният стълб щеше да се вдигне до петнайсет градуса. Водещите на сутрешното предаване бяха двойно развълнувани от тази новина, тъй като миналия петък имаше снежна буря. Рап се интересуваше от прогнозите за времето колкото да знае как да се облече. Иначе не изпитваше особено вълнение. Каквото време дойдеше, такова. Нищо не можеше да го промени. Това, което повече го вълнуваше, беше съвместната пресконференция и какво място в емисиите щяха да отделят.

В апартамента нямаше кабелна телевизия. Всъщност жилището беше обзаведено само с най-необходимото. Това беше конспиративната квартира на Рап във Вашингтон. За нея знаеха само той и брат му Стивън. Веднъж беше довел тук жена си, късно през нощта, за да не ги види никой. Показа как да влезе от задния пожарен изход. В сградата имаше общо осем апартамента. Баща му я беше купил като инвестиция няколко години преди да умре. Рап беше само на осем тогава, но си спомняше как през почивните дни беше идвал с него, за да почистят коридорите и пералното помещение.

Червеникавата сграда се намираше на около километър и половина на север от Белия дом, в Кълъмбия Хайтс, само на няколко пресечки от престижния квартал „Адамс Морган“. Кълъмбия Хайтс като повечето райони на града беше изпаднал в забвение през шейсетте и седемдесетте години. Бащата на Рап, адвокат, специалист по сделките с недвижими имоти, беше купил сградата на безценица на два пъти. Майка му едва не я продаде, след като баща им почина от инфаркт, но Стивън се опъна и така те я запазиха. Стивън, само година и половина по-млад от Мич, още тогава умееше да надушва тенденциите на пазара. Поддръжката не изискваше големи разходи, но беше придружена с големи главоболия. Блокът се намираше в район с лоша слава — наркотици, проституция, дори веднъж отпред беше извършено убийство. Наемателите непрекъснато се оплакваха, не си плащаха наема редовно и трябваше да бъдат изгонвани с помощта на полицията. Не беше най-подходящото занимание за самотна майка с две деца.

Стивън обаче настоя да не продават блока. Каза, че според баща му имотът е златна мина и щом кварталът се промени, те ще забогатеят от него. Той дори даде обява във вестника за нов домоуправител. Замъкна майка си в събота сутринта и двамата се спряха на един мил старец, чиято къща по план трябваше да бъде съборена, за да се освободи място за нов жилищен миникомплекс. Споразумяха се той да се нанесе и да не плаща наем, а в замяна да се грижи за имота. Новият домоуправител привлече по-надеждни наематели. Кварталът започна да променя облика си в края на осемдесетте. Човекът почина през 1991 година и семейството им реши да продаде апартаментите поотделно. Баща им се беше оказал прав. За осемте апартамента получиха цяло състояние. Едно от жилищата беше купено от офшорна фирма, регистрирана на Бахамските острови.

ЦРУ беше научило Рап да бъде крайно предпазлив. Той от години действаше без официално прикритие в някои доста враждебни места по света. Шефовете му заповядваха да върши неща, смятани за незаконни. Фактът, че този апартамент беше придобит незаконно от гледна точка на ЦРУ, не го притесняваше ни най-малко. Рап беше обучен непрекъснато да играе роли, да се преструва, да мами. Да направи всичко необходимо, за да оцелее, да изпълни мисията си, без да го заловят. Този апартамент беше логична последица от всичко научено и усвоено в управлението.

Той отиде в спалнята. В стаята имаше само голямо двойно легло с дървени табли, нощни шкафчета и тоалетка. Рап хвърли хавлията на леглото и извади от тоалетката гащи, бяла тениска и черни чорапи. Облече ги и отвори дрешника. Вътре бяха окачени ризи и два костюма в найлонови калъфи. Сложи си светлосиня риза и син костюм. Намери вратовръзка в синьо и сребристо и я пробва пред огледалото как ще му стои. Съчетанието го удовлетвори. Завърза вратовръзката и отиде до тоалетката. Отгоре лежаха неговият водоустойчив ролекс събмаринър, шофьорската му книжка, издадена в Мериленд, пачка стодоларови банкноти, деветмилиметров пистолет „Кар“ с гладки повърхности, малък кобур за скрито носене, СИМ карта и нов, частично разглобен мобилен телефон. Постави пистолета в кобура и го закачи на колана си отзад на кръста. Пъхна мобилния телефон в левия вътрешен джоб на сакото и батерията в десния. Върна се в хола, изключи телевизора и погледна през прозореца. Беше 6:38 часът, понеделник сутринта. До пресконференцията оставаха малко повече от три часа. Той се усмихна и се запита дали наистина щяха да се решат на подобен ход. Нямаха избор. Задържан беше човек, когото можеха да обвинят за атентата. Ако отменяха пресконференцията, в очите на всички щяха да излязат глупаци. Беше готов да се обзаложи, че тя ще започне в десет нула нула, както беше обявено. Дотогава трябваше да проведе няколко телефонни разговора, но не и от апартамента. Първо щеше да излезе от квартала и едва тогава щеше да се обади.